Милена Фучеджиева
Броят на в-к „Литературен фронт“ от 10.11.1966 г. поздравява 9-ия конгрес на БКП с развети съветски знамена на главната страница. Българското знаме отсъства, нищо че конгресът не е на съветската комунистическа партия, а на българската. В броя са поместени избрани части от изказванията на известни български писатели на паралелно течащата теоретична партийна конференция на Съюза на българските писатели. Голямата изненада, изведена като първо изказване, идва от убития от КГБ или ДС писател Георги Марков.
Три години преди да избяга, защото няколко негови пиеси са спрени от властта, той е на върха на славата си. Постигнал е много. Получил е наградата на СБП за романа си „Мъже“ и му е поверено огромно партийно доверие да напише „На всеки километър“. Той написва половината от сезон 1, след което бяга в Лондон. Бягството несъмнено е смела крачка, но още по-смели са неговите „Задочни репортажи“, интересен и противоречив документ за времето и писателите. В него той пише уж със симпатия, но и с упрек и ирония за баща ми Дико Фучеджиев, с когото са приятели, как двамата слушали по „Гласът на Америка“ за събитията в Унгария, Марков се възхитил на унгарците, а Фучеджиев запазил мълчание. Братът на Дико Фучеджиев, Георги Фучеджиев, в този момент е лагерист в Белене. Фучеджиев откъде да знае дали Марков не е „кука“, както тогава бяха наричани агентите на ДС. Иронията от хиляди километри разстояние е лесна, когато не ти диша в гърба ДС, а и на чужд гръб 100 тояги са малко, както казва народът. Затова за мен, като свободен, информиран и поне средноинтелигентен човек, беше много изненадващо да прочета следния откъс от изказването на Георги Марков пред теоретичната конференция:
„Георги Марков изтъкна, че въпросите на марксизма-ленинизма са въпроси за смисъла на цялото ни изкуство, за смисъла на нашата собствена свобода, за нашия живот. Марксизмът е единственият спасителен път за Човечеството, нашата идеология е най-човешката, най-достойната. За съжаление в доклади и изказвания ние нерядко допускаме инертност (той обаче не я допуска изобщо в изказването си – б.а.) и непростим формализъм. Основните проблеми са два – въпросът за идеологията на нашата литература, за нейната партийност, и второ, за нейната форма. Съвременният герой е далеч по-сложен, по-богат, отколкото си го представяме. Ако приемем, че изкуството е форма на познанието, това предполага разговор за неговата авангардна роля, за идейно-художественото проникване в бъдещето. Произведенията на великите майстори са ракетни кораби, които стартират от един век, за да разузнаят и донесат тайните от бъдещите векове. Необходима е страстна, действителна партийност в литературата, вярност на нашите идеали, високо гражданско съзнание и честност“.
Честност. Едва ли можем да заподозрем в честност Георги Марков, който бяга от България на върха на кариерата си, макар и със спрени пиеси, но работещ върху най-партийния правен някога български сериал, „На всеки километър“. До случките със спрените пиеси той работи стъпка по стъпка, с големи крачки като това изказване, в което декларира, че марксизмът е единственият спасителен път на Човечеството, за да убеди колеги, читатели, зрители, че той е истински и достоен комунист. Комунист до последния момент. До прочитането на тези негови думи аз не се замислях особено върху личността на Марков. Приела съм наратива за героизма му, благодарение на неговите „Задочни репортажи“ по „Свободна Европа“ и последвалата му ликвидация от съветските или българските служби. В биографичната му страница в Уикипедия пише следното: „Според Д. Кенаров това негово поведение е резултат от вътрешно осъзнаване, че когато за един писател тази граница вече е достигната, по-нататък следва само безвремие и безсмислие или краен конформизъм и безтегловност, макар и с материално благополучие“.
Как се достига „тази граница“ след горните думи на Георги Марков? Важен от психологическа гледна точка въпрос, който всеки негов изследовател би трябвало да си зададе. Неговата публична убеденост в правотата на комунистическия строй и задължението на писателите да спазват идеологията са доказани чрез творчеството му. Той няма дилеми. Не съм чела спрените му пиеси, но все пак – по това време той е награден от властта с най-високата поръчка за творец по това време, сериал, героизиращ Съпротивата. Той не отказва да пише „На всеки километър“. Той не отказва изказвания като горното. Той не отказва да присъства и категорично да заявява идеологическата си вярност на режима. За мен това беше огромна изненада, предполагам, е и изненада за всички, които не са изследователи, а обикновени консуматори на предлаганите ни след 10 ноември наративи и оптики.
Само че 10 ноември вече е далече във времето, а самото то поради възможностите за достигане до най-тайни кътчета на информация ни е направило много по-прозорливи и аналитични от наивните 90 години на българското общество. Тоест вече „не всичко, което хвърчи, се яде“.
Георги Марков бил прозрял какъв е режимът и се бил разочаровал. Как това се случва само за 3 години след това изказване. Изведнъж от пламенен комунист ставаш дисидент. Ти да видиш каква идеологическа крехкост изведнъж обзема Георги Марков, след като има проблем с пиесите си. Той определено е по-решителен и смел и както се оказва, по-малко комунист от Дико Фучеджиев, който е сценарист на единственият тотално спрян български филм „Небето на Велека“ на Едуард Захариев. „Небето на Велека“ никога не вижда публика. Директно е запечатан. Но Фучеджиев има жена и дете, пък и явно е по-наивен комунист от Марков и не му и минава през ум да бяга. Той остава да живее в България конюнктурно и полезно за обществото като писател и директор на театър. Фучеджиев не е „бояджия“, той си е комунист, който говори подобни неща като Марков, но са лишени от „страстността“ на Марков. В многобройните си изказвания във вестници, пред конгреси, събрания и т.н. не разиграва емоционален театър с преиграване в любов към комунизма, а просто и ясно доказва неемоционалната си вярност към строя. На всичкото отгоре по-лицемерният от двамата, Марков, няма роднини в Белене, заради които да трябва да доказва с извънреден плам верността си към комунизма. Защо му е било нужно да говори такива глупости?
Думата „честност“ в изказването на Георги Марков е най-дразнещата, защото честният човек не пише подобни думи и после не „обръща палачинката“ и не плюе по приятелите и колегите си в предълги излияния колко жалки, страхливи и конюнктурни са останалите в комунистическа България писатели. Цялото изречение „… Необходима е страстна, действителна партийност в литературата, вярност на нашите идеали, високо гражданско съзнание и честност“ е доказателство за нечестност. „Страстната“ му партийност може да бъде сравнявана само с думите на бившия приятел на Георги Марков, Любомир Левчев, към Тодор Живков „Другарю Живков, никой не може да ми забрани да Ви обичам“. Може би затова и Марков е така безмилостен към Левчев, защото двамата са еднакво страстни към Партията.
В личен план съм благодарна на баща ми, че не е оставил след себе си страстни обяснения в любов към комунизма и Живков, за да се чувствам неудобно сега. Някои хора притежаваме тази закърняваща способност на съвременните общества да изпитваме неудобство и срам. Това са непознати думи за опортюниста. Той трие и започва отначало, използвайки пребоядисаното си минало като писта за излитане там, където никой няма идея за какво говори и кой точно е той. И дали Георги Марков е бил ченге или не, няма значение. Той е използвал максимално прагматично възможностите, които са му предлагали две системи – комунистическата и капиталистическата. За което плаща с живота си, за съжаление. Грехът му е морално-медиен, но според КГБ и ДС предателството се наказва със смърт. Все едно сега българските служби да убият българските шпиони, работили за Русия във Великобритания. Друг път, както се казва, щом е за Русия. Едно е безспорно – Марков е бил смел.