Огнян МИНЧЕВ
ПП-ДБ могат да се разделят официално, могат и да останат формално в една коалиция, в която двете съставки се интегрират със същия успех, с който се „интегрират“ масло и вода. Ако се абстрахираме от остатъка под названието ДСБ, ДБ („Да, България“) е общност, в която повечето от членовете имат достатъчно високо мнение за собствените си качества, за да бъдат построени под формата на политическа йерархия. Ръководството на ДБ винаги е било оспорвано, коригирано и търпяно „със скърцане на зъби“ от немалка част от партията, която има своите собствени политически амбиции и не ги крие. Това, разбира се, създава известен хаос, който е много характерен за т.нар. „демократична общност“ още от първите дни на нейното създаване през ноември 1989 г. Тук има много личности и ДБ върви напред – доколкото върви – благодарение на преференциите, които тези личности получават независимо една от друга, и то не само на избори, но и при множество други ситуации.
ПП също бе създадена на принципа на „двойното лидерство“, около което се събраха личности с успешна житейска кариера, не по-възрастни от 40 години и способни да налагат собственото си его в модел на трудна вътрешнопартийна комуникация и механизъм на взимане на решения. Не е случаен фактът, че партията преживя около 5 години като „облачна“ конструкция – през това време никой не понечи да я изгради като организация и йерархия. Асен Василев прекрати това. Той разбра, че в съвременна България виреят само лидерски партийни проекти, и взе съответни решения. Пенсионира Кирил, Лена и доста други личностно афиширани фигури в ПП и напълни висшия ешелон на партията със „сиви мишки“, чието основно качество е послушанието.
Следващата стъпка на „силния лидер“ бе немилостивият опит за „дисциплиниране“ и на коалиционния партньор ДБ… Още в първоначалния период на сътрудничество между двете партии лидерската група на ПП безцеремонно извиваше ръцете на ДБ, особено при селекцията на кандидат-депутати. Изискванията на ПП за „решетката“ третираха ДБ изцяло като „бедни роднини“, на които може да се подхвърли нещо от баницата, но не прекалено голямо парче. Този подход особено се засили с осъзнаването, че стойностни личности от ДБ с лекота пробиват „решетката“ с преференции и оставят ПП в аритметично малцинство в общата парламентарна група. Мисля, че това бяха последните избори, на които Асен Василев ще търпи това състояние на нещата. Безцеремонното му отношение към номинирането от ДБ на Явор Божанков и Даниел Лорер, както и невъзмутимото отхвърляне на Манол Пейков показват, че Василев не се притеснява да скъса коалиционните връзки на еднолично контролираната ПП с ДБ.
В ДБ също са на границата на своето търпение, и то не само поради нелеките отношения между ръководния екип и част от членовете. Не е приятно открито да те третират като „втора цигулка“ в оркестъра, особено като се има предвид, че „първата цигулка“ не свири по-добре от теб. Но основният проблем на коалирането с ПП за ДБ произтича от нейната наследствена връзка с „демократичната общност“ от близкото минало на България. През 2016 г. ДБ бе създадена като едно разклонение, специфично частично продължение на разпадналата се като политическо тяло „демократична общност“ (СДС-Синя коалиция-РФ и т.н.). Това разклонение бе тематично обособено – борба с корупцията и институционална (правосъдна) реформа, с политическо позициониране в либералния център. Преди година-две ръководството на ДБ осъзна донякъде, че тези самоограничения – на предмета на дейност и на политическото позициониране – изолират партията дори от хипотетичната възможност да се „завърне“ или да оглави едно възстановяващо се единство на „градската десница“ – т.е. на синята общност, която за последен път е била заедно във формата на Реформаторския блок. Ръководството на ДБ взе решение за „десен завой“ – към десноцентристка идентификация, членство в партийната фамилия на ЕНП и – по този начин – разграничаване от коалиционния партньор ПП, който с реторично усилие се удържа в „политическия център“, за да не изпадне изцяло вляво – където му е мястото.
През следващите седмици и месеци тази коалиция – ПП-ДБ – ще става все по-трудна и безперспективна. Независимо от степента, в която ще бъдат ангажирани от „Прогресивна България“ за едно квалифицирано мнозинство в НС (да не забравяме, че това мнозинство може да се оформи и с „Възраждане“, и с „омекналия“ лидер на ДПС, и с „отпаднали“ депутати от парламентарни групи), двете части на ПП-ДБ и психологически, и политически все повече ще представляват два полюса, а не политическа общност с обща платформа. Асен Василев може да се възползва от катастрофата на традиционната левица на 19 април, за да инициира един нов левоцентристки блок – естествено, под свое ръководство. Докато за ДБ се отваря възможността да опита разширяване на своите граници към непредставените останали части от бившата „демократична общност“ с цел реконструирането й в някакъв нов формат вдясно от центъра. Освен всичко друго управлението на Радев бездруго ще породи необходимост от възраждане на единството на „демократичната общност“ на геополитическа проевропейска основа.
Като коалиция, ПП-ДБ е лабилен остатък от един период на политическа криза и фрагментация, в който партиите, алтернативи на статуквото, се бориха за цялостна обществена и институционална антиолигархична реформа, но поради редица причини се саморедуцираха до хаотични усилия за собственото си оцеляване. Те нямаха достатъчно сили за обществена трансформация и несъответствието между амбициозните им цели и реалния им политически потенциал днес вече е достатъчно основание да прекратят мъчителното си съвместно съществуване, което не носи удовлетворение на никого от тях. България е в нова политическа ситуация, в която досегашните съюзи и съперничества до голяма степен ще изгубят своя досегашен смисъл.