Десислава Иванчева е бивш кмет на район „Младост“. През 2016 година се включва в граждански протести срещу презастрояването в големия столичен комплекс и по-късно през същата година изненадващо е избрана за кмет на района. През 2018 година беше арестувана, а по-късно и осъдена на 6 години затвор за получаване на подкуп. На 29 юли тази година Иванчева бе помилвана от вицепрезидента Илияна Йотова.
– Госпожо Иванчева, как се чувствате седмица след като излязохте от затвора? Има ли нещо, което ви притеснява сега?
– Чувствам се едновременно свободна и внимателна. Свободата не се връща мигновено – тя се изгражда отново. Радвам се, че съм сред близките си, но усещането за несправедливост и за откраднати години не изчезва. Притеснява ме, че някои обществени механизми, които позволиха тази ситуация, все още са ненаказани и функционират така, сякаш нищо не се е случило.
– Как минава сега денят ви и какво е усещането да сте сред близките си – детето, майка ви, след толкова дълга раздяла?
– Денят ми е прост – наслаждавам се на нормалността. Да приготвя закуска, да изпия кафе с майка ми, да съм с детето си, да се видя с приятели, да се разходим. Това за мен е лукс. И също – опитвам се да възстановя не само живота си, но и вярата си в бъдещето. Семейството ми е до мен – и това е най-голямата ми сила.
– Срещнахте ли се с вицепрезидента Илияна Йотова след излизането от затвора? Заставате ли зад думите си, че си е направила политически пиар с вас?
– Не сме се срещали лично, но й благодаря за помилването. Ако съм прозвучала рязко в реакцията си към г-жа Йотова, това е, защото зад мен стоят години на мълчание от страна на институциите. Не приемам помилването като услуга или политически акт, а като късна справедливост. Надявам се, че не е било пиар, а човешко решение. Но самата тема изисква по-дълбок разговор – за ролята на президентската институция, за отношенията между политика и правораздаване.
– Обаждаха ли ви се приятели и политици?
– Да, имах много съобщения, обаждания, писма. От хора, които ме подкрепяха през годините – и от такива, които останаха в сянка. Политици също се свързаха с мен – някои за да изразят съпричастност, други – любопитство. Аз помня добре кой беше до мен, когато беше най-трудно – и кой мълча удобно.
– Как се променихте след преживяното?
– Станах по-тиха отвън и по-силна отвътре. Престанах да вярвам сляпо, но не спрях да вярвам в смисъла. Научих се на търпение, на мълчание, на това да преценявам думите и хората. Вече знам, че справедливостта невинаги идва от институции – понякога идва от съвестта.
– Кой беше най-тежкият момент в затвора?
– Много са, но една от най-трудните ситуации беше навръх Коледа, когато не можех да бъда до детето си. Другият тежък момент беше, когато се разболях, а реакцията беше бавна и формална. Зад решетките усещането, че си изолиран не само физически, но и морално, е опустошително.
– Какви хора срещнахте зад решетките?
– Разнообразни. Имаше жени, които са там поради системен неуспех – бедност, насилие, липса на шанс. Имаше и такива, които са загубили себе си. Но имаше и светли хора – жени, които те изслушват, помагат, носят ти вода, дават ти книга. Срещнах човечност, която понякога отсъства отвън.
– Имаше ли момент, в който се чувствахте пречупена?
– Имаше момент, в който бях много близо до това. Когато усещаш, че няма кой да те чуе, когато си далеч от детето си, когато системата те обезличава. Но не се пречупих. Платих цената, но не изгубих себе си.
– Ако днес сте кмет на „Младост“, какво е първото, което бихте направили? И изобщо как ви изглежда София в момента, ако сте успели да се разходите из града?
– Първото нещо би било да върна гласността – публичните обсъждания, прякото включване на гражданите в решенията. Това, за което се борех тогава. София изглежда уморена. Липсва й визия, липсва й дух. Градът е все по-сив, все по-застроен и все по-отчужден. Нужен е рестарт – не само на инфраструктурата, а на начина, по който се управлява и разговаря с хората.
– Смятате ли да се занимавате с политическа или обществена дейност? Има ли партия или кауза, в която бихте се припознали?
– Политиката като кариера не ме интересува. Но каузите – да. Ако има партия, която реално работи за справедливост, прозрачност и активна гражданска роля – бих я подкрепила. Иначе вярвам, че гражданското участие е сърцето на демокрацията. Може би ще намеря форма извън парламентарните партии – но вътре в обществения диалог.
– Защо според вас хората в България не вярват на политиците?
– Защото твърде често виждат предателство и огромна пропаст между думите и действията. Защото се обещава много, но се върши малко. И защото липсва лична отговорност – не се подава оставка, не се поемат последици. Това ражда цинизъм. А цинизмът убива доверието.
– Виждате ли бъдещето си в политиката, в гражданския сектор, или ще поемете съвсем нов път?
– Може би ще бъде комбинация – ще бъда там, където мога да бъда полезна. Не изключвам работа в гражданския сектор за социални каузи и правозащитна дейност. Важно е пътят да бъде честен – и да не повтарям грешките на тези, срещу които съм се борила.
– От какво не бихте се отказали независимо от цената?
– От истината. Може да боли, може да струва свобода, репутация, комфорт – но истината е единствената основа, на която човек може да остане човек.
– За какво бихте казали „Да, виновна съм“?
– Виновна съм, защото повярвах, че системата може да се промени отвътре по-бързо. С много лека ръка подцених интересите, които засягах. Виновна съм, че бях наивна по отношение на това колко далеч могат да стигнат някои хора, когато защитават бизнеса си за сметка на обществото. Но не съм виновна за каквото и да било друго и не съм извършила престъпление.
– Как изглежда политическият живот в България, гледан от затвора?
– Като театър, в който сцената е шумна, но зад кулисите всичко е уговорено. В затвора си задавах въпроса: наистина ли има смисъл да се борим? Отговорът беше: да, защото дори когато не печелим, показваме, че има алтернатива. Политиката отвън изглежда все по-затворена за честни хора. Но точно това е причината да не се отказваме и да търсим смисъла.
Петя БАХАРОВА