„Любовъртеж“ (Lovertigo) е новият спектакъл на Деян Донков и Анна Кошко. Премиерата е на 2 юли в театъра на Пазарджик. Актьорът, който е още автор и режисьор на проекта, го определя като „автоиронична комедийна драма“ за страха от силните чувства и за хаоса, който сами създаваме. Заглавието преплита любовта и световъртежа, а пиесата задава болезнено честни въпроси: Какво си причиняваме? Защо затваряме сърцата си? Каква е цената на собствената ни глупост? „Любовъртеж“ е история за хората, които бягат от възможността да бъдат щастливи, защото знаят колко кратък и крехък е този миг. Смях и сълзи ще избухват в постановката, която напомня колко е човешко да обичаме и колко трудно е това. Сценографията е на Милен Боричев, костюмите на Жанета Иванова, композитор е Емилиян Гацов-Елби.
– Откъде тръгна вашият любовъртеж, господин Донков?
– От прочутата пиеса на Шницлер „Хоровод“ и осъвременената й версия „Синята стая“ на Дейвид Хеър, която в Народния театър преди години играеха Аня Пенчева и Андрей Баташов. Но първата вече звучи твърде архаично, а втората е поамериканчена. Така че направих моя драматизация – „Любовъртеж“ с подзаглавието Lovertigo, комбинация от „любовник“ и медицинския термин за състояние, в която главата ти е замаяна. Дори изкуственият интелект похвали хрумката ми.
– Показахте ми страхотни клипове, в които с Анна Кошко влизате в десет образа.
– Толкова са героите в „Любовъртеж“. А видеата са в стила на нашумял телевизионен формат, който ненавиждам и няма да назова. Тези пистолетни етюди разкриват фалша в блясъка на опаковката. Може би ще ги включа в самото представление – като контраст между лустрото и долните гащи на всеки от героите. Но десетимата са огледало – ако се взрем, ще открием собствените ни грехове през хумора, иронията, сарказма. Действието е щафетно – проститутката и полицаят, полицаят и чужденката, чужденката и адвокатът… Важно е действието да върви леко, нищо да не стърчи излишно във въздействието на репликите и образите. Във всяка миниатюра имам интересни решения за секса, който също стана нещо друго – както казва Ерик Богосян в „Предградие“, само се ръчкаме и се мушкаме, но какво от това. Консумация. Надцакване: Кой ще доминира. А сме едно цяло. Никой не може да е повече от другия. Само изкуственият интелект ни превъзхожда, но той, миличкият, не може да плаче. А аз мога.
– Поставяте за дебат основни ценности.
– Адвокатът казва: „Ще те науча да лъжеш“. Политикът: „Свободата е прекрасна, но понякога хората трябва да се явяват на изпит, за да докажат, че я заслужават“. Актрисата, усамотила се с режисьор в планинска хижа, отронва: „О, мъже, мъже, мъже“. Той пита: „Може ли в единствено число?“ и тя отговаря: „О, секс, секс, секс“. Иска ми се след представлението някой мъж да си помисли: „Абе, вчера май можеше да не спя с проститутка. Само влоших ситуацията“. Има и момент, в който двама от персонажите тотално оглупяват, защото са нашмъркани. Наркотиците превръщат хората в овце, които не мислят. Около някои моделки има доста кокаин. А нашата моделка обича да има, мрази да няма – живее, за да живее в центъра. Точно като във въпросния формат. На пръв поглед е смешно, но е доста тъжно. Заради огромната лъжа. Огромна част от телевизията е лъжа. Рекламите са лъжа. Ние заобичахме да живеем в лъжа. Въобще не си даваме сметка. Затова искам да се погавря малко с тези, които се гаврят с нас – лъжците, които ни превръщат в стадо.
– Дали според вас осъзнаваме лъжите?
– Лъжата винаги е съществувала, но не бива да бъдем заслепени от нея и да й вярваме безрезервно. Този спектакъл е моето, нашето противопоставяне. Чрез и през персонажите приземяваме нещата, сами себе си също. Призоваваме хората да се центрират. Да не летят в безвремие и безпространственост.
– Вечният въпрос: възможна ли е промяна?
– Винаги казвам, че театърът е лазарет, който трябва да лекува. Свързани сме тясно едни с други, социализацията е много силна. В пиесата има от всичко, което се случва около нас. Самоизяждането, ужасният стремеж всеки безогледно да използва другия, вампирщината, в която любовта няма никакво значение. Любовта е изтикана и изтласкана на заден план, сякаш никой вече не се интересува от нея. Без никаква тежест. А безлюбовието води до агресия. Младите хора дори не го осъзнават в своя бяг към материалното. И когато постигнат целта да печелят, много да печелят, пак са нещастни. Това е сигурно. И в нашата гилдия има подобни случаи – някои двойки отстрани изглеждат много доволни от живота, но всички знаят, че това съвсем не е така, знае се кой с кого изневерява на другия.
– Имате щура идея и за сценографията на „Любовъртеж“.
– Трябваше да пристигне преди седмици от Китай, но заради войните пообиколи бая държави – петметров балон, в който въздухът постоянно циркулира. Не обичам самоцелни неща, но когато вършат работа, ги приемам. В това голямо прозрачно кълбо мъжът и жената са затворени като в малък свят. Върху него ще се върти мултимедия. Надявам се да стане магично пиршество за сетивата. Щастлив съм, че имам идеи, за които вероятно трябва да благодаря на началника горе. Животът се осмисля, когато правиш нещо умно.
– С какво друго ще изненадате публиката?
– На 1 септември в Античния театър в Пловдив трябва да изиграя новия си моноспектакъл – „Последното бягство на Дон Жуан“. Недялко Славов отдавна ми беше пратил пиесата. Дадох му някои идеи, които първо го разсмяха, а после добави още текст. Иска ми се на сцената през цялото време да пее жена. Вечният прелъстител ще преминава през всички векове и това провокира много възможности във визуализацията.
– Какъв ще бъде вашият Дон Жуан?
– Универсален. Изчезващият вид мъж. Той е на върха на копието – като свободата за Дон Кихот и Санчо. 12 години бях Дон Жуан в прочутия спектакъл на Александър Морфов, добре се познаваме с него. Всъщност това ще ми е трета среща с Дон Жуан. След Академията го направихме в театър „Алтернатива“ в Министерството на транспорта. Покойният Стефан Щерев-Чечо беше Сганарел, сменяха се с Филип Аврамов. Участвахме в студентски фестивал в Париж през 1999 г. Няма да забравя онова пътуване – точно тогава Майкъл Джексън имаше концерт в Парк де Пренс. Отидохме много рано, успяхме да влезем и гледахме шоуто съвсем отблизо. Беше жестоко. Майкъл Джексън направи чудовищно зрелище. Толкова бях превъзбуден, че не успях да презаредя лентата във фотоапарата. Когато в София отидох да ми я проявяват, се оказа, че въобще не е проработила.
– Докъде стигнахте с подготовката на филма „Камбаната“?
– Напредваме. А всичко започна случайно. Когато някъде се засякохме с Мариан Вълев, му предложих да прочете романа на Недялко Славов. И той не само го прочете и много се изкефи, но и се запали да го превърнем във филм. Написа сценарий и проектът спечели субсидия в НФЦ. Мариан Вълев е най-точният режисьор за „Камбаната“. Фен е на Акира Куросава – по-дълги кадри, далеч от истерията за клиповост. Да си потънеш в историята. Ще снимаме с много сериозна камера във врачанско село – красиви скали, бивше необитаемо ТВУ… Ще търсим истинност. Познавам чувствителността на Мариан. Много е интуитивен – като мен. Куче, което надушва какво трябва да се направи. Защото в „Камбаната“ има крайности – затвор, кръв, убийства, побоища… Трагизъм на изчезващите села. На самотните старци, захвърлени на произвола на съдбата. Майка ми неведнъж е разказвала за ужасни съдби на зарязани родители в нашия край. В Северозапада всички деца са по чужбина, защото не могат да оцелеят тук. Но много от тях не се интересуват от семействата си в България. Нека „Камбаната“ да е това, което ще остане след нас – за този толкова тежък период за бита и битието ни. За времето, в което много неща трябва да бъдат поправени. Но във филма ще има светлина.
– Тоест вие вярвате, че ще излезем от кризите – материални и най-вече духовни.
– Естествено, че ще излезем, по един или по друг начин. Вселената се движи, камо ли ние, които сме някакви микроскопични създания. Всичко е цикличност, всичко се върти – каквото е било, пак ще бъде. Но трябва да запазим спокойствие, каквото и да става. Самообладанието спасява, нищо друго. Не кучето, а самообладанието е най-добрият приятел на човека. Въпреки че не съм особено спокоен за децата си, като гледам наоколо… Но все пак страховете ми са контролирани. Сълзи и смях. Сълзите ги задържам, пускам ги най-вече на сцената. Благодарен съм, че успях да се съхраня така, че не просто да се изявявам пред публиката, а да лекувам себе си чрез изкуството и през себе си някой друг, който има нужда.
– Доста ваши колеги напоследък май повече само се изявяват.
– И е повече от очевадно. Дори не е суета, някаква грозна работа. Ако не се чувстваш проповедник и проводник на смисъл по вертикала, е излишно само да се показваш. Тази показност е порочна. В мрежите всякакви глупаци псуват, коментират – толкова са жалки, милите. Кой си ти? Кой ти дава право? Дори сам не знаеш кой си. Толкова е дразнещо – какво ям, колко са ми хубави ушите, колко ми е готин задникът и не знам какво още. Вселена от глупости. Понякога се появяват и умни постове, но повечето са пошлост.
– Ако не си в социалните мрежи, значи не съществуваш.
– Благодаря, не ползвам. Мислех да изтрия профилите си, но ги оставих. Някой път може и да излезе нещо със знак плюс.
– Какво е вашето кино?
– Може би по-старото, от 70-те и 80-те. Като „Последното танго в Париж“ на Бертолучи. Стенли Кубрик, Ларс фон Трир с тежките си филми от последното десетилетие, които винаги остават в мен. Дейвид Линч, създал сценария за „Туйн Пийкс“, вдъхновен от Мерилин Монро. Затова и подходих в неговия стил в спектакъла „Последният час на Мерилин Монро“. С Анна Кошко го играхме два пъти срещу първи юни, когато се навършиха 100 години от рождението на Мерилин. Представлението става все по-силно, всеки път се пълни. Идват готини и умни хора, които споделят мнението си. Тъжното е, че никой от селекционерите на награди не забелязва колко добра е Анна, колко сериозно дълбае в образа от плът и кръв. Може би защото е рускиня. Наградите отдавна не ме вълнуват, но на нея й е малко обидно. Раздаването на статуетки е все така: „Мой човек“, „Твой човек“, „Нашите хора“… Зрители ни питаха защо постановката няма никакви номинации. Завист, злоба… Даже имаше опит спектакълът да не се случи. Глупости, глупости, глупости…
– Мислите ли, че халтурата може да бъде победена?
– Халтурата работи срещу самите нас. Безбройни и безкрайни заглавия. Наскоро продавачка в бургаски бутик ми каза, че вече не ходи в техния театър, защото е разочарова от три гастрола на „звезди“. Може би има някакъв прийом за регулация. Все още вярвам и се надявам, че ще може поне малко по-сериозно да се погледне на този тип девалвация. Къде отива нацията без култура? Нима на тези след нас ще завещаем чалгата, която ни залива от музикални и театрални сцени? Не съм против какъвто и да е жанр, но не може чалгата да е над всичко.
Следващото поколение във фамилията гледа към сцената
Племенникът му Кирил ще играе в „Камбаната“, Деян-младши кандидатства в НАТФИЗ
Когато Мариан Вълев пита Деян Донков дали си представя конкретен тийнейджър в ролята на 18-годишния Вено – героя в „Камбаната“, който във времето преминава през четири възрасти, той му изпраща снимка на племенника си Кирил. Синът на адвокат Нина Донкова, сестрата на Деян, повече от убедително прилича на прочутия си вуйчо. „Мариан веднага го хареса. Кирил е малко тип Антъни Делон, много хубаво момче. Ще има и еротични сцени. Сега завършва, но вече играе в мюзикъл“, разказва Деян Донков пред „Филтър“.
Оказва се, че следващото поколение във фамилията сериозно се е запътило към сцената. Деян Донков-младши, чиято майка е Анастасия Ингилизова от Театъра на армията, също ще кандидатства в НАТФИЗ, въпреки че до неотдавна се интересуваше най-вече от спорт.
„Преди време атмосферата в театъра нещо не му харесваше, но после нещата се промениха, нещо се запали покрай Лятната театралната работилница на Асето и Жаклин Даскалова. Деян има готино чувство за хумор. Но нито аз ще го готвя, нито майка му, ходи на консултациите в Академията“, разказва Деян Донков.
Албена АТАНАСОВА
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg