„Можеш да подчиниш живота, само ако не го лишиш от яростта му.“ Така говореше Димитър Шумналиев. Така и живя. С ярост към посредствеността, с ненаситна любов към литературата, с вярата, че животът трябва да бъде изживян шумно, красиво, понякога безразсъдно. На 5 август българската журналистика и литература се простиха с един от последните си истински бохеми. Отиде си писателят и журналистът Димитър Шумналиев, но остави след себе си десетки книги, хиляди публикувани страници и спомена за човек, който умееше да превръща всяка среща в история, а всяка история в литература. Последният му роман „Поема за бохема“, излязъл в началото на 2025 година, сякаш се превърна в литературното му завещание. В него той разказва за непредсказуемите чувства, за опустошението на сърцето и греховете на щастието, за разноликата съдба на поколението между комунизма и демокрацията.
„Аз съм бивш бохем. Трябва бая самочувствие, за да го признаеш. С годините бохемите започват да пият спомени и да излъчват тъга, затова обичат да разказват. Ненаситният бохем обещава да стане богат писател“, пророчески сподели пред любимия си вестник. „Филтър“ той.
Преди две години направих последното си интервю с Димитър Шумналиев. Отново беше горещо. Той подготвяше своя живописна изложба, тъй като вече се изявяваше и в това арт поприще. Отделно от това пишеше и видимо беше щастлив. Два часа пихме кафе, говорехме си и тогава си дадох сметка, че съм с един от последните останали кавалери. С бохем, който носи галантност и аристократизъм, полъх от едни други по-романтични времена. Тогава Димитър Шумналиев не ме остави и за миг да скучая. Разказите му бяха така увлекателни, че ме пренесоха из уличките на стара София, минаха през годините на соца, описвайки и днешния ден.
Когато си с кореняк софиянец като него, няма как да не минете по паветата из центъра на града, където е роден, и да не се потопите в атмосферата отпреди 60 години. Домът на бъдещия писател и журналист се е намирал на ул. „Гладстон“ 42 и точно там, в старата сграда на пъпа на София, е проплакал за първи път. Когато започва раждането, викат трима лекари в апартамента. Шумналиев и до днес недоумява защо е роден вкъщи, а не в болница. Може би защото баща му е заможен зъботехник частник, а майка му – преподавателка по френски език.
Родителите му го кръщават тайно в църквата „Свети Седмочисленици“
и крият кръщелното му под дюшемето в хола. Фамилията спазва църковните канони, а домът на Шумналиев често е посещаван от свещеници. В годините на соца те идвали цивилно облечени, слагали расото и правели частна служба пред цялото семейство.
„По онова време беше позволено работилници като зъботехническата на баща ми да работят частно. Още имам от старите му инструменти“, разказа ми тогава той.
Не след дълго обаче вдигат мерника на баща му, че като частен зъботехник взима много пари, и закриват работилницата му. Човекът обаче е предприемчив и създава куриерско бюро „Орел“. Наема двама-трима куриери, купува им карти за влаковете и всяка сутрин те тръгват да разнасят колети из страната. Бизнесът просъществува година. След това бащата на Димитър Шумналиев създава работилница за феродови накладки на автомобили. Малкият Митко всеки ден му носи храна и помага при почистването на вече произведените накладки.
Когато е на 9 години, губи майка си. Той и по-голямата му сестра остават само с баща си. „Половин година след смъртта на майка ми баща ми се ожени за фризьорка, чийто нрав се прояви досущ като в „Пепеляшка““, разказваше писателят.
Шумналиев учи едновременно в две училища – професионално и вечерна гимназия. Още в девети клас обаче става ясно, че литературата е истинското му увлечение, а към математиката има мижав интерес.
Димитър
взима хубава диплома, но трябва да постъпи в родната казармата, където става радист.
Първата година мъкне огромна 20-килограмова съветска радиостанция. На втората година е заменена с чешка, която е само 10 килограма, а в края на казармата им дават още по-леки. Това го вдъхновява и той написва пророчески от днешна гледна точка разказ как след 20 години всеки ще има радиостанция на ръката си вместо часовник и така хората ще общуват помежду си. Димитър занася разказа в „Литературен фронт“. „Влязох като в храм. Няма да забравя редактора Димитър Василев, който ми каза: „Момко, пускам ти разказа, защото имаме нужда от научнофантастична литература“.
Докато е още в казармата, Шумналиев се разминава на косъм от участие в Пражката пролет през 1968 година. „Имах късмет, защото бях приет българска филология и ме уволниха 10 дни преди експанзията в Прага, защото трябваше да тръгна на лекции.“
Още като студент започва работа във вестник „Народна младеж“. Първо е сътрудник, но го харесват и студентът в 3-ти курс е назначен на щат в редакцията. Там се запознават с покойния Тошо Тошев, с когото по-късно работят във в. „Труд“.
На последната ни среща с Димитър Шумналиев си говорихме за случайностите в живота и тогава той ми разказа как случайно попада в писателската програма на университета в Айова, САЩ. Случва се когато работи в „Литературен фронт“, вече е издал първия си роман и е член на Съюза на българските писатели. „Живях 3 месеца, след това още 3 в кампуса на университета в Айова. Тогава за първи път видях какво е една друга свобода – разказва той. – Много се впечатлих, когато моят професор по сравнителна американска литература ме накара да отида с него до някакъв клуб, откъдето да си прати новия роман на издателя си в Чикаго. Беше 1988 година и аз за първи път видях как мушна в един апарат диска с романа си и го прати.“
Америка има специално място в спомените на журналиста.
Сред тях е и историята, която започва от летище „Джон Кенеди“ в Ню Йорк, минава през летище „Ла Гуардия“ и завършва на летището във Вашингтон. „Трябваше да стигна до Вашингтон, за да получи първата си стипендия, разказва ми той. – Отивам на „Кенеди“ и трябва да мина през чекинга. Мушкам билета си в един компютър, във втори, в трети и никъде не излиза моето име. Не мога да излетя, полудявам, нервнича, в джоба имам само 50 долара. В този момент чувам, че моят полет е преместен на „Ла Гуардия“. Хуквам натам, но съм неспокоен, защото съм сигурен, че и там ме няма в компютъра. Вече съм на чекинга, където ме посрещат 2–3 усмихнати девойки с блестящи блузки. Подавам си билета, една от тях го поглежда и възкликва на развален български: „Здравейте, аз се казва Станка, моето татко е от Видин“. След това ми прасна печата и така се качих на самолета. Това не е ли велика случайност на другия край на планетата.“
Първото пътуване на Шумналиев към капитализма обаче е в Кан. Той вече е журналист в „Народна култура“, чийто главен редактор е Стефан Продев, а Димитър е заместник-главен редактор.
„В Кан бях омаян от богатството, от булевард „Кроазет“, от девойките по монокини. На „Пале дьо Синема“ беше пазарът за филми. Нашата делегация я водеше синът на Гриша Филипов (виден политик от БКП и член на Политбюро на ЦК на партията – бел. ред.)“, спомни си Шумналиев.
Българският щанд е украсен с опънати червени знамена, а зад щанда има кашон коняк „Плиска“, донесен от нашата делегация. На малко телевизорче въртят български филми. Никой продуцент не проявява интерес, но конякът върви. На метри от нашия щанд е този на Югославия. Едно синеоко момче от щанда на сърбите редовно се примъква към българската шатра, за да го черпят с „Плиска“. Момчето е на 28 години, от Сараево е и се оказва, че негов филм ще бъде показан в официалната програма. Същата година председател на журито в Кан е великият режисьор Милош Форман. България участва с един късометражен анимационен филм „Женитба“ на художниците Румен Петков и Слав Бакалов.
„Дойде денят на закриването на фестивала, но ние, журналистите нямахме покани за церемонията. Стояхме зад едни стъкла и наблюдавахме какво става на сцената – разказва ми Шумналиев. – Милош Форман обяви голямата награда за игрален филм на „Баща в командировка“ на Емир Кустурица. И тогава на сцената пъргаво се качи онова момче от щанда на Югославия, което все идваше на нашия щанд да го черпим с коняк.
Изненадите обаче не спират дотук,
Милош Форман обявява поредната „Златна палма“ и тя е за българския анимационен филм „Женитба“.
„Трябва да се знае, България има голяма награда от фестивала в Кан, обясняваше Шумналиев. – Аз пуснах 2 страници за вестника, но накрая излезе дописка от няколко реда, защото беше от Кан, а не от фестивал в Москва.“
Но това не е всичко. Милош Форман държи златната статуетка за българския филм и чака някой да излезе на сцената и да я вземе. Получава се неудобна пауза. Единственият с покана за официалната част е синът на Гриша Филипов, но два дни по-рано той е отпътувал за Париж. Наградените автори на филма изобщо не са поканени да присъстват на фестивала. Българските журналисти, сред които е и Шумналиев, виждат как Милош Форман връща статуетката.
Прибират се в България и Димитър отива при Филипов. Пита го за наградата, а той му отговаря, че не знае къде е. Журналистът се амбицира, отива във Външно министерство, а чрез вестник „Народна култура“ публично попита къде е статуетката от Кан. Тя липсва и до ден днешен. Няколко години по-късно човек от посолството на България в Париж му съобщава, че някакъв чиновник я е прибрал, но няма да му каже кой. Така България има „Златна палма“, но няма статуетка.
Името на Димитър Шумналиев се свързва и с това, че е дългогодишен главен редактор на „Нощен труд“.
Вестникът вече не съществува, но още се помнят знакови каузи, които защитава.
Една от големите битки през годините е за градинката при Руската църква в столицата, където е планирано да се построи бизнес център. Теренът до църквата е на братя Балабанови, индустриалци от Враца. На това място, преди 9 септември 1944 г. по-малкият брат построява Писателското кафене. През соца сградата е съборена, а мястото става градинка. Далечна наследничка на Балабанови продава терена на израелската фирма „Ащром“. Така се стига да проект за бизнес сградата, срещу която „Нощен труд“ започва битка. В крайна сметка градинката е спасена, а интересите на фирмата са защитени с помощта на Столичната община, която дава на „Ащром“ своите 26 процента от Централните хали
Каквито и да са каузите на Шумналиев, той категорично е всепризнат ценител на женската красота. „Не, вярвам в любовта от първа нощ. Всички големи любови започват след секс. В крайна сметка, всяка любов има тяло“, обича да казва той. – Изпитвам ненаситната жажда да преследвам жени. Ужасна зависимост. И толкова красива!“
Още една красива зависимост има в живота на Димитър Шумналиев и това е рисуването.
Той я открива преди повече от 10 години. Често се случва да се събуди в 2 часа през нощта, за да нанесе щрих на поредната си картина. Колекцията му набъбва и приятели го съветват да направи изложба, което и става. „Рисуването ми е хоби, нищо друго. Затова не страдам от оценката на зрителя. Чувствам се по-свободен. Научих се да отварям ателието си. Да подарявам“, казва приживе той.
Радвам се, че през годините съм се срещала и разговаряла с човек като Димитър Шумналиев. Той беше пълен с толкова истории, че беше достатъчно само да го записваш и романът е готов. Всъщност това беше и мечтата, която преследваше до края да напише великия роман.
Възможно е вече да го е написал. След смъртта на писателя ще излезе последният роман, над който е работил преди кончината си. В негова памет издателство „Труд“ ще издаде „Диво вино“.
„Когато ме обхване меланхолията, разгръщам бохемския си албум и ми е тъпо, че не мога да прибавя нито една нова снимка. Самотата може да бъде безпощадна. Вероятно затова майсторите на носталгията не обичат да пишат научнофантастични романи“, казва той в едно от последните си интервюта.
В същия разговор цитира и Шопенхауер, който ни внушава, че сме „капка вода с паразити“. „Нищо подобно! Достатъчна е една свежа пролетна вечер, една лунна пътека и вино от устните на една жена“, опонира му Шумналиев.
Преди време писателят участва в рубриката „100 въпроса“ на в. „Филтър“. Тогава каза, че да умреш навреме е велик дар на живота. При хора като Димитър Шумналиев ни се иска смъртта да почака, защото гласове като неговия ни трябват в сегашните объркани времена.
Когато го попитах с какво би искал да го запомнят, той ми отговори така:
„С книгите ми. Нескромно е, ала кой писател не е суетен? Даже графоманите страдат от величие, каквото нямат. С какво друго да ме запомнят хората? Няма как да ме запомнят с бохемското ми битие, защото ще си го взема в гроба.“
И все пак едва ли ще успее да го вземе със себе си. Защото истинските бохеми си отиват, но оставят след себе си не само книги, а и начин на живот, който днес изглежда почти изчезнал – свободен, шумен, ироничен и в същото време вдъхновяващ за нови приключения.
Петя Бахарова