Само ден преди да отбележим Съединението, отново помрачено от играта на природата с цивилизационните ни напъни, в сайта на Министерството на културата се появи съобщение, оповестяващо, че е изготвен нов проект на Статут за национално участие на България във Венецианското биенале за изкуство. Обявен е и срок за обществено обсъждане на документа – до 5 октомври 2023 г.
С други думи – всички заинтересовани лица и организации могат да представят писмени предложения или възражения по така публикувания текст и най-накрая да намерим консенсус относно правилата, по които да се избира „кураторския проект“ за международния форум. Върху фона на глобалните и локални сътресения подобен стремеж навярно в очите на мнозина е смешноват, незначителен и при всички случай „дребнотемие“.
Факт е обаче, че за развитието на съвременната художествена сцена у нас и за адекватното ни позициониране в големия свят на изкуството участието на страната ни във Венецианското биенале е изключително важен акт, удостоверяващ въобще, че ни има. Още по-важно е това участие да се случва по правила и да не бъде индивидуална инициатива, която се реализира въпреки държавната машина, нещо на което сме свидетели непрекъснато – нека се сетим за участието на Нургюл Салимова на състезанието за Световната купа по шахмат; за успеха на превода на английски на книгата на Георги Господинов „Времеубежище“ и ред други подобни родни успехи, за които страната ни научава след случването им, вместо самата тя да е в основата на продуцирането им.
За щастие последните две издания на Венецианското биенале за изкуство не минаха без българско участие. Нещо повече, те бяха продуцирани от Министерството на културата по статут, изработен през 2018 г. Статут, който според някои експерти е довел до „участие по всички правила“, а всъщност се превърна в своеобразна ябълка на раздора и обособи националното ни участие в един от най-старите и най-престижни форуми за съвременно изкуство в свидетелство за невъзможността на нашата артистична гилдия да намери консенсус. Невъзможността на Министерството на културата да превърне това наше национално участие в празник, в кауза, зад която да се обединим. А българското общество е от онези, които могат да се консолидират най-вече в страданието, в болката си. И за пореден път получихме доказателство за това при опустошителното наводнение по южното ни Черноморие, което накара стотици доброволци да се притекат на помощ.
Кампанията „Българската Коледа“ ни обединява ежегодно по най-светлите празници в набирането на средства за подпомагане на деца с различни здравословни проблеми; събираме капачки с камиони, за да купим кувьози и още, и още. Когато обаче става дума за инициативи, свързани с процеси в полето на различните изкуства, родната културна интелигенция, противно на очакванията, не успява да намери обща кауза. Нещо повече, стига се до публични скандали, които са способни да опорочат и най-доброто творческо намерение. Стига се до всевъзможни боричкания и така некултурното говорене, че мнозина от творците – но преди всичко обществото, остават с впечатление, че изкуството е територия на безпрецедентна корупция и източване на крупни суми пари за нещо, което няма никаква стойност, щом не е свързано с „тропкане на хорца“ или „вдигане на пилони, на които се развява националния трибагреник“. Напълно заслужено отношение. Именно на хората, работещи в полето на културата, съвместно с най-висшия държавен културен орган – Министерството на културата, им е отредено да положат усилия да опровергаят. И що се отнася до правилата, по които да се избира българското участие на Венецианското биенале за изкуство, първата крачка е направена. Статутът е публикуван за обществено обсъждане.
Интересът към подобен род инициативи обаче е мижав. Доказателствата за това са навсякъде около нас и Паметникът на съветската армия, който вече всички наричат просто МОЧА, е ярък пример. Когато не водим разумен диалог и не търсим консенсус, няма как да очакваме той да се яви сам. Напротив – ще се разкъсваме между крайностите и ще утвърждаваме пред обществото убеждението, че културата е занимание мръсно, че на културата ни все нещо не й е наред.
Нека обаче хвърлим поглед върху публикувания за обсъждане статут. Според него „с участието на Република България в Биеналето за изкуство Министерството на културата си поставя за цел изграждането на актуален образ на България в областта на съвременното визуално изкуство в диалог с актуалните световни тенденции“. Това е текст, който присъстваше в същия вид и в документа от 2018 г.
Не е същото обаче изискването за това кой може да участва – според чл. 8 от 2018 г. „В конкурса за кураторски проект могат да участват само физически лица, самостоятелно или в екип“, което в новия проект е редактирано на „В конкурса за кураторски проект могат да участват български и чуждестранни физически и/или юридически лица, самостоятелно или в екип“. Тоест, вече за изграждането на актуалния ни образ ще е възможно да се допускат и „чужбинци“. Друг съществен момент в новия текст на статута е въведената дефиниция за „кураторски проект“, а именно – „концептуално авторско представяне на автор, група от автори или тема в резултат на анализ от изследване с формални и образни средства на експонирания материал чрез визуализация и активирането му в определено пространство – проектно предложение“. Казано простичко – сложна работа е „кураторският проект“, а още по-сложно се оказва и въвеждането на критерии към хората, които избират „кураторския проект“. В новия документ е посочено, че това са „експерти с професионален опит в областта на съвременното визуално изкуство“, както и че „в състава на журито могат да участват и международни експерти“.
Според текста „За състава на журито Министерството на културата може да набира/получава предложения от водещи културни организации, институти, творчески съюзи и юридически лица с нестопанска цел, работещи в сферата на визуалните изкуства. Предложенията се придружават от творчески биографии на кандидатите за членове на журито“. Купът от предложения се обработва и попада върху бюрото на министъра на културата, който трябва да утвърди окончателния списък на журито, да определи неговия председател и сетне, с обявяването на конкурса, да се оповести и целият състав на журито. Очевидно за да може всичко да е прозрачно и да знаят кураторите с кого да се консултират.
Пак ангажимент на министъра е да посочи държавния културен институт, който ще се ангажира с цялостната организация на националното участие, както и да избере комисар на националното ни участие на биеналето. В текста на статута обаче не са указани никакви условия към професионалните компетенции към комисаря, но затова пък подробно са изброени ангажиментите му, както и фактът, че държавният културен институт, посочен от министъра на културата, има право да свика своеобразен консултативен съвет от експерти, който оказва помощ при провеждане на конкурса за избор на кураторски проект и подпомага комисаря при изпълнение на задълженията в организацията на българското участие в биеналето.
Експертите, включени в състава на този съвет, могат да бъдат „представители на Министерството на културата, творчески съюзи, културни институти, юридически лица с нестопанска цел в областта на съвременно изкуство, творци, както и представители на организации, проявяващи интерес към подпомагане реализацията на националното участие“. Като контрапункт на цялата тази уяснена експертиза, която ще се привлича в работата по биеналето, трябва да кажем, че в новия текст на статута няма посочени никакви срокове, дори и ориентировъчни.
Кога, какво и как – общо взето ще се решава в хода на работа, което съвсем естествено ще доведе до порядъчни недоволства. Повод за подобни недоволства дава целият текст на проекта за статута, в който по нашенски не е указано от кого е ревизиран. Както това се случи и с неговото изработване през 2018 г., когато също не стана ясно кои са лицата, ангажирани с разработването му. Въобще стремежът ни към българско участие на Венецианското биенале за изкуство „по всички правила“ остава мираж.
Друг е въпросът, че тъкмо сега всички заинтересовани страни имат възможност да се включат в адекватното изковаване на този документ. И това от страна на Министерството на културата е изключително важен жест към изкуството и участниците на съвременната художествена сцена у нас. Жест, който зависи от всички тях да бъде оползотворен адекватно. Ама надали! Но за сметка на това след избора на „кураторски проекти“ отново ще е пълно с безчет недоволстващи, според които „всичко е нагласено“.
