Преди десетилетия трамваите в София спират, когато той пресича улицата. Това е жест на ватманите, които искат да дадат път на първия двукратен олимпийски шампион на България – в Токио през 1964 и в Мексико през 1968 година. Приживе се превръща в легенда. Всеки иска да попадне в компанията на човека, заради когото се вдига знамето на България.
Боян Радев си отиде от този свят на 83 години на 18 декември рано сутринта. Състоянието му рязко се влошава след няколко преживени кризи. Споменът за него обаче едва ли скоро ще избледнее.
Той е колоритен, бохем, с блестящо чувство за хумор и не по-малка доза самоирония. Гордее се с успехите и със селския си произход. В Мошино, днес част от Перник, където е роден, работи в мините и изкарва прехраната си като каруцар. Мисли, че така ще мине животът му, преди да бъде забелязан съвършено случайно от треньор по борба, който онемява от невероятната физика и сила на младото момче.
Следват изтощителни тренировки и физически натоварвания до припадък. Толкова е стриктен в подготовката, че съотборниците му смятат, че е объркан чешит. За да дойде ред на медалите от олимпиади и световни първенства. Обявяват го за непобедим. Слиза от тепиха, когато е на върха на славата. И тогава започва невероятният му живот в изкуството. Прави изключителна колекция от картини, на която завижда всеки музей и дори Националната галерия.
Житейските му перипетии и успехи са толкова много, че холивудски продуценти идват у нас, за да му предложат съдбата му да се превърне в сценарий за филм. Изненадващо той отказва – не може да приеме, че някой друг, пък бил той и холивудска звезда, ще влезе в неговата кожа.
В края на 60-те години Боян Радев и художникът Стоян Илиев се засичат пред кабинета на високопоставен партиен лидер. Спортистът търси съдействие от важния държавен чиновник да си купи апартамент, а художникът има нужда от ателие. Партийното величие не удовлетворява молбите и на двамата. Докато чакат да ги приеме, Боян Радев моли Стоян Илиев да му подари картина. И художникът го прави на драго сърце. „Казах му, че бай Дечко Узунов ми е приятел и ще си поискам работа и от него. Илиев беше сигурен, че няма да успея. Тогава се афектирах, запалих колата и отидох в дома на бай Дечко. Той веднага ми подари своя работа. После се обади на още няколко художници и те да ми дадат свои картини. За десетина дни събрах десет платна. И така станах колекционер“, връща лентата Радев.
Домът му бе отрупан с шедьоври на най-добрите стари и съвременни майстори. Най-скъпите картини на Златю Бояджиев, Майстора, Бенчо Обрешков, Давид Перец, Данаил Дечев, Кирил Петров, Атанас Яранов, Дечко Узунов, Стоян Венев, Сирак Скитник, Иван Ненов, Илия Петров, Васил Бараков, Иван Вукадинов, Генко Генков, скулптури на Павел Койчев, невероятни икони на няколкостотин години са затрупали жилището му. За да стигнеш от единия до другия край на някоя от стаите, трябва ловко да слаломираш между картини, скулптури, антични плочи и икони.
По стените висят творби, които могат да се видят единствено в каталози и специални изложби. Десетки платна са струпани до стената, в депа и във всяко свободно кътче в дома му – дори под малкото мебели, за които е останало място в апартамента на една от малките улички в сърцето на столицата. От години Боян Радев няма място дори и за легло и спи на дивана в хола. Но не му омръзва да стои с часове на любимия си стол и да се любува на картините. Казва, че никога не съблича блейзера, когато се взира в изображенията. Смята, че така проявява уважение към таланта на художниците. За специалните гости в дома му има книга, в която всеки записва впечатленията си.
„И в колекционерството, и в спорта ме подценяваха. Като бях борец, в началото ме смятаха за луд, защото много тренирах. Бях страшно изпълнителен. По-старите борци постоянно ми се подиграваха. Дойде време обаче трудът ми да бъде възнаграден“, разказва Боян Радев, показвайки двата златни олимпийски медала.
Когато започва да събира картини, много от художниците се отнасят към неочаквано обзелата го страст скептично. Скоро остават изумени, когато установяват, че бившият каруцар и миньор може безпогрешно и само с един поглед да разпознае шедьовъра. Майсторите на четката започват да се ласкаят техни работи да попаднат в неговата сбирка, за която все по-често започва да се говори в цяла София.
Когато прави прощъпалника си в „този странен занаят“, както Богомил Райнов нарича колекционерството, не знае нищо за художници, стилове в изкуството и техники на рисуване. Но има най-добрият арт треньор – големия художник Иван Вукадинов, който е негов братовчед. Започват заедно да обикалят фамилиите на големите майстори и дори си изработват система от тайни знаци, с които Вукадинов подсказва на Радев коя работа да купи. Понякога това е повдигане на вежди, необичаен жест или особен поглед. Не минава дълго време, когато сам започва да разпознава безпогрешно високото изкуство от набързо направената работа за продажба, разграничава занаятчийството и масовата живопис от истинските шедьоври.
В живота му тогава се появява и друг голям треньор и майстор – Атанас Яранов-Шаро. „Той беше един от най-големите, най-истинските, най-честните български художници. Трудно ми е да намеря думи за него, защото съм много малък спрямо този човек. Ако България е загубила голям интелектуалец, това е Шаро“, казва Боян, който и сега твърди, че „голяма част от днешните интелектуалци са псевдо и парвенюта, които са нищо в изкуството, но все дават преценки за големите.“
Шампионът е толкова впечатлен от огромния физически, но с крехка душа Яранов, че всяка сутрин го взема в 9 часа сутринта от дома му с автомобила си, за да пият кафе в някогашния хотел „София“. През това време говорят за големите художници, а Боян попива всяка дума на маестрото.
Стават толкова близки, че Яранов се допитва до Боян, когато рисува каруци, волове и всякакви селски сюжети. „Беше над всичко в живота. Понякога се напиваше така, че не знаеше къде е. Много обичам картините му и няма да се разделя с тях, докато съм жив“, разказва колекционерът, който притежава над 100 платна на Яранов.
Всяка картина в сбирката на Боян има своя история. По съвет на Дечко Узунов иска разписка за творбите от продавачите, за да няма съмнения как ги е придобил. За някои чака с години, преди да убеди собствениците да му ги продадат, а за да се сдобие с един от най-големите си шедьоври, продава мерцедеса си. „Смятам, че съм достоен човек. Много точен и съм горд със себе си“, повтаря Боян през всичките години, през които превръща колекционерството в смисъл на живота си.
Никога не е отричал, че спортът му дава славата, калява характера му, но и се превръща в трамплин към художниците. Славните му години като спортист го научават да се стреми да е винаги пръв и да не се срамува да е черноработник във всичко, с което се захваща. Не крие обаче, че заради успехите цял живот му завиждат. „Като ме видят да си пуша пурата и да си пия уискито, много хора ми теглят по една майна. Никой не знае с колко комбинации и труд съм събрал колекцията.“ Но и тези народопсихологически черти на българина не могат да помрачат спомените му от годините в спорта, когато свирят химна в негова чест. През цялата си кариера взема от държавата само 1000 лева, но не смята това за несправедливо. „Тогава не мислехме за пари, бяхме идеалисти и истински спортисти.“ Постиженията му като борец са толкова респектиращи, че никой не смее да помисли, че може да го победи на тепиха. Когато става олимпийски шампион в Токио, съперниците му го понасят на ръце, за да отдадат почит на големия българин.
Колекционерството по-късно го прави наистина богат, а и променя погледа му към света. „Без пари нищо не можеш да направиш. Като имаш морал, но нямаш пари – клякаш. Може да си умен, като си беден, те купуват. Както е казал Наполеон: Пари, пари и пак пари. Парите обаче развалят. Важно е какво ще направиш с тях. Аз никога не съм имал много пари, защото постоянно купувам картини. И затова останах естествен.“
Когато го награждават за спортист на „Левски“ за века на „Герена“ целият стадион става на крака и 15 минути аплодира. „Чрез спортистите ни хората по света разбраха, че има държава България. Когато бяхме в Токио през 1964 година, смятаха, че сме сърби. Затова спортистите трябва да се зачитат.
Държавата навремето много ни помагаше. Когато хората мизерстваха, аз ядях кебапчета, пържоли, мед, масло, шоколад. Това беше привилегия. Сега може да се говорят глупости, но хората тогава се прекланяха пред нас. През 1967 г. се борех опериран, извадих дренажа от раните си и станах втори на световно първенство. Бях първият спортист, с когото Тодор Живков поиска да се срещне. Почерпи ме един коняк, един бонбон и ме прегърна. Бяха ме тренирали от комсомола какво да говоря за партията. Но като отидох там, всичко забравих. Уважавам Живков, защото нищо не ми даде, но и нищо не ми отне. Най-просташкото беше, че ми взеха званието „Герой на социалистическия труд“. Стига бе, няма социалистически труд, има герой на България. За един орден хората отиват срещу дулата. Не може да се появи някакъв чукундур от селата и да ми свали ордена от гърдите.
Освен че е най-близкият приятел и треньор на Боян в изкуството, енигматичният ни художник Иван Вукадинов е човекът, проникнал най-дълбоко в душата на шампиона колекционер. Дълги години двамата са заедно всеки ден. Знаят си кътните зъби, дето има една приказка.
Ако има някой, който може да повлияе на Боян да промени свое решение, това е единствено Вукадинов, който също си отиде от този свят. Хората, които са близо до двамата, знаят, че Маестрото е не само редактор в колекцията на прославения ни спортист, но и редактор в живота. Вукадинов е точно 10 години по-голям от своя братовчед, а иначе и двамата са представители на зодия Риби. Големият художник дори се шегуваше преди години: „Със семейството на Боян правим един аквариум“. Съпругата на шампиона Мария, която почина в края на 2020 година, и дъщеря му Галя също са под знака на Рибите. Единствен синът Боян е изключението.
Иван Вукадинов разкрива, че една от картините, които е нарисувал, е своеобразен живописен разказ за живота на Боян Радев, преди да се захване с борбата. Както е известно, бъдещият шампион е бил каруцар на мините край Перник. Именно там го срещат и забелязват за големия спорт. Картината за живота на Боян, която художникът му подарява преди години, представлява минен пейзаж в тъмносиньо. С типичните за стила си мазки Вукадинов създава завладяваща неръкотворна творба, в която каруцата и конят са сякаш на друга планета, която само каруцарят познава. Впрочем Боян Радев и Иван Вукадинов винаги са били от една друга планета, която отдавна е изпреварила живота тук, на Земята.
Веднъж Георги Павлов-Павлето (художникът е с необичайно нисък ръст) пожела да разгледа колекцията ми. Дигнах го на ръце по стълбите до вкъщи, а той се оказа тежък, въпреки че беше дребен. Като дойде у дома, остана възхитен от картините. Синът ми беше малък и щом видя Павлето, помисли, че е дете. Донесе си играчките, искаше да си играят двамата.
Няма да забравя и как веднъж Генко Генков дойде да ми види картините. Беше голям студ, а той пристигна с първата си жена Гертруда, облечена по комбинезон, сякаш се разхожда на морето. Като пристигна и видя колекцията, изведнъж каза: „Дай нещо да ям!“. Имах само месо, но не беше сготвено. Той обаче поиска да му отрежа едно парче и започна да го яде сурово. Синът ми Боянчо, който беше малко дете, като видя това, се разплака, уплаши се и избяга.
Генко ми даваше картините от изложбите и ме караше да ги изнеса, преди да ги види жена му. Имало е случаи, когато тя ме е пресрещала по стълбището и ме е гонела. Аз обаче не спирах, а вкарвах картините в колата. Генко е много голям художник и в никакъв случай не беше луд, какъвто искат да го изкарат някои.
Картината е като жената. Или те дърпа и ти подсказва, че те иска, или те отблъсква. Тя сама казва: „Взимай ме или ме изпускаш“. Картините на мен ми намигат.
Най-дълго съм чакал да се сдобия с една работа 20 години. И я купих от сина, след като бащата почина. Това е шедьовър на Бенчо Обрешков – вол с коне, рисувана е през 1938 година. Иначе си мечтая за Рембранд, Гоген, Ван Гог. Знам, че не мога да ги притежавам, но си мисля за тях. Преживяването, когато се купува картина, не може да се сравни с нищо. Но не е като да получиш олимпийски медал. Когато за първи път станах шампион, влязох в съблекалнята и започнах да плача като магаре. Всички се скупчиха върху мен, прегръщаха ме и ме целуваха. Изведнъж пред очите ми мина лентата на моя живот – каруците, ТКЗС-то, мизерията. Никога няма да го забравя.