17.3 C
София
сряда, 19 юни 2024 г.

Да си в черния списък

Автор: Калин ТЕРЗИЙСКИ

Хубави дни сред мътни и горещи времена. От войни и гадки политически интриги, от омрази и обществено джафкане в моята глава е мътилка; сигурен съм че така е и в главите на повечето хора. Диктатурите побеждават, когато хората са объркани и нямат добър ориентир. Тогава някой агресивен психопат щраква със запалка и казва: Това е фар! Това е Фарът! На Спасението! Аз ще ви обединя и спася!

И нещастните хора, объркани и с размътени глави, тръгват след него към някоя поредна пропаст.

Но Аполония си беше Аполония.

Не че и в нея няма мътни страсти. О, не. Има – където има хора, там те домъкват и страстите си и ги раздуват като надуваем купол на цирк, но цирк, в който акробатите падат от трапците и загиват. Защо поканиха него, а не мене в официалната програма на празника на изкуствата? Защо ме сложиха да представим книгата си или да пея песните си в такъв неудобен час? Защо Моята реклама е толкова нищожна в сравнение с Неговата?

I Me Main – както пее Джордж Харисън. Аз, мен, мое. Няма по-страшна и могъща, по-светодвигателна и некрасива формула от тази.Но Аполония си беше Аполония!

Но аз пък искам да разкажа нещо друго, което се случи из недрата на тази ми ти Аполония, и то се отнася не толкова до красивото Изкуство, колкото до неговата посестрима – Свободата на Словото.

Седим си ние с мой приятел от младите бохемски години. Бохемските години, когато и двамата бяхме неизвестни на никого млади вълци, хищно тичащи след всичко, което мирише на красота, съблазнени от живота и вечно замаяни от него и от виното и жените, които са неговата шампанскова бляскава пяна. Вече сме поуморени. Разхождали сме се из Созопол. Нямам предвид сега, преди половин час. Имам предвид и сега, и други хиляди пъти – от трийсет и пет години насам. И затова по нас е полепнал прашец от сребриста носталгична умора.

И си бърборим. И злобата на дните е отстъпила пред тревожната сладка тъга на привечерите.

Той ми казва: „Знаеш ли… викам аз на една… тази, бе, сещаш се – репортерката на националната телевизия…“.

„Аха – казвам безразлично аз (и няма да споменавам за коя национална телевизия става въпрос, защото поне три имат претенции да са национални) и естествено, не се сещам за коя репортьорка (както се казваше едно време) става въпрос: мъжете като че ли помнят само жени, с които имат шанс да изпитат насладите дадени от Бог за да не приемаме живота само като грозна шега. – Сещам се“ – казвам и отпивам от сока си. Ние сме пили толкова в младините си, че сега можем само да си разреждаме изпитото.

„Та викам й – продължава моят приятел – защо не поканихте Калин Терзийски да даде интервю, защо не дойдохте да заснемете поне малко от представянето на новия му роман? Нов роман има човекът. Пък вие добре го познавате, преди го канехте всяка седмица. Хайде, докато е тука, вземете му интервю, нали така?“

Аз се пооживявам – не защото ме ръководи формулата I Me Mine на Джон Ленън, а… всъщност, защото именно тя ме води: говори се за мен – значи… хм, може и да стане интересно. Себични сме, казвам си в миг, и това е и най-свещеното добро, и най-свещеното зло на този свят! „Та – казвам аз с уж безразличен тон – какво вика тя?“
„А тя – продължава моят стар другар – ми вика: А, ами да! Как не го поканихме! Ами не го поканихме. Как да го поканим? Та той е в Черния списък!“

Чувайки тия думи (които и друг път съм чувал, работейки в разни телевизии), аз се изсмивам глухо, горчиво и тежко – все едно изхрачвам чернилката на времето: черни списъци. Ебати. Още ли? Докога с тия черни списъци? Черният знак, донесен от Слепеца Пю на Били Боунс от „Островът на съкровищата“. Страхотии ала Робърт Луис Стивънсън. Или по-скоро – пошлости, ала късен соц и ранен преход. Несвършилият ни и никога несвършващ преход от късен ченгеджийски социализъм към ранен ченгеджийски неолиберализъм. Става ми и гадно – все едно съм смачкал с пръсти хлебарка и сега помирисвам пръстите си. Докога аз – в черния списък? И защо?
„А тя – казва моят приятел – вика: ами аз казах на водещия на предаването ни за култура, който ми е шеф и е тук, нали и той има участия в Аполонията – викам му – дай да направим на Калин Терзийски интервю, а той разправя: ох, на Кайо ли, да, той ми е приятел, ама ме е страх от директора на телевизията! Бих му взел интервю, и на теб бих позволил да му вземеш, но какво да правя – страх ме е от директора, той е разпоредил – и Кайо е в черния списък!“

Аз се замислям.

Да, може. Примерно да съм в някакъв черен списък, защото съм правил сцени в телевизията, вбесен от неуредиците и понякога обидно глупавото им медийно отношение… или заради моя легендарен алкохолизъм, който действително е просто една легенда, защото аз отдавна не пия нищо освен сокове и мляко. Но изведнъж се сещам. Ами да! Преди години същият този директор трябваше да ми плати някакъв хонорар. За някаква свършена работа. Бях вършил същата писателска работа и предишната година. Бяхме определили цената на тази работа още тогава – предишната година. Когато дойде време за плащането във втората година, директорът – той и тогава си беше такъв – каза: „Колко ти платихме миналата година бе, Кайо?“. Аз му казах: толкова и толкова. А той: „А може ли сега, тази година, с петдесет лева по-малко?“. Аз проскърцах с глас – парите бяха се обезценили с петдесет процента заради инфлацията, а той ми предлагаше и с петдесет лева по-малко… Просто – мизерия. Но казах с привидно бодър глас: „Добре, какво пък“.

И си взех орязаните от инфлацията и от нейния брат – директора – парички.

Но после ми се обади един по-висшестоящ, поне по отношение на тази именно работа, човек, също познат. И попита: „Всичко наред ли е? Взе ли си парите?“. Аз казах: да.
Той: „Колко ти платиха?“. Аз: „Толкова и толкова, хм, с петдесет лева по-малко от преди. Твоят приятел, директорът, ме помоли (и се изсмях беззвучно) да си намаля хонорара“. От другата страна на космическата телефонна линия се чу хрип. Явно моят по-висшестоящ познат беше вбесен от тъпата и жалка хитрина на своя приятел – директора. За какво му е било да си спестява петдесет лева?

След това му се обадил и му вдигнал скандал. И аз така съм влязъл в перманентния черен списък.

Така си помислих, докато седях до моя приятел, а той вече ми разказваше нещо друго. А след това се сетих и колко антивластови неща наговорих по времето на ковид и на настоящата война. И потрих зиморничаво ръце. Идваше есен. Есента на свободата? Нейният край? Нямаше как да не съм в черните списъци – навсякъде където ги има. Там – казах си – е мястото на всеки, който не си държи езика зад зъбите.

И спокойно отпих от чашата си.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини