Тома Биков
Отварянето на досиетата на бившата Държавна сигурност е един от провалите на българския преход. Докато решението дали да бъдат отворени, или не, беше взето, много от тях бяха прочистени. Така изначално този процес беше опорочен. Оповестени бяха само онези досиетата, които бяха запазени. Още през 1990 година темата се превърна в инструмент за различни атаки и контраатаки в рамките на политическата конюнктура. Понятия като справедливост и възмездие бяха водещи при нейното обговаряне в публичното пространство, а познанието и хладната оценка за случилото се останаха на заден план.
След като през 90-те години на миналия век на няколко пъти бяха пускани, къде законно, къде незаконно, но винаги избирателно досиета на политици и общественици, през 2000 г. беше приет закон за разкриване на архива на бившата ДС. Мракобесен и глупав закон, който сякаш документира интелектуалната несъстоятелност по темата на онези, които говориха най-много за нея в лицето на антикомунистическата опозиция. В рамките на този закон беше създадена Комисия по досиетата, оглавявана от тогавашния депутат от СДС Методи Андреев. Кои досиета да бъдат разкрити и кои да бъдат скрити, преценяваше комисията. Гражданите нямаха достъп до документите, като те им бяха разказвани с емоционален и назидателен тон от членовете на комисията. Най-активен беше самият Андреев, който на редовните пресконференции обявяваше кой е доносник и кой не. Моралната оценка даваше на базата на собственото си усещане. По-късно, когато беше приет нов закон, който даде достъп на гражданите до архивите, се видя, че комисията „Андреев“ често е служила като пропаганден инструмент. Тя беше закрита през 2002 година.
През 2008 година мнозинството на БСП, НДСВ и ДПС в 40-ото народно събрание прие нов закон. Значително по-смислен от предишния. В него беше предвиден достъп до разкритите документи на ДС на всеки, който се интересува от тях. Това даде възможност както за медийни публикации по темата, така и за редица научни изследвания. Наред с това, комисията проверяваше всички кандидати за публични позиции и обявяваше имената на онези от тях, които са сътрудничили на ДС. Това беше информативна дейност, която имаше по-скоро технически характер. От кратките сведения нямаше как да се разбере много за дейността на различните агенти и оперативни работници, още по-малко да се направи анализ за механизмите на бившите служби. Все пак законът даваше възможност на тези, които се интересуваха от темата, да я изследват по-дълбоко.
Тук трябва да направим едно уточнение. Още в самото начало на прехода бившите служби бяха сатанизирани и посочени за единствен виновник за извращенията на тоталитарния режим. На заден план остана фактът, че те единствено са изпълнявали решения на висшето ръководство на БКП, което е доминирало изцяло българското общество по онова време. Тази грешка във фокуса, неволна или не, направи така, че архивът на ДС да бъде отделен от архива на БКП, което от научна и изследователска гледна точка е абсурдно.
Днес темата за бившата ДС е много повече въпрос на историята и миналото, отколкото на настоящето. Това е естествен процес – по-голямата част от действащите лица по нея (агенти, оперативни работници и репресирани) или не са между живите, или са в пенсионна възраст. През последните няколко години, по време на серията от избори, Комисията по досиетата практически обявяваше едни и същи имена, като техният брой все повече намалява. Самата комисия е с изтекъл мандат от 5 години и в близко време нейният състав ще бъде променен. Въпросът е дали заедно с това можем да осъвременим работата по нейния архив и да дадем нова посока по отношение на дейността й?
Във всички бивши комунистически държави, където е имало подобни органи, те са били трансформирани в институти за изследване на тоталитарния режим. Това означава, че ръководството на подобно звено не би трябвало да има политически, а научен характер и да се осъществява от хабилитирани лица. Така информирането е заменено от познанието. Българската Държавна агенция „Архиви“, която отговаря за всички архиви в държавата, страда както от системно недофинансиране, така и от достатъчно места, където да съхранява документите. В същото време Комисията по досиетата разполага с модерна база, която не е запълнена напълно. Повтарям, че в тази база се съхранява единствено документацията на бившите служби. В нея не е нито архивът на БКП, нито цялостният архив от времето на тоталитарния режим. В този смисъл или архивът на комисията би трябвало да отиде в държавния архив заедно с базата си, или Държавна агенция „Архиви“ да прехвърли документите за комунистическия период в базата на комисията. Вероятно има и други варианти, но в контекста на настоящето актуалната ситуация е възможно най-безсмислената.
Със сигурност българската държава има нужда от институт, който да изследва в дълбочина и пълнота тоталитарното минало и това да не се случва в името на справедливостта, която може да бъде въпрос само на настоящето, а в името на познанието, което е най-състоятелното качество на миналото. Със сигурност политическото насилие, което е характерна черта както за тоталитарния режим, така и за последните 25 години от живота на Царство България, е важна тема от гледна точка на историята и тя заслужава внимание. В този смисъл, ако архивите на комунистическите служби за сигурност останат отделени от архива на целия комунистически период, то към тях биха могли да се добавят архивите на политическата полиция от периода преди 1944 година. По този начин институтът може да се занимава с цялостно изследване на политическото насилие в новата българска история. Това означава да се произвеждат анализи, да се публикуват документи, да се издават научни публикации и всичко, което е свързано с дейността на един научен институт.
35 години след края на комунистическия период е време темата наистина да отиде в историята, където й е мястото. Тя е все по-неактуална за политическа употреба и това е възможност най-после от нея да бъде отделено стойностното и важното. Проблемът на отпадналата й политическа необходимост обаче е, че все по-малко хора с политически позиции се интересуват от работата на комисията и възможностите за трансформирането й в научно звено. Темата се отваря по определени поводи и бива забравяна бързо. Затова тук е важна активността на научната общност, която би могла да изиграе ролята на катализатор на този процес. Немарливостта на българската политика към миналото на нацията е пословична и затова трудно може да се разчита на вътрешната мотивация на парламента да реши този въпрос по най-добрия начин. Доколко и самата научна общност е достатъчно мотивирана за подобна промяна, предстои да видим. Това, което е сигурно обаче, е, че историята може да бъде разказана в пълнота и отвъд конюнктурата само когато е завършена. А историята на комунистическа България стои завършена, но неразказана в своята цялост и многопластовост.