Томас КОЛБЕ
Ден след като Европейската комисия представи новия си 7-годишен бюджет, германският канцлер Фридрих Мерц се превърна в най-яростния му противник. Това, на което ставаме свидетели, не е нищо повече от режисирана кавга между съюзници. Мерц е първият лидер, който отхвърли предложения от ЕК мегабюджет. Той нарече амбициите на Брюксел „неприемливи“ и завърши с класическата баналност, че трябва да се справяме с наличните ресурси. Същият човек обаче оглавява правителство в Берлин, което е затънало в дългове – дали максимата важи и за него?
Предложението на ЕК очертава разходи в размер на 1,816 трилиона евро между 2028 и 2034 г. – увеличение с поразителните 750 милиарда евро.
Наблюдаваме инсценировка – отработен ритуал, предназначен за публична консумация. Намерението на европейските елити е да коронясат Брюксел с пълен данъчен суверенитет и да превърнат централния орган на ЕС в гравитационен център на геополитическа мощ. Крайната цел е правителство на правителствата – наднационална мегаструктура.
За да бъде постигнато това, трябва да се осигури обществено одобрение. Нека не казваме „манипулирано“, а оформено. Така че елитите сервират политически театър и медийно отвличане на вниманието. Сценарият е прост: Брюксел изисква максималното. Следва предвидимо възмущение и в крайна сметка „компромис“ за сума, която позволява на всички да обявят победа. Дори ако Мерц отреже 100–200 млрд. евро от бюджета, това вероятно пак ще е част от пиар наръчника на Брюксел.
Свръхзадлъжнелите членки на ЕС – особено южните – се стремят да консолидират пасивите си под защитния чадър на Комисията. И те са намерили идеалното средство в лицето на Европейската централна банка. С подкрепата на ЕЦБ за дълга чрез постоянни интервенции и контрол върху кривата на доходността може да се поддържа илюзията за платежоспособност – за сметка на данъкоплатците. Това би означавало край на фрагментирания европейски пазар на облигации. Пълната интеграция ще премахне и последните следи от фискална конкуренция между държавите.
Ако Брюксел успее да задейства своята несвята троица – консолидация на дълга, собствен данъчен суверенитет чрез въглеродни и корпоративни данъци и въвеждане на дигитално евро за спиране изтичането на капитали – тогава ще остане съвсем малко до осъществяване на визията за „Крепост Европа“.
Брюксел вярва, че е близо до постигането на дълго търсената цел. Това обяснява нарастващата враждебност към национално-консервативните партии – последната реална опора срещу мечтата на централистите за тотално управление. Съединените европейски щати се изграждат върху вулгарна кейнсианска икономика, поддържана от медиен контрол и дисциплина на наратива.
В основата си това е гротеска. С регулации като Закона за цифровите услуги и Закона за цифровите пазари бюрократите от ЕС неволно потвърждават страха си: че фронталната им атака срещу националната автономия и икономическата свобода може да се провали. Политическите сигнали на Брюксел са отбранителни – и този проектобюджет е превантивен опит за укрепване на рушащия се авторитет.
Бърз поглед към бюджета потвърждава диагнозата: 131 млрд. евро са предвидени за европейски военни проекти. Това е петкратно увеличение – и то в допълнение към огромните национални военни експанзии. Централният орган на ЕС, намиращ се в ранните етапи на фискална криза, поема към милитаризъм.
Медийно подхранваната паника от Путин служи като оправдание за активирането на този нов клон на изкуствената евроикономика.
Другият клон – т.нар. „Зелена сделка“ – се поддържа жив с помощта на още 700 млрд. евро субсидии. 30% от целия бюджет на ЕС сега ще върти машината за субсидии, като ще изпомпва финансирани с дългове суми за въглеродно неутралните, биоразнообразни фантазии на анемичните плановици от еврозоната.
Това е странно. Докато Комисията се опитва да вплете „Зелената сделка“ в разказите на основните медии, екологичните групи атакуват проекта за бюджет като стратегически непоследователен. Предсказуемо е, че субсидиите никога не могат да задоволят нарастващата зависимост на обществото от сладката дрога на „безплатните“ пари. ЕС стана дилърът, който инжектира този наркотик в континента, без да отчита социалните и икономически последици.
Целият дебат е откъснат от реалността. Сякаш Брюксел се опитва да удави всички критики в евтини пари и да купи подкрепата на НПО с държавно финансиране. Ако противниците на евроцентрализма най-накрая не хванат попътен вятър, предстоят още загубени години. Особено тревожна е пълзящата милитаризация. Фактът, че левицата мълчи по този въпрос, маркира значителна политическа промяна. Партийната конкуренция е заменена от картел на интересите.
Исторически, милитаризацията често е симптом за режими, навлизащи в крайната си фаза – знак, че са загубили вътрешен контрол. Брюкселската офанзива не е демонстрация на сила, а признание за слабост: конструкцията на ЕС се пропуква. Фасадното единство се удържа само с наводнения от кредити и нарастващи репресии срещу несъгласието.
Милитаристкият тласък е не само сигнал за нова надпревара във въоръжаването, но и предвестник на постдемократичен ЕС. Националните интереси са пожертвани – в енергетиката, миграцията и фискалния суверенитет. Политическата цена: тлеещо недоволство, нарастващи антисистемни настроения и срив на доверието в институциите.
Инсценираният бюджетен сблъсък продължава в миграционната политика, където депортациите и символичният граничен контрол предлагат илюзия за отзивчивост, но нищо повече. И тук интересите на Брюксел и волята на европейското мнозинство рязко се разминават.
Нека бъдем честни: Брюксел, с помощта на своите национални звена, изпълнява глобалистка програма. Разчистването на последствията ще определи политическото и културно бъдеще на континента.
Томас Колбе е германски икономист. Повече от 25 години работи като журналист и медиен продуцент за клиенти от различни индустрии и бизнес асоциации. Анализира икономическите и геополитически процеси от перспективата на капиталовите пазари.