На снимките доброволно завърналият се Васил Божков изглеждаше като Тодор Живков на 10 ноември.
Вече видимо възрастен човек, с намаляла мускулна маса, заобиколен от полицаи, на лицето му нямаше и следа от обичайното иронично-арогантно изражение, а в погледа му се смесваха едва прикрити страх и обърканост. Може да се каже, че това завръщане е неочакван бонус за мързеливия, почти липсващ старт на кампанията на тези, срещу които през 2020 г. войската от платени „протестиращи“ изсипваше развалена риба. Отровното трио се разпусна, но кадрите със сламата пред полицаите и готовите да я запалят орки, не са забравени. Вчера се нахвърляха в медиите едни едри обвинения за връзки с Пригожин, за които се надяваме, че за да излязат в публичното пространство, са верни. Иначе кьорфишеците струват пари на нас, зрителите, на това безобразно шоу. Ако са верни, те са достатъчни, за да извадят Божков от играта, която той започна с #бъдетездрави. Няма никакво значение дали контактите му с Пригожин са отпреди войната или по време на войната. Пригожин е бил опасен престъпник и доверено лице на Путин по всяко време.
Едно се знае със сигурност – Васил Божков публично призна през 2020 г., че финансира протестите срещу „мафията“. Резултатът е, че държавата е в ужасна криза по време на опасно близка война. И той е пак тук, за да клати правителството. Връзките с Пригожин ясно показват, че Божков не е свързан с казина в Атланта със сигурност. Там той няма шанс. Всичко това обаче го прави герой и светец за някакви хора в България, Страната на Огледалния свят. Искаш да се видиш в огледалото на протестите за справедливост и демокрация, а виждаш как те избутва един криво усмихнат, пушещ дебела пура череп. Бъдете здрави. Има неща, които са трудно простими. А законите тук прощават на едни, но на други не. Прошката се облизва ниско наведена до някоя офшорна сметка. Да видим как ще се развие тази зомби сага. Кой на кого няма да прости. Във всеки случай Черепа не е българският Навални.
Сега за Паметника на съветската армия. Темите се въртят в нас и ние в тях като хамстери в клетка. За какво е тази ограда, щом палатките са от вътрешната й страна? Що за глупост? Нещо като „Не хранете Мая Манолова“. Ако се чака Васил Терзиев да демонтира паметника, за да докаже колко не е свързан с нищо съветско, хубаво, ще го демонтира, но никога няма да може да демонтира следите на най-близките му хора в близката българска история. И винаги ще има глупаци, които ще вярват на поредния вдигнат юмрук. Нищо на научиха от юмрука на лято 2020.
Тези пророчества около кметските избори са крайно безсмислени, защото пророчествата с нищо не помогнаха през лятото на 2020 г., нито помогнаха за изборите на президент, няма ще помогнат и сега. Дори кандидат-кмет за София от ДПС е по-приемлив от този сценарий, за който пак ще сме прави не след дълго. На човек му омръзва да е прав и губи, и радост и тъга от правотата си. Безразличието е най-голямата победа, която ДС постигна. Постигна я, безспорно. Греховете нямат значение, нищо няма значение. Няма грехове, те са християнско понятие, а тези, които манипулират обществото, нямат нищо общо с християнството.
Трябва да има часове по религия, но избираеми, не задължителни. В един все по-научен и технологичен свят не може задължително да се проповядва за Висша сила в училище. Младите хора са все по-малко религиозни. Това, което обаче наистина е необходимо, е час по етика, емпатия и емоционална интелигентност. Такива часове никога не е имало. Емпатията и етиката винаги са ни били представяни основно през призмата на християнството и това беше окей за нас, тези поколения. Вече има нужда от друг дискурс, защото този явно не работи. В училище никой не го интересува нито християнството, нито исляма. Трябва да се помогне на следващите поколения да се научат да мислят критично и да са максимално хуманни едни към други, както и към заобикалящия ги свят. В България има базисна липса на умението да се общува. Работната и междуличностната етика е на изключително ниско ниво. Част от тези часове трябва да е културата на най-ежедневно общуване, както и самата култура във всичките й форми. Това е единственото възможно спасение за поколенията. Което не означава, че думата „спасение“ трябва да отпадне от „Човек и Бог“, защото без нея остава само човек, и това обезсмисля класа, който неслучайно се казва „Човек и Бог“. Елементарно, Уотсън.
Преди 2 години част на Денвърския филмов фестивал имаше прожекция на един изумителен филм за който все не намирам място да напиша. Филмът се казва „Тъмна червена гора“ и разказва за живота на 20 000 будистки монахини, които споделят ежедневието си, следвайки техния гуру в един манастир на нечовешко място. Ветровито, пронизващо сиво, тежкият въздух на тази височина като че ли се вижда, филмът визуално е смайващ, но за тази визия не се е искало усилия, тя е навсякъде, ледено-студена и осеяна с тъмночервени „точки“. Срещу манастира, като разсипани от ръката на Буда, без ред и система са разположени малки кутийки върху полегат склон. Кутийки с един прозорец и малка вратичка. Това е домът на всяка монахиня. Влизат в него наведени и се свиват за нощта в това миниатюрно човешко убежище в търсене на Буда. В тъмното грейват безброй миниатюрни светлинки от свещи. По една свещ в кутийка. Лешояди, много лешояди. Странна, добре направена площадка, явно част от манастира. Лешоядите са се скупчили там и ядат. Дърпат месо. Труповете на умрелите монахини се оставят там. А монахините умират, понякога от старост, понякога от болест. Смъртта в будизма е най-брутално открития кръговрат на живота. Прекрасно е, макар и за нас да е страшно. Филмът е страшен и едновременно безумно красив по непознат за западната култура начин. Тези жени, всяка сама и всички заедно в бруталната природа. Заметнати с винонечервени роби, потърсили и намерили смисъл и надежда за пребиваването си в този живот, с всичките му страдания.
Споменавам този филм, защото той ми подейства като шамар. Гледах го с ужаса на разкапана от глезотия гражданка на ненаситен свят. Истината е някъде по-средата. Но в никакъв случай истината за смисъла на живота ни не може да бъде открита в действителността, която свободно приемаме като за наша от телевизор и интернет. Тя може да бъде открита, но само в бягството от него. Надеждата, че все пак поколението на бруталните, дефектни, някои от тях и престъпни, мъже, които управляват България в последните 30 години, си отива с пристигането на новата бруталност. Тя е облечена в костюми, шити в Лондон, изглежда безупречно, говори езици, търгува на борсата и има амбиции да управлява предкулисно, а и задкулисно. Само че предвижданията ми се оказаха верни – Нексо изчезнаха от хоризонта на политическото дарителство към „добрите сили“. Затова се наложи да се прибегне към парите на доброто, старо ДС 4.0. Не че и това няма да бъде изтърпяно. Целият преход беше осъществен от Държавна сигурност в крайна сметка. Парите им отдавна не миришат за тези, за които по принцип парите не миришат. Всичко е бизнес, всичко е сделка, докато един наскоро осиротял, политически и всякакъв неграмотник, ръси глупости при всяко отваряне на устата си.
Ако сглобката се е крепяла на медиаторството на Алексей Петров, то тя не е никаква сглобка, а е сКлопка. Спасение ли? „Спасението не се купува, печели или по някакъв начин се постига с човешки усилия. Това е безплатният дар от Бога“. Или от Трактора, или от Черепа, или от някой друг щедър дарител с прякор или без, но с дебели офшорни сметки.
