Иво ДИМИТРОВ
Преди десетина дни край западното крайбрежие на Халкидики избухна пожар. Буквално за минути в района на малкото курортно градче Сивири се изсипаха хора и техника – пожарни, полиция, самолети и хеликоптери. Няма как да видим такова чудо у нас, дори да организираме парад на пожарникарите на жълтите павета. Нямаме 40–50 автомобила, които да са с оборудването на гръцките пожарни. Да не говорим, че 12 самолета и хеликоптера, които могат да бъдат пригодени за гасене на пожари, няма откъде да намерим. Дори да мобилизираме за целта старите селскостопански машини заедно с двата хеликоптера на „Спеша помощ“ и няколкото останали все още в движение военни самолета и хеликоптери. Иначе за по-малко от 24 часа гърците се справиха като по учебник със стихията.
От 5–6 дена в Хасковско също бушува пожар, който нашите огнеборци не могат да потушат. И това не е защото са по-зле подготвени от гръцките, а защото нямат с какво. Един маркуч не върши работа. Тъжни репортажи за мъже, които всеки момент ще припаднат от умора, защото няма кой да ги смени. Още по-безнадеждни информации, че видите ли, в гасенето се бил включил и хеликоптер. Вероятно по-коректно би било да се каже, че се е включил и хеликоптерЪТ, защото втори едва ли имаме. И най-нелепи са кадрите на доброволци, които с градински пръскачки на гърба гасят пожара. Последното вече е апогеят на цялата българска абсурдност, постигната с усилията на един народ, в чиито гени е заложено да краде състезателно, за да демонстрира материалното си превъзходство пред съседа и да впечатли съседката с новата си кола.
Именно в необузданата стихия повсеместно да се краде от всичко възможно са корените на тоталния разпад, стигащ до самоунищожение. Докарахме се дотам, че сме способни вече да забравим за смирението дори когато се изправим очи в очи с най-страшното – смъртта. Че нормално ли е да пускаш злобни коментари под призивите за справедливост на един баща, пропити с мъка след загубата на единственото му дете, какъвто е случаят с битката на Николай Попов – бащата на загиналата в катастрофа Сияна. Всичко това се случва в отровната атмосфера, създадена от висшите чиновници. Така имаме абдикирала от функциите си държава, позволяваща на убийците да се разхождат на свобода, без да осигури елементарна справедливост за близките на жертвите. Докато пострадалите се гърчат от мъката си, в неподправения си цинизъм политиците се надпреварват да ни засипват с клишета за реформи в правосъдната система. Дъвки и дяволски устрем към властта. Българинът има енергия в излишък, когато му се отдаде възможност да се изкачи кариерно и да усети, че държи в ръцете си останалите. И не само енергия, ами и себеусещането и увереността, че е създаден за тази работа и тя по някакъв особен начин приляга именно на него и само на него. Той е, няма втори. От него трябва да зависи, той да решава и да определя. Един такъв дори в прав текст ни беше казал, че той разпределял порциите. Не че не беше вярно, но цинизмът му прескочи всякакви граници и съвсем естествено го удави в собствения му сос.
Докато пиша тези редове, научих че няма реакция от страна на сегашното ни правителство за фейк новината, разпространявана от румънския евродепутат Диана Шошоака. Тя твърди, че българската армия била струпана на границата с Румъния. Целта била да я нападнем и да си върнем Добруджа. Две са вероятните причини за липсата на реакция. Първата е, че на луди не трябва да се отговаря, а втората е, че на премиера Румен Радев сигурно му е неудобно да признае, че и да искаме, няма какво да струпаме на границата с Румъния.