Калин ТЕРЗИЙСКИ
Аз съм български писател. Живея трудно, но пък интересно. Кое му е интересното, ще питате вие. Вероятно нещо в лимбичната система и в корпус амигдалоидеум на моя мозък. Иначе ходя по улиците като всички, пазарувам в хипер- и ултрамаркети в очакване да се появят и гига-, и терамаркети, хляб с трици, здравословни видове Е-та и хидрогенирани мазнини от тибетски якове. Шегувам се – в нашите хипермаркети няма и троха хидрогенирана мазнина от тибетски якове – високоолеинова от гигантски морски видри. Не карам кола, защото… защото само това ми остава, та и останалата част от милата ми коса, която си имам от петдесет и пет години, да побелее. Возя се с градски транспорт.
Возя се с градски транспорт. Повтарям това изречение не просто защото обичам анафората като стилистична фигура, а за да стане ясно, че наистина се возя с градски транспорт. Кой възрастен мъж, при това до някаква степен… хм, сега пригответе остри и ръбести камъни, за да ме замерите с тях, защото ще кажа нещо, което всеки мил, хипермнителен човек сред вас ще приеме като брутално самохвалство… та ще кажа, че съм поуспял в попрището си човек, взел туйцък-онуйцък награди и попреведен (нали сме народ на литотите и на омаловажаванията, та и аз така!) на дванайсетина чуждички езици, малко повечко от колосите и гигантските писателища великани и класици от зрелия социализъм… та кой възрастен, нормален, оправен и поне малко по-умен от охлюв мъж в наше време се вози с градски транспорт?
Ще ви кажа – аз.
Не че съм нормален. Не че се смятам и за по-умен от охлюв.
Просто идеята да съм „като всички“ ме отвращава. А когато „като всички“ означава безобразно да замърсяваш околната среда, защото просто непременно трябва да отидеш до съседния магазин с джипа си – тогава да съм „като всички“ също така ме и ужасява.
И аз упорито ходя пеша, ходя с километри и километри, но понякога ми се налага да се кача и в градски транспорт. Все пак да изминеш разстоянието от „Банкя“ до „Дианабад“, да речем, а аз често го изминавам, защото от „Банкя“, където живея, ходя при старите си болни родители, които пък поживуркват в „Дианабад“ – та все пак… това си е изпитание. За дюстабан като мене, натежал (от много ум изглежда) и попрегърбил се (от писането), това си е едно сериозно изпитание. И аз – щрак! – и на 42 – автобусчето, което се изпълва с веселата и жизнерадостна, умерена и интелигентна врява (вярвате ли ми, като го казвам?) на мургавите ни съграждани от гетото във „Филиповци“; после – метрото от „Люлин“, и след това – 88 от Ракова болница (защо не използвам евфемизми, ама че говедо съм!), та право до дома на мама и тате.
А вие чували ли сте, че писателите са разсеяни?
Това, ще кажат някои, е, защото така им изнася. Е, то пък има ли човек, който да е такъв, какъвто е, защото така „не му изнася“? Невидимата ръка на Адам Смит, нали така, ерудирани мои колеги и приятели – градивният егоизъм ни води и влачи по пътищата на живота и изгражда „богатството на народите“. Аз мисля, че съм разсеян, защото мисля за разни неща, но не и за това, което е около мен.
И сега. Тарарарам.
Возене в градски транспорт – едно. Сравнително рядко – две. Разсеяност – три. Мислене за разни тъпанарски, писателски, празни и незначителни работи, като да речем – Смисъла в живота (по Виктор Франкл), вместо да мисля за важни неща като…
… като незабавно, още при влизането в превозно средство, още преди да се е зародил даже Животът във Вселената, за чийто шибан смисъл аз най-глупаво и наивно да мисля – на мига да чекирам своя превозен документ!
Мда. Аз не мисля за превозните си документи, сещам се за тях, да речем, вече когато съм се натикал някак из дебрите в човекосмилателния тракт на автобуса и съм поуспокоил пулса и мислите си… чак тогава, а и след няколкоминутно мислене за Смисъла в Живота – този път по Сартър (значи в случая – за безсмислието), аз се сещам, че нямам и помен от превозен документ – ни редовен, ни нередовен, ни дори спомен от аромата на превозен документ. И тогава се паникьосвам. И тръгвам из от най-отзад – докъм най-отпред – воден от мечтата си да си осигуря свой личен превозен документ. Ай хев а дрийм. Като доктор Кинг.
Но ето днес – тръгвам напред, воден от този дрийм, от тази мечта, от това желание, продиктувано от съвестта ми. Да съм редовен. А не нередовен, какъвто ме смятат и бездруго всички (Щом съм писател! В България!). Да си купя от шафиора (така се казва, ако не сте осведомени за аргото на Свещения Ултрадемоничен Градски Транспорт. И ме пресреща фигура. Повехнала жена. На средна възраст. С бадж (това, мислех преди, е просто песен на супергрупата „Крийм“) и с апарат за проверяване на превозни документи. Но в очите й – стомана. „Накъде, господине?“, пита ме тя и в гласа и – какво – титан и волфрам! „Ами аз…
Ами аз…“
Хъмкам, мънкам, свивам се. Казвам си за миг: Аз тежа деветдесет килограма обработени мускули. Завършил съм медицина с отличие. Носител съм на Европейската награда за литература. Написал съм 31 книги. И съм… ужасно разсеян – мисля за смисъла в живота. И се забавих, дявол да го вземе, с една минута, преди да тръгна към заветния шофьор, за да си взема билет.
Но жената грубо ме избута. „Вие за мене сте нередовен! – каза тя. Аз изскимтях. – Сега ще си платите или ще викна полиция, ето викам я.“
Аз казах: „Но… но аз отивах… пуснете ме да си взема билет… моля…“.
Непреклонна! А се появи и нейната „колежка“. Непреклонна и тя!
„Ще ме биете ли? – попитах аз. Те се подсмихнаха. – Моля ви, пуснете ме да си взема билет и да не се разправяме…“
Както и да е. Цялата тая малка, красива, унизителна, грозна и глупава сцена трая десетина минути. Не си купих билет, но и не платих глоба. Слязох си и не им обърнах повече внимание, а те се правеха, че викат полиция, която можеше и наистина да дойде, защото, когато има обир или кражба, не идва – та може би компенсира с идване за ловене на ненавреме купили си билетче…
И си казах: Е, живьом веселее и лучше, както казваше товарищ Сталин. Поне не получих инфаркт. И не ме биха. После се замислих дали животинството в отношенията ни не се поражда някъде там – из дебрите на градския транспорт. На заплахите, грубостта, нетактичността, злобата и непростителността. В градския транспорт… и по другите места.