Местният референдум, с който жителите на Казанлък имаха възможността да изразят правото си на глас и да кажат съгласни ли са управлението на Дом-паметника на Българската комунистическа партия на Бузлуджа да бъде поето от общината, не доведе доникъде. Решенията за стопанисването на съоръжението се отлагат от десетилетия. Казусите с паметника „1300 години България“ и Паметника на съветската армия бяха решени без допитване до обществото. Това съвсем естествено остави усещането не само за несправедливост, но и за импулсивно взети еднолични решения. Но вместо вниманието на обществото да се изостри към подобни процеси, се случи обратното – повишаване на апатията и затвърждаването на ширещото се убеждение, че всеки овластен може да направи каквото си поиска и никого не го е грижа за мнението на хората.
В противовес община Казанлък преди месец стартира информационна кампания за предстоящия референдум, в чиито рамки казанлъчани да дадат своя отговор на въпроса дали местната управа да поеме стопанисването на паметника на Бузлуджа. Разбира се, се изискваше простичкото усилие – отиване до избирателните урни и пускане на бюлетина с отговор „Да“ или „Не“. А за да бъде решението от референдума легитимно, беше необходима избирателна активност не по-малко от 40 процента. Уви, тя остана под 20 процента, което веднага бе оповестено като провал на референдума. Провалът обаче не е на референдума, а на поредния ни изпит по демокрация, на който отказахме да се явим.
От 1981 година Дом-паметникът се извисява на билото на Стара планина като свидетелство за мощта на БКП. През 1992 г. е одържавен по Закона за одържавяването на имуществото на БКП и е запечатан, а при управлението на правителството на Иван Костов е взето решение охраната на съоръжението да бъде премахната. Паметникът на Бузлуджа е оставен на природата и хората, които бавно и постепенно го превръщат в своеобразно свидетелство за процесите, които протичат в управлението на страната ни. След дълги юридически перипетии е издадена заповед от заместник-министъра на културата доцент Пламен Славов, с която Дом-паметникът е класифициран като „архитектурно-строителна и художествена недвижима културна ценност от най-ново време с категория „национално значение“. До това се стигна, след като паметникът беше припознат от множество гости на страната ни като едно от „най-красивите изоставени места в света“ и придоби популярност, конкурираща паметника на ЮНЕСКО в Казанлъшката долина – Тракийската гробница, която годишно привлича хиляди туристи от цялата планета. Междувременно за паметника започнаха да се грижат екипи от специалисти, а тръстът „Дж. Пол Гети“ направи дарение, с което да бъдат стартирани спасителни консервационни действия, непозволяващи сетнешното разграбване и рушене.
От няколко години паметникът е под юрисдикцията на областната управа на Стара Загора, а дебатът какво да се прави със съоръжението все така да се отлага. Като реакция на тези процеси, кметът на община Казанлък Галина Стоянова с решение на общинския съвет организира местния референдум на 17 ноември. С него се целеше да се вземе решение дали стопанисването на паметника се припознава от жителите на общината като кауза. Кауза, която по думите на ръководството на местната власт би могла да генерира ръст на туристическия поток в региона и съответно – икономически ползи. Резултатът от допитването показва еднозначно, че отишлите до избирателните урни желаят разрушението на паметника да бъде прекратено. 90 процента от пусналите бюлетина са отбелязали „Да“ – нека община Казанлък поеме стопанисването. Уви, навярно краткото време на разяснителната кампания, както и множеството въпроси, останали без отговор около това какво точно ще се прави с паметника, доведоха до ниска избирателна активност и до нелегитимност на референдума. Бузлуджа остава ничия. Засега.
Дефрагментацията на обществото е най-видимият и същностен резултат от демократичното ни съществуване. Живеене, което позволява чуваемост на всеки глас. Но и ни изправя пред съдържателния въпрос дали сме готови да сме заедно в реалност, в която има търпимост към Другия – към неговите желания, убеждения, вяра. Но този ред е възможен единствено, когато действа общественият договор за моралните и етични граници. Днес обаче той остава все така дискредитиран, а постигането на консенсус – все по-непостижимо. Виждаме ежедневно последствията от това в парламентарната зала, в поведението ни в общите пространства, които населяваме. Всъщност последствията са навсякъде и тъкмо те компрометират невъзможността ни да намерим общ път, който да балансира всички гледни точки, всички наши намерения, всички наши страхове и мечти.
Референдумът – все така непопулярен
Дори най-демократичният инструмент – референдумът, който е даден на обществото ни, за да вземаме с него решения относно важни въпроси, които касаят общото ни бъдеще, не е в състояние да ни мобилизира. Той е все така непопулярен. И всичко това като че ли се дължи на утвърждаваните вече десетилетия наред клишета, че „нищо не зависи от нас“ и „всички са маскари“. А негласуването ни се превърна в единствения механизъм за привидна съпротива.
Незаинтересованост, отказ да мислим за общото си настояще, отказ да бъдем заедно. И като че ли единственото, което ни обединява е тъкмо апатията към управлението на страната ни. Юношеска незрялост, от която все не успяваме да се отскубнем и резултатът от проведения референдум за Паметника на Бузлуджа е ярко свидетелство за този процес.
И продължаваме да си стоим в изходната позиция като в знаменития филмов шедьовър на големия Рангел Вълчанов: „А сега накъде?“. Без изобщо да успяваме да стигнем до сериозните разговори за идеологията, икономическата целесъобразност, употребите и управлението на дисонантното културно наследство по българските земи.
Пламен В. ПЕТРОВ
