9.8 C
София
сряда, 28 февруари 2024 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Димитър Шумналиев: Български филм има „Златна палма“ от Кан, но нямаше кой да вземе наградата

Ресторантите, в които ходи Димитър Шумналиев, стават все по-малко. Причината не е в заведенията, а във факта, че известният журналист и писател е престанал да пие. „Не близвам алкохол, дори бира не пия от една година. Няма здравословна причина. В един момент мозъкът ми каза да забравя това занимание“, обяснява той, докато се настаняваме на масата в италианския ресторант „Адела“.

 

Петя БАХАРОВА

Иначе е истинско удоволствие да си с кавалер като Шумналиев. Неговата галантност и аристократизъм са като полъх от едни други по-романтични времена.
В следващите два часа талантливият ми събеседник не ме остави и за миг да скучая. Разказите му са така увлекателни, че те пренасят из уличките на стара София, минават през годините на соца, за да опишат днешния ден.

Когато си с кореняк софиянец като Димитър Шумналиев, няма как да не минете по паветата из центъра на града, където е роден, и да не се потопите в атмосферата отпреди 60 години. Домът на бъдещия писател и журналист се е намирал ул. „Гладстон“ 42 и точно там, в старата сграда на пъпа на София, е проплакал за първи път. Когато започва раждането, викат трима лекари в апартамента. Шумналиев и до днес недоумява защо е роден вкъщи, а не в болница. Може би защото баща му е заможен зъботехник частник, а майка му – преподавателка по френски език.
Родителите му го кръщават тайно в църквата „Свети Седмочисленици“ и крият кръщелното му под дюшемето в хола. Фамилията спазва църковните канони, а домът на Шумналиев често е посещаван от свещеници. В годините на соца те идвали цивилно облечени, слагали расото и правели частна служба пред цялото семейство.

„По онова време беше позволено работилници като зъботехническата на баща ми да работят частно. Още имам от старите му инструменти“, връща се в годините назад журналистът писател. Ярък спомен и до днес е как баща му взима мярка за протези на пациентите си с розов гипс. „Този гипс съхнеше бавно и пред очите ми е как 7–8 души седят в чакалнята със зяпнали усти“, спомня си той.
Не след дълго обаче

вдигат мерника на баща му,

че като частен зъботехник взима много пари, и закриват работилницата му. Човекът обаче е предприемчив и създава куриерско бюро „Орел“. Наема двама-трима куриери, купува им карти за влаковете и всяка сутрин те тръгват да разнасят колети из страната. Бизнесът просъществува година. След това бащата на Димитър Шумналиев създава работилница за феродови накладки на автомобили. Малкият Митко всеки ден му носи храна и помага при почистването на вече произведените накладки.
Когато е на 9 години, губи майка си. Той и по-голямата му сестра остават само с баща си. „Половин година след смъртта на майка ми баща ми се ожени за една фризьорка. И от ул. „Гладстон“ 42 се преместихме в квартал „Лозенец“. Тази фризьорка имаше две дъщери от друг брак и така се събрахме общо четири деца – връща лентата той. – В началото беше много весело, но мащехата, за която само бях чел в книгите, се оказа „чудо“, което не съм вярвал, че ще срещна. Тя започна да се озлобява.“

Фризьорката печели добри пари, няма време да се занимава с децата. По този повод Димитър има задължението всеки ден да купува кебапчета, кюфтета или шишчета от ресторанта „Под липите“. „Всички наоколо ми завиждаха за тази храна, но аз я мразех“, отбелязва той.

Нравът на мащехата се проява досущ като в „Пепеляшка“. Тя купува красиви дрехи на дъщерите си, но не и на Румяна – сестрата на Митко. Тя и едната дъщеря на мащехата са връстници и съответно едновременно абитуриентки. За едната е поръчана рокля от Виена и обувки от Италия, но не и за другата . „Аз страдах от този факт, но родната ми сестра не се трогваше много – спомня си днес загриженият брат. –

Исках да направя нещо за нея, за да украся абитуриентския й бал.“

Със свой ученик от вечерната гимназия, който живее до ресторант „Гамбринус“, отмъкват две касетки с ракия от склада на заведението. После ги продават на пазара Римската стена. Със спечелените пари Димитър купува от Кореком невероятни дрехи на сестра си за бала й.

Шумналиев учи едновременно в две училища – професионално и вечерна гимназия. Причината отново е мащехата. Тя го праща в 2-годишно професионално училище по промишленоенергиен монтаж. А причината е, че там дават обяд и вечеря на учениците. „Представи си как чакам половин част автобуса на Орлов мост, за да стигна до това ПТУ на Гара Искър, за да хапна един фасул и един компот от сливи. И така всяка вечер.“ След това се запътвал към Четвърта вечерна гимназия на ул. „Стара планина“ в центъра на София. „Ходех там, за да имам все пак средно образование – споделя авторът на „Соцроман“. – Сутрин излизах с два комплекта учебници – единия за професионалното училище, другия за гимназията.“

Още в девети клас става ясно, че литературата е истинското увлечение на Димитър, а към математиката има мижав интерес. Идва матурата обаче и съответно той трябва да се яви на изпит по математика. Предметът е важен заради оценките в дипломата, с която той иска да кандидатства в Софийския университет в специалност „българска филология“.

Как да реша тези задачи, се пита риторично тогава бъдещият писател. И намира изход. „Класната ни стая бе разположена на втория етаж. Аз седнах до прозореца, а моите приятели долу на улицата вече бяха научили задачите и ми пишеха с тебешир решенията. Изкарах 5, 50.“

Димитър взима хубава диплома, но трябва да постъпи в родната казармата, където става радист. Първата година мъкне огромна 20-килограмова съветска радиостанция. На втората година е заменена с чешка, която е само 10 килограма, а в края на казармата им дават още по-леки. Това вдъхновява Шумналиев и той

написва пророчески от днешна гледна точка разказ

как след 20 години всеки ще има радиостанция на ръката си вместо часовник и така хората ще си общуват помежду. Димитър занася разказа в „Литературен фронт“. „Влязох като в храм. Няма да забравя редактора Димитър Василев, който ми каза: „Момко, пускам ти разказа, защото имаме нужда от научнофантастична литература“.
Докато е още в казармата, Шумналиев се разминава на косъм от участие в Пражката пролет през 1968 година. „Имах късмет, защото бях приет българска филология и ме уволниха 10 дни преди експанзията в Прага, защото трябваше да тръгна на лекции.“

Още като студент започва работа във вестник „Народна младеж“. Първо е сътрудник, но го харесват и студентът в 3-ти курс е назначен на щат в редакцията. Там се запознават с покойния вече Тошо Тошев, с когото по-късно работят във в. „Труд“.
Тук разговорът ми с Шумналиев продължава темата за случайностите. А една от тях е попадането му в писателската програма на университета в Айова, САЩ. Той вече работи в „Литературен фронт“, издал е първия си роман и е член на Съюза на българските писатели.

„Живях 3 месеца, след това още 3 в кампуса на университета в Айова. Тогава за първи път видях какво е една друга свобода – разказва той. – Много се впечатлих, когато моят професор по сравнителна американска литература ме накара да отида с него до някакъв клуб, откъдето да си прати новия роман на издателя си в Чикаго. Беше 1988 година и аз за първи път видях как мушна в един апарат диска с романа си и го прати.“

Америка и до днес има специално място

в спомените на журналиста. Сред тях е и историята, която започва от летище „Джон Кенеди“ в Ню Йорк, минава през летище „Ла Гуардия“ и завършва на летището във Вашингтон. „Трябваше да стигна до Вашингтон, за да получи първата си стипендия – разказва той. – Отивам на „Кенеди“ и трябва да мина през чекинга. Мушкам билета си в един компютър, във втори, в трети и никъде не излиза моето име. Не мога да излетя, полудявам, нервнича, в джоба имам само 50 долара. В този момент чувам, че моят полет е преместен на „Ла Гуардия“. Хуквам натам, но съм неспокоен, защото съм сигурен, че и там ме няма в компютъра. Вече съм на чекинга, където ме посрещат 2–3 усмихнати девойки с блестящи блузки. Подавам си билета, една от тях го поглежда и възкликва на развален български: „Здравейте, аз се казва Станка, моето татко е от Видин“. След това ми прасна печата и така се качих на самолета. Това не е ли велика случайност на другия край на планетата.“

Първото пътуване на Шумналиев към капитализма обаче е в Кан. Той вече е журналист в „Народна култура“, чийто главен редактор е Стефан Продев, а Димитър е заместник главен редактор.

„Заминах на кинофестивала в Кан. Бях омаян от богатството, от булевард „Кроазет“, от девойките по монокини. На „Пале дьо Синама“ беше пазарът за филми. Нашата делегация я водеше синът на Гриша Филипов (виден политик от БКП и член на Политбюро на ЦК на партията – бел. ред.)“, отбелязва Шумналиев.

Българският щанд е украсен с опънати червени знамена, а зад щанда има кашон коняк „Плиска“, донесен от нашата делегация. На малко телевизорче въртят български филми. Никой продуцент не проявява интерес, но конякът върви. На метри от нашия щанд е този на Югославия. Едно синеоко момче от щанда на сърбите редовно се примъква към българската шатра, за да го черпят с „Плиска“. Момчето е на 28 години, от Сараево е и се оказва, че негов филм ще бъде показан в официалната програма. Същата година председател на журито в Кан е великият режисьор Милош Форман. България участва с един късометражен анимационен филм „Женитба“ на художниците Румен Петков и Слав Бакалов.

„Дойде денят на закриването на фестивала, но ние, журналистите нямахме покани за церемонията. Стояхме зад едни стъкла и наблюдавахме какво става на сцената – разказва Шумналиев. – Милош Форман обяви голямата награда за игрален филм на „Баща в командировка“ на Емир Костурица. И тогава на сцената пъргаво се качи онова момче от щанда на Югославия, което все идваше на нашия щанд да го черпим с коняк.

Изненадите обаче не спират дотук

Милош Форман обявява поредната „Златна палма“ и тя е за българския анимационен филм „Женитба“. „Трябва да се знае, България има голяма награда от фестивала в Кан – разпалено разказва днес Шумналиев. – Аз пуснах 2 страници за вестника, но накрая излезе дописка от няколко реда, защото беше от Кан, а не от фестивал в Москва.“

Но това не е всичко. Милуш Форман държи златната статуетка за българския филм и чака някой да излезе на сцената и да я вземе. Получава се неудобна пауза. Единственият с покана за официалната част е синът на Гриша Филипов, но два дни по-рано той е отпътувал за Париж. Наградените автори на филма изобщо не са поканени да присъстват на фестивала. Българските журналисти, сред които е и Шумналиев, виждат как Милош Форман връща статуетката.

„Прибрах се в България и отидох при Филипов. Питам го за наградата, а той ми отговаря, че не знае къде е – разказва журналистът. – Ходих и до Външно министерство. Чрез вестник „Народна култура“ публично попитах къде е статуетката от Кан. Тя липсва и до ден днешен. Няколко години по-късно човек от посолството на България в Париж ми каза, че някакъв чиновник я е прибрал, но няма да ми каже кой. Дали е вярно, или не е, не знам. Така България има „Златна палма“, но няма статуетка.“

Името на Димитър Шумналиев се свързва най-вече с това, че 10 години е главен редактор на „Нощен труд“. Вестникът вече не съществува, но още се помнят знакови каузи, които защитава.

„Като стар софиянец боледувам за случващото се с града

понякога вероятно преигравам и искам повече отколкото реалността позволява“, признава си журналистът и разказва история, свързана с дома на Яворов. Действието се развива, когато той работи във вестник „Отечествен фронт“ и научава, че последният дом на поета на „Витошка“ и „Солунска“ ще бъде съборен. На мястото на къщата ЦК на БКП възнамерява да издигне офис център на Кореком. Сградата е спасена след 6-месечната битка на в. „Отечествен фронт”. Днес на фасадата й едва се вижда мраморна плоча с облика на големия български поет.

Една от големите битки, които Шумналиев води като главен редактор на „Нощен труд“, е за градинката при Руската църква в столицата. Там е планирано да се построи бизнес център. Теренът до църквата е на братя Балабанови, индустриалци от Враца. На това място, преди 9 септември 1944 г. по-малкият брат построява Писателското кафене. През соца сградата е съборена, а мястото става градинка. Далечна наследничка на Балабанови продава терена на израелската фирма „Ащром“. Така се стига да проект за бизнес сградата, срещу която „Нощен труд“ започва битка.

Журналистите правят подписка, като за един ден събират 5000 подписа, които занасят в централата на „Ащром“. Посреща ги Сами Гал, взима подписката и я хвърля на земята. „Нощен труд“ отвръща на грозния жест, като пуска на първа страница снимка от действията на Гал и разказва случката. След два дни в редакцията на вестника пристига посланикът на Израел, извинява се на Шумналиев и го запознава с новия представител на „Ащром“. Градинката е спасена, а интересите на фирмата са защитени с помощта на Столичната община, която дава на „Ащром“ своите 26 процента от Централните хали

Решавам да разчупя сериозният разговора с темата за жените, а

Шумналиев е всепризнат ценител на женската красота

„Не искам да захващам тази тема, защото е изкривена – отбелязва той. – Еди-кой си бил голям сваляч и това се хвърля като епитет, от който не можеш да се измъкнеш. Ставал съм свидетел на десетки случаи, при които репортерки ухажват главни редактори и са готови на всичко. Но това е в природата. Жената търси силния, смелия, известния.“

Димитър Шумналиев има един брак зад гърба си. Развежда се с жена си още през 1985 година, след като вече имат две деца – дъщеря и син. Запазват добрите си отношения и до днес. Често дори се питат защо са се развели, а тривиалната причина е изневяра. До Шумналиев днес има жена, която той определя като прекрасна.

Чудесният ни обяд продължава с темата за писането. Има и повод, защото до края на годината излиза новата му книга „Роман в целофан“. „Тя е за соца и квартал „Лозенец“, в който съм израснал. Разказвам за много странни нрави, които днес са непонятни. Описвам едно време, което, слава богу, излетя, но заслужава да бъде запазено, защото е част от нашата история“, обобщава Шумналиев.

Преди 10 години той открива нова страст в живота си и това е рисуването. Често се случва да се събуди в 2 часа през нощта, за да нанесе щрих на поредната си картина. Колекцията му набъбва и приятели го съветват да направи изложба. Така 40 платна на Шумналиев са подредени в галерията на Интерпред.

„Галеристката определи цените и виждам, че на една от картините пише 2800 лева. Попитах я кой ще я купи при положение, че аз не съм художник. Дойде откриването на изложбата и първата картина, на която беше сложена червена точка, беше тази“, удивява се и сега Шумналиев. На тази изложба се появява Светлин Русев. Пред свидетели големият български художник казва: „Знам какви жалки хонорари получавате писателите, защо пишеш, бе, рисувай“.

Истинско удоволствие е да обядваш и да си говориш с човек като Димитър Шумналиев. Той е пълен с толкова истории, че е достатъчно само да го записваш и романът е готов. В края на обяда ми съобщава, че е пратил на мейла няколко свои текста, които мога да използвам. Един от тях особено ме впечатли: „Пътуването е моята сглобка към света, прекосих океани и континенти… С приятел дипломат си пиехме черешова бира в Брюксел, на вратата се звънна. Яростна домоуправителка на висок френски викна домакинът веднага да скрие велосипеда, който стърчи над перилото на терасата, вижда се от улицата и грози фасадата. Приятелят изпълни разпореждането на секундата. Даже се извини.

Та живях къде ли не. В толкова уредени и модерни държави, че ме задушаваха. И все се връщах. Защо ли? Защото се настанявам в красивия български хаос, той освен всичко друго е свобода без закони. Връщам се, защото никой няма да ми заповяда да си скрия колелото от терасата“.

МЕНЮ

Италиански ресторант „Адела“, ул. „Тинтява“, София

Салата с тиква, мариновано овче сирене, рукола и печени кедрови ядки – 15,90 лв.

Брускети с домати и пресен босилек – 14,90 лв.

Ньоки със сирене Горгонзола, круша и печени орехи – 16,90 лв.

Пакери с панчета, сушен домат, пушена скаморца и Грана Падано – 19,90 лв.

Минерална вода – 5,90 лв.

ОБЩО – 73,50 лв.

Последни новини

- Реклама -