Петър СТОЯНОВИЧ
Не би трябвало да имаме претенции как формално ще се нарича предметът – „Аз и обществото“ или „Обществото и аз“ (изказването е по повод предложението на министъра на образованието Красимир Вълчев в училище да се изучава религия – б.р.), но е важно децата, които влязат в този час, да излязат след образованието си с разбирането какво означава да си гражданин, съпричастен, да работиш в колектив, както се казва, „страх Божий““.
Това са фундаментални неща, които нашите деца трябва на научат. Иначе това ги отчуждава от бъдещата им роля в нашето общество и отговорни хора към обществото и този свят. Стъпката сега е важна, за да видим след едно поколение дали това въвеждане на предмета няма да даде повече крила на тези българчета.
Изучаването на такъв материал е практика почти навсякъде в Европа без Франция. Ние не готвим хора за монаси на Света гора, няма да ги почерним, да им дадем по една тояжка и ад им кажем: „Тръгвайте!“. Ние искаме да възпитаме мислещи, вярващи и разбиращи хора. Човеци ни липсват, скъпи хора! Това ни липсва в XXI век, където имаме всякаква техника и свързаност освен свързаността помежду си.
Всичко, което се случва около нас, особено в последните седмици, създава впечатлението, че нещо уникално ни се случва: но всичко, което ни се случва вчера и днес, и онзи ден ни минава през главата, някъде отдавна е играно. Не бива да се мисли, че нещо страшно добро или лошо ни се случва точно на нас, особено по нечия лоша воля.
Убеден съм, че всяка една от властите, от общинските до държавните, включително и президентската, са напълно убедени, че мерките, които взимат ад хок, взимат веднага под натиска на събитията, са изключително навременни и ще свършат страшна работа. За жалост, практиката в България показва, че тези мерки са стихийни. Те са колкото да се загаси прекият пожар, никой нататък не мисли дали помещението е изолирано с азбест или е пълно с барут, или някое лошо човече си играе с кибрита в антрето. Страх ме е, че мерките, които сега взимат, ще се потопят в същата мъгла на безразличието или на нещо по-важно, което ще изникне. Идват празници. За жалост, всяко нещо в България е до време.
Като историк смятам, че ситуацията у нас и по света наподобява на тази през 20-те и 30-те години на XX век. В историята нищо не се повтаря по същия начин. Рамките, границите и усещането за едно от тези неща могат да са напълно идентични. И ако днес гледаме като на годината и десетилетието с поредица от проблеми, вероятно някъде в немалката история на Европа, света и България може да се намери аналог. Донякъде този период ми напомня края на 20-те и 30-те години на ХХ век. Надявам се да няма подобно развитие, каквото е имало тогава.
Но това чувство за безнаказаност, несигурност и развилняване на великите сили, а всъщност колко са жалки, е твърде идентично и това униние, което усещам у мнозина от нас, вероятно има своето основание.
Все пак предпочитам до края да бъдат оптимист, че и това ще мине. Това е упованието на християнина, на вярващия човек! Иначе ще се обесим на телеграфните стълбове в центъра на града.
Коментарът е направен в предаването „Неделя 150“ на БНР
