Има хора, които вървят по земята, но гледат само нагоре. Има такива, които стигат там, където въздухът изтънява, думите стават малко, а смисълът огромен. Дойчин Василев е точно такъв. Алпинист, документалист, мечтател и човек, за когото върховете не са цел, а естествено продължение на живота и победа на характера.
Такава беше представата ми за големия български алпинист, изградена само от прочетеното за него. Оказа се, че това е малка част от истинската същност на този смел мъж, стъпил на покрива на света. Година след кончината на покорителя на Еверест през 1997 г. се срещнах с дъщеря му Маргарита Василева. Младата жена, която от дете върви по стъпките на баща си, благородно и с гордост сподели част от архива му. Тя все още подрежда огромния брой снимки, ленти, дневници и документи, завещани от Дойчин Василев. Голямата й мечта е да събере уникалното му наследство и да го сподели с любителите на алпинизма, които мечтаят да стигнат до най-високите върхове на планетата.
Срещнах се с Маргарита Василева на чаша чай след Нова година. Впечатли ме нейната сърдечност, открита усмивка и одухотворено излъчване. Сподели, че е преживяла трудна година след смъртта на баща си. „Имах много дълбока връзка с него, въпреки че родителите ми се разведоха, когато бях в първи клас. Останахме обаче сплотени. Всяка ваканция, всеки рожден ден и празник сме били заедно. Не усещах, че са разделени“, започва разказа си тя.
Благодарение на Дойчин Василев самата тя се среща с планината рано. Маргарита е едва 12-годишна, когато баща й атакува Еверест през 1997 година. „Но не беше само Еверест. В периода от 1994 до 2000 г. той осъществи много експедиции и всяка една от тях съм преживявала. Тогава нямаше комуникации като сега, чувахме се на две-три седмици. Свикнах търпеливо да чакам и всяка вечер съм се молила за него. Трудно ми беше, защото, макар и малка, осъзнавах какво може да му се случи там.“
През 80-те години Дойчин Василев е част от златното поколение на българския хималайски алпинизъм. Участва в трите национални експедиции – Лхотце (1981), Еверест (1984) и Анапурна (1989). 11 пъти се включва в покоряването на Хималаите. Истинският триумф на Дойчин Василев е през 1997 година, когато стъпва на Покрива на света.
Еверест стои като червена точка в живота му.
Той е част от експедицията през 1984 година, белязана от трагичната гибел на Христо Проданов,
първия българин, покорил първенеца на земята. Приживе Дойчин Василев често разказва за трагичното изкачване.
„Христо Проданов е един от най-добрите алпинисти за всички времена. Шапка свалям на спортиста Христо, ала имам много резерви към поведението му като човек. За него бяхме просто момчетата, нямахме имена. Той беше индивидуалист, а по соцвреме не се толерираха индивидуални изпълнения. Христо можеше да не загине, но той не желаеше да чува съвети – разказва Дойчин Василев. – Ние бяхме готови да му дадем правото да е първи, проблемът е, че той искаше да е и единственият, изкачил Еверест. На Лхотце през 1981 г. той направи точно това като ръководител – изкачи върха и прекрати експедицията. Тя впрочем беше пълна с грешки, но нито една от тях не беше взета предвид и се стигна до трагедията на Еверест. Въпреки че от кумова срама ме включиха в свръзка за изкачване на Еверест, съдбата беше против – осветих си очите, жена ми съобщи, че е бременна. Прецених, че този път няма да кача върха, трябва да се върна да си видя детето. Знаех, че Еверест ще си е там и винаги мога да се върна, както и направих след 13 години, през 1997 г.“
Дойчин Василев е роден през 1944 г. в софийското село Кумарица.
Завършва висше образование в Лайпциг, тогава в ГДР, със специалност инженер полиграфист.
Работи като преподавател в Техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“, след това в полиграфични фирми, а в един период е съветник на Соломон Паси във Външно министерство.
С алпинизъм се занимава от 1976 г., става заслужил майстор на спорта. Утвърждава се като стабилен, мислещ, издръжлив алпинист, от онези, които не говорят много, но всички разчитат на тях. Доживява достолепните 80 години без фанфари и патос, макар по пътя си да е изкачил осемхилядници като Дхаулагири, Макалу, Чо Ою. Всяко стигане до върха му носи не само успех, но и отговорност, защото планината не прощава лекомислието, както често казва той.
Планината не се превзема, тя се допуска. Това е едно от правилата, по които живее Дойчин Василев. Когато през 1997 година тръгва и покорява Еверест, той пита дъщеря си има ли вяра в него. „Аз ще се справя, ще видиш, не плачи“, казва й той, преди да тръгне към купола на света. Тогава Маргарита е ученичка, не живее с баща си и не знае подробности за експедицията. Спомня си обаче как той тича да събира пари, защото през 1997 година експедицията не е национална и Дойчин сам трябва да я финансира. Плановете за това изкачване на Еверест е да участват няколко алпинисти, но заминава само Василев, придружен от лекар – д-р Карина Съулова. Тя е участник и в предишни негови експедиции като медик.
Питам Маргарита къде я настига новината за стъпването на баща й на Еверест. Точно в този момент момичето е в къщата му в Малашевци. Уговорката е да я навестяват от време навреме, докато той отсъства. Маргарита е с втори братовчед на баща си и в един момент звъни домашният телефон. „Учудихме се, защото всички знаеха, че татко го няма. Беше неговата сестра от Варна. Баща ми се опитал да се свърже първо с мен, но като не успял, звъннал на нея и казал, че се е качил на Еверест. Леля ми едва говореше от вълнение“, връща лентата Маргарита Василева.
Дойчин Василев
моли сестра си да запише дословно в колко часа е забил българското знаме на покрива на света
и да предаде поздрави на президента и на всички сънародници. „България ще бъде и ще пребъде“, са думите, с които алпинистът съобщава, че е покорил върха на планетата. Маргарита хвърля слушалката и започва да плаче. При завръщането му след експедицията 12-годишното момиче го посреща на летището. Едва успява да го прегърне, заобиколена от журналисти, приятели и почитатели. Любопитно ми е как политиците реагират на изкачването на Дойчин на Еверест. „Как, потупване по рамото, браво“, отговаря с усмивка тя. Президентът Петър Стоянов му връчва орден „Стара планина“ първа степен, получава и спортен „Икар“.
Изключително интересен е разказът на Дойчин Василев за чувствата му, стъпвайки на Покрива на света. „Изпитваш огромно облекчение. Последните метри до върха са най-изтощителни, а трябва да мислиш и за връщане. При слизането ми директно щях да настъпя руснак, обявен за изчезнал преди седмица. Радостта идва едва когато слезеш в ниското и си върнеш силите“, разказва той.
На 20 май 1997 г. 53-годишният Дойчин Василев покорява Еверест без спиране, без палатка и спален чувал. Под якето на гърдите си обаче носи два фотоапарата и камера. В раницата си има 4 сникърса, но три от тях изяжда един от французите. За екстремни ситуации Дойчин носи бурканче мед, с което се поддържа два дни. Четвъртия сникърс пази като последна резерва. Изяжда го чак в базовия лагер. Но най-много се гордее, че е единственият българин, заснел с камера кадри на върха.
„След всяка експедиция баща ми много отслабваше. Така беше и след Еверест. Изтощението е голямо, защото това е огромна височина, която той не само качва, но и бърза да слезе, защото гони графици, самолети“, обяснява Маргарита.
Освен алпинизма документалното кино става негов втори връх. „Джомолунгма“, „Макалу“, „Манаслу“, „Бели мечти“ не са туристически картички, а запечатаните на лента разкази на алпиниста за страх, воля, приятелство и загуба. За
миговете, в които човек остава насаме със себе си на осем хиляди метра надморска височина.
Филмът му „Бели мечти“ неслучайно получава награда на планинския фестивал в Тренто през 2002 година.
От Маргарита разбирам, че баща й е над 30-годишен, когато открива планините. В началото е просто турист, после идват ските, планинското катерене. През 70-те години е част от клуб „Вихрен“, а алпинизмът – негова посока в живота.
„Била съм малка, когато през 1987 година майка ми и баща ми стават първото семейство в света, което за две седмици изчаква три 7-хилядника“, съобщава с нескрита гордост Маргарита Василева.
През 2009 г. Маргарита участва с баща си в опит за изкачване на 8-хилядника Манаслу, като за тази експедиция получават сериозна помощ от тогавашния министър на външните работи Соломон Паси. Огромният снеговалеж ги спъва да стигнат върха. „Радвам се все пак, че донякъде реализирах мечтата му да се докосна до стремежа да стигна до върха.“
Когато дъщерята на Дойчин Василев е на 24 години, баща й я води на трекинг около Еверест – обиколка в подножието на върха на 5 хиляди метра височина. „Гледах отблизо върха, виждах каква мощ притежава и колко малък и нищожен е човекът. Тогава осъзнах колко уникални планини имаме в България и колко по-достъпни и красиви са.“ Тези експедиции показват, че организмът на Маргарита понасят липсата на кислород, носенето на багаж и всички екстремни фактори, съпътстващи изкачването на големите върхове на планетата.
Маргарита разказва, че когато с баща си не успяват да изкачат Манаслу, е смазана от разочарование. Все пак през 2018 г. двамата стъпват на най-високия връх на Южна Америка Аконкагуа, извисяващ се на 7 хиляди метра надморска височина.
Питам Маргарита какво са си говорили с баща й при екстремните изкачвания. „Нямахме време за философски разговори. Нещата опираха до чисто практически неща – как например да не ме боли глава, защото при такава надморска височина всичко в тялото ти пулсира“, разказва тя. И ми обяснява, че при голяма надморска височина дори опаковката на пакетираната храна се надува, а може да си представите какво се случва с човешкото тяло.
Маргарита е 2-годишна, когато баща й и майка й започват да я качват на планината. Когато е на 3–4, Дойчин я учи да кара ски, следват плуване, рафтинг, сърф. Един ден жена от алпийската федерация го пита: „Дойчине, ти какво си направил от това дете? Как ще си намери мъж?“. Е, днес Маргарита Василева е щастливо омъжена и има две дъщери.
„От него идваше инициативата и желанието българка да се качи на Еверест. Когато бяхме на експедицията на Манаслу през 2009 година, Петя Колчева и съпругът й се качиха. Не знам дали баща ми не беше леко разочарован от това, но
той ме подготвяше за Еверест, постоянно го повтаряше интервюта.“
През 2017 г. с комерсиална експедиция Маргарита изкачва връх Елбрус, година по-късно най-високия връх на Южна Америка Аконкагуа. „Той е близо 7 хиляди метра, баща ми също го е качвал. Когато се прибрахме, той се разплака. Видях гордостта му, че съм успяла. Може би в мен виждаше част от себе си“, разказва развълнувано Василева.
Последното голямо изкачване на Дойчин Василев с дъщеря му е през 2009 г., когато отиват на Манаслу. Тогава големият ни алпинист е на 64 години. След това броди из българските планини, води трекинги в Непал на по-ниски височини.
„С напредването на възрастта се появиха прояви на паркинсон, но въпреки това ходехме на леки разходки до връх Мальовица“, разказва Маргарита.
Дойчин Василев получава три инсулта и за докторите е истинско чудо как всеки път се възстановява. На едно от свижданията в болницата Маргарита вижда, че на банката му е написано „Еверест“.
Все пак късметът съпътства целия му живот. Няколко пъти го върти лавина, но той оцелява. За разлика от много от колегите си, винаги споделя това, което е преживял. Снима безброй документални филми, подрежда изложби. През 2004 година отива до ледената Антарктида, за да картографира планината Тангра, която се намира на остров Ливингстън.
Дойчин Василев си отива от този свят през декември 2024 година и остава като един от рядката порода хора, които не се стремят да надвият природата, а да я разберат. Смел мъж, който знае, че най-високият връх е онзи, от който слизаш с достойнство.
Петя БАХАРОВА