Кристина ПАТРАШКОВА
С Боби Михайлов и цялата му компания от САЩ ’94 е свързано едно от най-хубавите ми лета. Той бе един от тези, които ни хвърлиха в невероятна еуфория, заради която обикаляхме улиците цяла нощ след всяка победа на нашите. Подобна национална превъзбуда не се случи никога след това. След триумфа на „този невероятен Боби Михайлов“ невероятният Боби Михайлов продължи да е фактор в световния футбол – в УЕФА, в БФС. Големият спортист обаче стана бохем. Социалните мрежи се изпълниха с клипчета как танцува, намекваше се за злоупотреба с алкохола. Не че не е било вярно, но американското лято беше забравено. Направо изтрито с гума. Доминираше иронията и дори сарказмът. И те се оказаха по-силни от постигнатото.
Гледам, слушам и чета репортажи по телевизии, в сайтове и всевъзможни канали след кончината му. Той е възвеличаван като национален герой. Не че не беше в своята сфера и не бе един от тези, които ни обединиха през 1994 година, както никога след това. Да, не беше идеален след триумфа. Имаше своите пропадания, лутания, може би и грехове. Но беше направил толкова, колкото всички хейтъри накуп никога не биха могли да сторят. Иронията към него днес е изтрита със същата гума, с която бяха заличени преди това постиженията му. Кога сме искрени – когато му се подигравахме или когато го възвеличаваме?
И той не е единственият случай. През последните години от живота им Чочо Попйорданов и Иван Ласкин бяха избягвани дори от колегите си, когато започнаха да затъват в алкохолната бездна. Когато си отидоха, се сетихме, че са били невъобразими таланти. Иван Славков бе иронизиран като разпищоления зет на Живков. Опашката за поклонението му бе гигантска. Христо Фотев издъхна в мизерия. Мнозина можеха да помогнат, но не го направиха. Днес го обявяваме за литературен гений. Защо сме толкова лоши, докато човек е жив, а го славословим, когато той не може да ни чуе? Не че не трябва да отчитаме грешките на големите, но защо забравяме и върховете.
Ако е национална характеропатия, тежко ни.