18.8 C
София
сряда, 29 май 2024 г.

Автограф за Деня на победата – Калин ТЕРЗИЙСКИ


Калин ТЕРЗИЙСКИ

Наскоро се разхождах из София и си мислех: Гледай, значи, как стоят нещата, байно Калине, гледай – почти всяка по-важна улица в Центъра (на по-възрастните „Центъра“ им звучи зловещо, потайно, по разузнавачески) носи име на някой руснак! Това хубаво ли е, я ми кажи сега!

В първия момент ми е горчиво-обидно. Стар съм вече и това чувство е чест гост на сърцето ми, почти толкова чест, колкото камерните екстрасистоли. Ще трябва да свиквам с него, казвам си. Та как така, в една независима страна, видиш ли, в една така (на ужким) горда страна, с една така славна и горда история (човек обаче почва да се поусъмнява в това, като почете повечко и помисли), главните улици в столицата й ще да са кръстени на чужденци?! При това – не на какви да е, а само на руснаци, при това – предимно на генерали?!

После се сещам и за паметниците, за площадите и за почти всичко – и горчиво се усмихвам: Какво да се прави, след като ние сме една извоювана, създадена, управлявана и покорна на руската империя страна? Такива сме били – в по-голямата част от съществуването си. Какво да се прави?

И се замислям, изпълнен с ядно и презрително съмнение, че ние нямаме нищо общо с Първото и Второто български царства. Та какво общо, като погледне човек около себе си, може да имаме с Крум страшни или мъдрия Иван Асен II? Ние, сегашните българи? Какво общо? Хм. Май че…

Оп, ей тоя циганин ли там (заглеждам се), дето сега измъкна от контейнера за боклук една сравнително нова дреха, захвърлена от Бог знае коя плеймейтка инфлуенсърка от тия, които си купуват по пет тоалета на седмица, само и само за да не ходят на психотерапевта си по два пъти седмично, а само по един… Та този циганин ли има общо с Крума и Асеня?

Или оная дебела мутра в мерцедеса, която е или зам.-министър, или обикновен престъпник, но има в швейцарски банки над петдесет милиона скътани парици в американски долари (в едно месалче, представям си го), за черни дни… Та той ли е такова… на Крума и Асеня прапраправнучето? Ех, нищо общо.

Просто сме една силом създадена от руската империя малка държава протекторат. Отвоювана, за да утоли поне за кратко имперската алчност за нови завоевания. Вярно, тя е създадена на една територия, местност, която от векове, но само понякога (невинаги) са наричали България. От повече от хиляда и триста години.
Но и Тракия се нарича Тракия и Мизия – Мизия. Нима в тях живеят траки и мизи, нима те са държавите на траките и мизите?

Гледам около себе си и не вярвам, че сегашните българи имат общо с Крума и Асеня; гледам имената на улиците: Гурко, Аксаков, Дондуков, Столетов, Скобелев, Игнатиев – улиците на моята младост, на моята любов – и ми става мъчно. Нямаме ли гордост и достойнство да бъдем самостоятелни? Нямаме ли свои горди имена?
Но пък – в противоречие със себе си – си мисля: все пак десетки хиляди руски, украински, беларуски, татарски, чеченски, калмикски, финландски, молдовански и какви ли не други момчета от Руската империя са загинали тук – и може би някои от тях съвсем искрено са вярвали, че се бият и мрат за свободата на братя православни, на братя славяни.

Обаче, продължавам мисълта си, повечето са били заставени, а и справедлива война няма, всяка война е мръсно масово клане…

Освен това Аксаков, мисля си като журналист и общественик, е повече подобен на Гладстон, Льо Ге (когото наричаме Леге) и Позитано, макар че те са политици, но все пак – борци с думи, не с бомби и куршуми срещу тиранията на падишаха. И на тях има кръстени улици. Че даже и на милия швейцарски учител по гимнастика Луи Айер, загинал в Балканските войни като доброволец… Значи не само на руски генерали са кръстени нашите улици. Не сме чак Толкова протекторат! Така си мисля и вървя и гледам паметника на съветската армия.

И си казвам – същата работа! Руската империя отново е дошла – да си преокупира изпуснатата за кратко територия. Този паметник вече го низвергнаха и го развалят, но не биха съборили паметника на Цар Освободител. Същият този Цар Освободител за поляците е цар-звяр, екзекутирал десетки хиляди поляци по време на въстанието от 1863 г. А може пък и него да съборят?! Ако американо-подмазваческата каста реши да стигне до крайности в угодничеството си…

Вървя и си мисля.
За какво ни е тази национална гордост, след като тя изглежда комична – и на фона на кръстените на руски генерали централни улици, и на фона на историята ни, и особено на фона на един нов, антинационалистически, смесенонароден, преборващ се бързо с Вавилонското стълпотворение свят? Питам се и въпреки това съм усъмнен. Много, много въпроси – и повечето имат по два, три и повече верни, но противоположни отговори.

Сега във фокуса е Денят на Победата, както го наричахме преди десети ноември. И някои живи сред нас все още се разплакват, когато говорят за него. И аз си казвам, че има за какво: дядото на моята мила жена е загинал някъде в Унгария заради тази Победа. И пак се подсещам: няма справедливи войни, има само мръсни (пожелани от гнусния, обезумял от тщеславие и ламтеж елит) касапници! В които умират, разкъсани от шрапнели, момчета музиканти, като дядото на моята жена.

Европа празнува Деня на Победата на 8 май. Русия и още някои други източни страни – на 9 май. При нас нещата са половинчати, както винаги. Ходим по улици с имената на руски генерали завоеватели (или освободители?) и сме антируски настроени; ходим по улици с имена на американски президенти (Вашингтон) и английски министър-председатели (Гладстон), а сме проруски настроени. И вако, и тако.
Вървя и си мисля.

Искам да изградя националната си гордост чрез себе си!
Тоест аз да извърша такива дела, че да съм горд, а след това и други да са горди с мен; и да стана приятел с такива, извършили горди и достойни дела, и да се гордея с тях, и да се наречем българи, и да станем отново нация, която има с какво да се гордее. Тук и сега. Не някога и по смътни исторически сведения.
Искам да празнувам деня на Победата всеки ден. Деня на личната си победа на извисения човек в мен над мерзката страхлива отрепка в мен. И искам всички да поискат това.

И си вървя, и се засмивам, даже се разсмивам на глас. Спомням си: беше Ден на Победата преди години – старите пияници, бивши полковници, майори и старшини от моя полумърляв, полукитен квартал се бяха събрали в съборетината, която сами си бяха построили (после общината им я разруши) от дъски, стари врати и тарги, ламарини и шперплати – те пиеха, а беше сутрин. Даже и те не пият чак толкова отрано – казах си – но тъкмо тогава се сетиха, че е Денят на Победата. Точно в този миг някакъв дрезгав полковнишки глас изрева: Докторе, с день Победы! При това – със съвсем руско произношение. Имах си хас – засмях се вътрешно.

И отидох при тях. Обичам екзотични неща. А такива групички са особено екзотични – като останки от палеолита са. Разговорихме се. Те надигаха чаши и бутилки, после ми ги тикаха в ръцете, аз отказвах, казвах: Не пия, не пия, черният дроб нещо…

Те със съжаление махваха с ръце и пиеха пак. И възгласите „С день Победы“ ехтяха в тъмната им бърлога, а от стената разбиращо ни гледаха портретите на Сталин и Тодор Живков. Един от пиещите стари мъжаги, с корем, голям като Санстефанска България, като че ли бивш генерал-майор, изведнъж се плесна по челото и извика: знаеш ли, докторе, че нямам автограф от тебе! От Нашия писател! Не може така! Не е редно! Не е по устав! Веднага да ми бъде даден автограф!

Аз извадих от джоба си перманентен маркер. Винаги си нося, за да скицирам неща в тефтера си, по улиците. Попитах: Ти нямаш моя книга у теб… къде да се подпиша?
Той вдигна фланелата си и оголи бледия си величав търбух. И каза: С день Победы, докторе! Ей тук, тук тури един автограф!

И аз го турих.

С день Победы, какво да правиш!

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img