Ако вярваме, че белината лекува ковид, а еврогейовете ще ни сменят пола, виновни са не само хората, но главно елитът
Тома БИКОВ
Есето „Българско селфи” от Иван Ланджев стана популярно в социалните мрежи през последните дни. Сръчно написано и в стила на Фейсбук, то беше подсилено и от изпълнението на един от най-добрите български актьори Захари Бахаров. В центъра на вниманието на това есе е българинът, който вярва в това, че белината лекува ковид, който се страхува, че еврогейовете ще му сменят пола, който иска да живее в пространството на Запада, но не го харесва…
Отвъд литературните качества на есето и изпълнението на Захари Бахаров обаче стои един по-голям български въпрос. Той не е литературен, а общокултурен. Това е въпросът за ролята на българската интелигенция, отношенията й с българската почва и способността й да играе ролята на автентичен и ефективен елит на българското общество. Тази тема е валидна от около 200 години и може би нейното начало се състои още в укорителния Паисиев въпрос: „О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?”. Впрочем този въпрос не е отправен от народни, а от интелигентски позиции и е зададен преди всичко на почвата, която по това време подражава на гръцкото културно влияние. Последното вече е придобило своята националистическа форма. От това подражание, но с антигръцка посока се поражда и българският национализъм, чийто пръв предвестник със своето литературно и монументално представяне на средновековната българска история е самият Паисий.
Литературният спор между интелигенцията и българската почва е продължен през първата оригинална българска драматургия в лицето на „Криворазбраната цивилизация” написана от шуменския учител Добри Войников, който осмива наивността и несръчността на българското озападняване. Кулминацията на спора идва след Освобождението, когато Алеко Константинов публикува знаменитото си произведение „Бай Ганьо”, което сякаш завинаги разделя интелигентската представа за света от почвеническата.
За да разберем в дълбочина този безсмислен в същината си спор, в който интелигенцията се присмива на почвата, от която е породена (с това, без да иска, тя се присмива и на самата себе си), би трябвало да знаем неговия произход. Самото понятие интелигенция, така както го разбираме в България, има руски корен. Първоначално, в озападняваща се Русия, интелигенция биват наричани руските офицери, които по различни причини са настанени в чуждото Западно цивилизационно пространство. Тяхното присъствие там променя както пространството, което обитават, така и тях самите. Тези промени оставят руските офицери, от които е породено и руското западничество, чужди за Запада, но ги превръщат и в чужди за самото руско цивилизационно пространство. Сходна е ситуацията и с османските офицери след злополучната за Османската империя Руско-турска война от 1768–1774 година. След загубата те биват изпратени в различни западни държави, за да се обучават на модерно военно дело. Оттам се поражда и озападняващата военна тенденция в турското общество. Нейната кулминация ще се случи в началото на ХХ век, когато Комитетът за единство и прогрес ще осъществи Младотурската революция. Малко по-късно Мустафа Кемал Ататюрк, със силата на армията и вдъхновението на национализма, ще наложи силовото озападняване на турското общество. По същото време в Русия, след няколко неуспешни опита за преврат срещу монархията ще избухне Болшевишката революция. В продължение на 70 години тя ще се опитва да наложи в Русия породените от Запада социалистически начала.
Представям накратко тази историческа справка, защото тя има пряка връзка с изявата на българската интелигенция, която подобно на руската и турската играе преди всичко озападняваща роля. За разлика от руската и турската интелигенция обаче, българската не е военизирана, а е преди всичко литературна и търговска. Причината за това е забраната българите да служат в армията във времената на Османската империя.
Българското културно пространство се озападнява от втора ръка като подражава преди всичко на руското и турското озападняване – оттам идват русофилските и туркофилските тенденции по време на Възраждането. За да се противопостави на гръцките националистически опити за асимилация през XIX век, българската интелигенция възприема от гърците национализма, като го насочва преди всичко срещу самите гърци. Гърците пък са възприели национализма най-вече от италианците, които се борят за обединение и независимост на Италия. Италианците, от своя страна, са заразени от национализма благодарение на френското нашествие в Италия, което цели да разпространи идеите на Френската революция от 1789 година. Национализмът е една от тези идеи.
И тук да се върнем на талантливо написаното есе на Иван Ланджев, което е по-скоро литературен повод, отколкото фактическа причина за тази статия. Обвиненията и присмехът спрямо българите, които се страхуват от ваксините срещу ковид, еврогейовете и смяната на пола и са скептични към Запада, но искат да живеят в него, не са справедливи. Защото тези теми не са български и техният произход би могъл да бъде намерен много повече в западния център, отколкото в българската периферия. Те, както и крайно либералните тези за налагане на тотална индивидуалност и атомизиране на обществата, са част от западния, и още по-конкретно, на американския обществен дебат. Не българинът, а привържениците на бившия американски президент Доналд Тръмп произведоха тезата, че ковид може да се лекува с белина и не българинът, а американските протестантистки секти са най-яростните противници на многообразието на половете. Въпрос на друг разговор е доколко това многообразие е адекватно и безспорно. Впрочем от българите то се възприема по-скоро с насмешка, отколкото с ожесточение. С ожесточение се приема много повече от протестантските секти в САЩ.
Въпросът обаче е за подражанието, което е общото между българската интелигенция и българската почва, от която тя е породена. И двете групи подражават на различни западни тенденции и разиграват спорове, които за тях не са автентични. Те имат различни представи за това какво е Запад и се стремят единствено да наподобят западната форма, но са обречени да бъдат изпразнени от западно съдържание.
В това отношение обаче интелигенцията е далеч по-виновна от почвата, защото тя има претенциите да бъде елит на българското общество. Да бъдеш елит означава да се опитваш да разбереш и култивираш почвата, а не да я отхвърляш априори. Да можеш да оцениш собствените ѝ качества, а не да се опитваш да ги измениш спрямо собствените си представи, които са формирани на база на подражанието на резултати, а не на процеси. От самото си пораждане българската интелигенция много често формира представата за Запада не такъв, какъвто е в своя процес, а такъв, какъвто го е усетила и разбрала самата тя в неговия резултат. Това е идеална представа, която не е реалистична и сблъсъкът й с действителността често води до разочарование от непостигнатите цели. А поставянето на целите за едно общество винаги е отговорност на елита. И ако определени цели не са постигнати, то означава, че те или са били нереалистични или неадекватни за обществото. И за това няма вина почвата, а този, който я обработва. Затова и есета като „Българско селфи” представляват по-скоро несъзнателни самопризнания, отколкото обвинения. Дори и да не са написани с тази мотивация.
