Житейският ми път се пресече с този Огняна Серафимова във времето, когато тя все още беше студентка в ателието по Сценография в Националната художествена академия в София. Във времето, когато тя все още оформяше своя творчески почерк, търсеше, опитваше.
Още тогава забелязах у нея чудна нагласа към естеството на работата си – като че ли не мислеше за функционалната ограниченост на сценографията, която все пак всякога е свързана с драматургичния текст и режисьорското решение на спектакъла. Не, тя сякаш мислеше за сценографията като за истински свободно изкуство и това много ясно пролича в първите й сценографски решения, в които като на игра се възползваше от „ограниченията“. Употребяваше ги, а нейни верни спътници бяха времето и пространството. Две абстракции, с които през следващите години Огняна се научи да играе до такава степен, че се превърнаха в най-верните й творчески спътници. Съзидателни сили, с които тя деликатно играе на Бог. Един очовечен Бог, който не забравя колко тленни и ефимерни са битието ни, желанията ни, обичанията ни.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
Пламен В. ПЕТРОВ