Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Заместник-министър на външните работи (2005–2009 г.) и посланик в Лондон (2009–2012 г.). Директор на Института за икономика и международни отношения.
-Скандално приключи срещата между американския президент Доналд Тръмп и президента на Украйна Володимир Зеленски. Какво следва оттук нататък, господин Кючуков?
Скандалът разтърси света. И дълго ще отеква в международните отношения. Ще има отражение в много аспекти, преди всичко в трансатлантическите отношения. Алтернативност и комуникация – това изглеждат двете писти, по които вероятно Европа ще строи отношенията си със САЩ в предстоящия период. Първата – чрез свои идеи за войната в Украйна. Втората – с цел запазване на американските ангажименти в Европа. В по-дългосрочен план – за евентуалното формиране на нова архитектура за сигурност на континента. Но няма основания да се очаква на този етап прекратяване на руско-американския диалог. В самата Украйна вероятно ще сме свидетели както на обида от унижението и промяна на отношението към САЩ, така и на осъзнаването на факта, че Съединените щати са трудно заменим съюзник. При цялата непредсказуемост на процесите, има поне две неща, които изглеждат достатъчно ясни: без САЩ Украйна трудно може да разчита на военен успех, без Русия не може да има преговори.
-Президентът Тръмп не успя да спре войната в Украйна за 24 часа, както обещаваше, но твърде бързо се развиват преговорите. Какво е вашето обяснение?
Това е логичната посока за разрешаване на конфликта, доколкото алтернативата се свежда до безкрайна война с риск да прерасне в пряк сблъсък на Русия със страни, членки от НАТО. Очевидно неуспешната контраофанзива на Украйна през 2023 г. наложи промяна в подхода. Първоначално лозунгът беше война до победа, после целта се промени – не бива да се допусне поражение на Украйна. През 2024 г. целта вече е Путин да бъде заставен да седне на масата на преговорите. Проблемът е, че това се разбираше като мир от позиция на силата, което крие своите рискове. Но очевидно се изчакваха и изборите в САЩ, които дадоха силен импулс на тези процеси.
-Речта на вицепрезидента Джей Ди Ванс по време на Мюнхенската конференция по сигурност предизвика трус сред европейските лидери. Не са ли усещали, че отношенията САЩ – ЕС са обтегнати до краен предел? Защо се стигна дотук?
Преди близо шест години на конференция, организирана от Института за икономика и международни отношения, поставихме въпроса колко дълбок е Атлантикът през призмата на раздалечаващите се позиции на Европа и Съединените щати. Това беше видно още при първото президентство на Доналд Тръмп. Очевидно става въпрос за интереси и за тяхното разминаване. ЕС отдавна постави въпроса за своята стратегическа автономност, но не предприе нищо на практика. За какво става дума? За еманципация от САЩ от гледна точка на сигурността, ресурсна еманципация от Русия и търговска – от Китай. С едно уточнение: еманципация не означава конфронтация, а сътрудничество без зависимости. Войната в Украйна тласна ЕС и САЩ един към друг, но Съюзът не успя да формулира собствени позиции и цели, а следваше по-скоро американските приоритети. Затова се получи този рязък срив в отношенията при идването на власт на Тръмп.
-Само за броени дни беше организирана срещата в Рияд между екипи на руския и на американския президент. Какво означава фактът, че Европа е изключена от преговорите?
Ако нещо изненадва, това е скоростта на процесите. Тръмп наложи съвършено нова динамика не само в тази сфера. Когато говорим за войната в Украйна, вече на преден план излиза въпросът кой плаща и кой е виновен за неуспехите. Дебатите в САЩ и блокираната помощ през миналата година ясно показват, че има преосмисляне на американската политика. Ако техният оръжеен и енергиен бизнес печели, то държавата трупа дългове, което създава силно напрежение. От гледна точка на Москва и Вашингтон Европа не изглежда самостоятелен глобален играч. Големият проблем е по-скоро, че в срещата не участва Украйна, което е абсолютно неприемливо. Това напомня подходи отпреди век, когато проблемите, включително и териториите на някои държави, са решавани без тяхното участие.
-САЩ настояват войната да приключи чрез средствата на дипломацията, според ЕС трябва още военна подкрепа за Украйна. Къде е пресечната точка?
Създава се впечатление, че европейските лидери все още насочват усилията си към това как войната да продължи, а не как да бъде постигнат мир. Независимо че вече въпросът не е дали, а кой, кога, как и с кого преговаря. Пресечната точка са следвоенните гаранции. Но и тук Европа като че ли влиза в нишата, отредена й от Тръмп – поемане на тежестта и отговорността за възстановяване на Украйна. Трябва да се отчетат две обстоятелства – очевидно е, че не предстои членство на Украйна в НАТО, което потвърди и генералният секретар на Алианса Марк Рюте. Той каза, че никога не е поеман подобен ангажимент като част от споразумение за примирие. И вторият елемент са мироопазващите сили, които в момента се обсъждат, но тяхната реализация изглежда неосъществима, защото разполагането им зависи изцяло от Русия. Ако са сини каски, трябва да бъдат изпратени с решение на Съвета за сигурност на ООН, където Русия има право на вето. Обаче външният министър Лавров заяви, че това е недопустимо, независимо под какъв флаг ще бъдат разположени сили на НАТО в окупираните територии. Ако пък Украйна се договори с отделни държави или с коалиция от желаещи да изпратят свои военни, това означава, че просто няма да има споразумение за примирие с Русия. Т.е. такива сили ще бъдат разположени не в условия на примирие, а в условия на продължаваща война.
-Какъв е резултатът от срещата между френския президент Еманюел Макрон и Доналд Тръмп във Вашингтон?
Макрон изслуша Тръмп. Не е сигурно дали Тръмп чу Макрон. Това изглежда като поредното доказателство, че американският президент не е склонен да се съобразява с чужди мнения, ако те не съвпадат с неговата политическа позиция и с интересите на САЩ. Засега Съединените щати имат доминираща позиция в диалога с Европа.
-Говори се, че няколко седмици ни делят от края на тази война. Възможно ли е?
Това, което се случва, са все още разговори за преговори, а не са самите преговори. Като резултат може да се очаква примирие. Много по-трудно е да се постигне съгласие за мир от гледна точка на окупираните територии. Няма основание да се очаква, че Русия ще се откаже от тях, след като вече ги е обявила в своята Конституция за части от Федерацията. Изглежда обаче немислимо Украйна, а и международната общност като цяло да признаят тези територии за руски. Така че може да очакваме прекратяване на военните действия, евентуално разполагане на мироопазващи сили. Но е трудно да си представим, че те ще бъдат с участието на членки на НАТО. И оттам нататък търсене на гаранции, че агресията няма да се повтори.
-Има ли значение българската позиция и каква трябва да е тя?
Най-важното е наличието на позиция. Иначе изпадаме в състояние на отсъстващ, същото, което се случва с Европейския съюз в сегашните преговори. Имам предвид позиция в рамките на ЕС и НАТО, но не просто като присъствие, а като участие във формирането на решения с аргументация на собствените интереси – прекратяване на войната и стабилизиране на региона. И особено Черноморският регион, който е пряко свързан с нашата национална сигурност. Преди да влезем в ЕС и НАТО, всички наши партньори (от президента Буш, който тогава дойде в България, до последния чиновник в Брюксел) очакваха България да даде добавена стойност с аргументи във формирането на общите позиции на ЕС и НАТО за Балканите, Черноморието и постсъветското пространство. Боя се, че ние не оправдахме тази очаквания.
-Очаквате ли промяна след извънредните парламентарни избори в Германия?
Очертава се формиране на една голяма коалиция с участието на християндемократите и социалдемократите. Резултатите може да са в две посоки: стабилизация на страната, но и повече от същото. Тези две партии заедно или в коалиции управляваха страната от началото на века, но не успяваха да решат проблемите на германското общество. През призмата на войната и геополитическите позиции те станаха взаимно заменими, трудно различими една от друга. Това се отнася не само за Германия, а като цяло и за процесите в Европа, за позициите на център-дясното – център-лявото. И в резултат започна да се търси алтернатива преди всичко към крайнодясно националистическото и популисткото.
Така че тепърва трябва да се намери мястото на Европа в един бъдещ многополюсен свят, където се възраждат ясни империалистически тенденции. Става дума и за апетитите на Тръмп към Гренландия, към Канада, към Панамския канал, сега и към минералите в Украйна. Също така и войната на Русия. Претенциите на Китай към Тайван. Доскоро влиянието на глобалните фактори се проявяваше като икономическа и политическа доминация, сега отново се говори за териториални придобивки, нещо, което ни връща в началото на ХХ век. Американският вестник The Wall Street Journal излезе със заглавие „Епохата на империите“, развивайки точно тази теза.
-Това ли е началото на новия световен ред?
Не, това е продължаване на световното безредие. Следвоенният световен ред има две носещи конструкции: международното право и международните институции, преди всичко системата на ООН. Те ерозират, тяхното влияние намалява, международното право се пренебрегва. Но не се раждат нито нови институции, нито нови правни рамки. За да бъдат те универсални, трябва да бъдат договорени, а не наложени. За това е необходим диалог и взаимно доверие, но те отсъстват. Наблюдаваме нови баланси между основните играчи, отношения, които се базират на силата и на разпределяне на сфери на влияние. Върви се към доминация в света, нещо, което поражда много сериозни рискове.
Маргарита Димитрова
