В българската спортна журналистика има имена, които не се забравят. Асен Минчев е едно от тях – човек, чийто глас десетилетия носеше емоциите от победите на българския спорт в ефира на БНР. Това си пролича и при триумфа на националният отбор на България по волейбол на Световното първенство неотдавна. Тогава сред многобройните коментатори в извънредните студиа се открои казаното от 87-годишния Асен Минчев. Въпреки достолепната си възраст, легендарният спортен журналист впечатли с вещина, с точни оценки и гъвкав ум. Той е сред доайените в професията, които помнят много. Над 40 е отразявал спортните успехи на България.
Трябваше ми известно време да убедя Асен Минчев защо искам да пиша за него. Учуди се на интереса ми към скромната му личност, както се изрази, докато се уговаряхме по телефона. Все пак се съгласи да се срещнем. Покани ме в 10 часа в малкото кафене до входа на Националния стадион „Васил Левски“.
Подраних и седнах с чаша капучино в заведението, в което имаше само още един посетител. Явно и той бе спортен ветеран, защото със собственика на кафенето обсъждаха предстоящия мач на националите по футбол в Испания. Асен Минчев разцепи секундата, появявайки се точно в 10. Впечатлиха ме аскетичната му стройна фигура, модерното кожено яке и изключително спретнатият му вид.
Още с появата си обясни, че има само час, защото е поканен на тържество по повод 45-годишнината от сребърните олимпийски медали на женския ни баскетболен отбор. Предложих му все пак да отидем в любимия му ресторант. „Няма го вече. Беше „Стадион“ на ъгъла на „Попа“. Другото място, където обичах да ходя, беше „Спортна среща“, или както му казвахме в гилдията „При Бай Гошо“. Сега с вас седим пред стадиона, а „Спортна среща“ се намираше отзад. Смятам, че сме на уютно място и предлагам тук да си останем“, каза 87-годишният журналист и си поръча билков чай.
„Знаете ли, че до „Спортна среща“ беше редакцията ва вестник „Старт“,
Попита ме Асен Минчев. Отговарям му, че не знам, а той набързо разказва, че е бил автор на това много популярно навремето спортно издание.
Ветеранът в журналистика и днес е активен, като негови статии редовно могат да се прочетат в пресата. „Пиша спортни коментари, но по-често разказва моменти от миналото. Аз предлагам теми, но и редакциите ме търсят по конкретни поводи“, казва той и скромно допълва, че е написал 11 книги.
През годините Асен Минчев е свидетел на ключови моменти в българския спорт – златните медали на волейболистите през 70-те, драматичните мачове на футболни първенства, олимпийски успехи и невероятни постижения на скиори и плувци. Неговата сила е в това, че може да предаде атмосферата на стадиона, да пренесе слушателите сред шума на трибуните, сред напрежението и радостта от победите. „Когато разказваш спорта, трябва да го почувстваш в сърцето си, за да стигне до сърцата на хората“, казва той с усмивка.
Трите спорта, по които Асен Минчев е изключително вещ и може да говори с часове, са тези, които е тренирал и се е състезавал като млад за „Левски“. Това са ски, волейбол и плуване и са неговите основни ресори по време на 42-годишната му кариера в националното радио.
Асен Минчев е роден в Шумен през 1938 година, но още през 1943 г. семейството му се премества в София. Започва своя път в журналистиката в златната епоха на националното радио, когато спортът се разказва с думи, а микрофонът е онзи магичен мост между арената и публиката.
От първите си репортажи през 60-те години, когато отразява Универсиадата през 1961 г., Асен се откроява с умението да улови атмосферата на стадиона, пистата или залата. „Резултатът е само част от историята, важни са усилията, страстта, емоциите, които стоят зад него – обяснява разпалено събеседникът ми – В спорта винаги има история, която си заслужава да се разкаже. Важна е не само победата, а и усилията на всеки, който участва.“
Асен започва да разказва своите спортни истории още като ученик в 5-и клас. Тогава живее и учи в столичния квартал „Модерно предградие“.
„Беше през 1951-ва, сигурен съм, че Сталин беше още жив“,
връща лентата Минчев. В един от часовете неговият класен му възлага да направи преглед на важните спортни събития през седмицата. Асен се чуди как да се справи със задачата и решава, че това ще стане с помощта на вестниците. „Знаете ли кои вестници излизаха тогава“, пита той. Изброявам му няколко заглавия под одобрителния му поглед. Минчев не помни за кои точно издания е дал по 4 стотинки от дневните си пари. Чете ги обаче с огромен интерес, научава наизуст новините, води си записки и до края на седмицата събира всичко най-важно от спорта в онези години. Написва на ръка страница и половина и в часа на класния, който навремето се провежда всяка събота, става пред целия клас и започва да чете. „И тогава, а и много години след това, основно събитие беше колоездачният пробег на мира – Прага-Берлин-Варшава. Това беше отговорът на социалистическия лагер на „Тур дьо Франс“ – връща лентата Минчев. – Само ще ви кажа, че обиколката на България беше третото в света, исторически доказано състезание след това на Франция и Италия. Тоест славата на българското колоездене тогава никак не е малка, за разлика от сега.“
Точно този пробег на мира е детайлно отразен от 12-годишния Асен Минчев. В своеобразната си училищна рубрика той отделя място и на футбол, и на други спортове. Съучениците му го слушат много внимателно, а в края на часа класният пита децата дали им е било интересно. Чува се едно хорова „Даааа!“. С тази първа неволна стъпка на Асен в журналистиката, искрата е запалена. Историята обаче е любимият му предмет, заедно с логика и психология в гимназията. „Хобито ми е особено, защото не е свързано със спорта, а с най-жестокия военен сблъсък досега Втората световна война“, отбелязва събеседникът ми.
През 1959 г. Минчев се свързва с Радио София като хоноруван сътрудник на Спортна редакция.
А през 1966 година завършва журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски” и започва работа във „Вътрешни новини” на Главна редакция „Информация” в радиото. Само две години по-късно той вече е част от Спортна редакция и й остава верен до пенсионирането си. Асен Минчев е участник в създаването на емблематичното предаване „Спорт и музика” през 1963 г. и е един от неговите водещи. Автор е на стотици репортажи и коментари в спортовете ски, волейбол, плуване и на олимпийска тематика. По време на дългата си журналистическа кариера отразява 16 европейски и 12 световни първенства по тези спортове, 4 универсиади и 11 олимпийски игри. От 1999 до 2005 г. е спортен редактор на Радио Франс Ентернасионал-България.
Питам го колко страни е обиколил покрай отразяването на спортни събития. „От Европа не съм бил само в Албания, Португалия и Исландия“, отбелязва той.
Най-впечатляваща за него си остава първата от 11-те олимпиади, която отразява. Това е зимната олимпиада през 1968 година в Гренобъл. В богатия си архив журналистът още пази магнетофонни ленти с репортажите си оттам. Голяма част от излъчените му материали се намират в Златния фонд на БНР.
Много неща се случват в Гренобъл, но едно от тях е изключително впечатляващо за Асен и както той казва „е политическо“. Ето и историята. Сред журналистите, отразяващи олимпиадата, е българин емигрант, работещ за радио „Свободна Европа“.
„Познавах този човек от ски пистите. Казваше се Тодор Пипев, бяхме се състезавали заедно в България. Когато се засякохме в Гренобъл, се познахме и дори попаднахме заедно в полицейска кола“, разказва Минчев и уточнява, че полицейските коли са използвани за да придвижват журналистите между различните състезания. Точно в един такъв бус Минчев се засича с Пипев. Започват да си говорят за олимпиадата, за различните дисциплини, за това кой какво ще предава за своите медии. Пристигат на пистата Шамрус и точно преди да слязат от буса, Тодор Пипев се обръща към българския си колега с думите: „Не трябва да ни виждат заедно. Да не ви направя беля, че говорите с журналист от „Свободна Европа“.“
„Тодор Пипев постъпи по най-джентълменския начин, слизайки преди мен. Представяте ли си той, емигрантът, се е загрижил за мен, спомня си днес Асен. – Още по-интересно беше, че той предаваше от радиокабина на пистата, която беше в съседство с моята. Чувах неговия глас, не каза една лоша дума за България.“
На тази олимпиада българинът се
запознава с тройния олимпийски шампион и „царя“ на алпийските ски Жан Клод Кили.
„Още пазя записа си с неговия глас.“
Асен Минчев се извинява, че често си поглежда часовника, но не иска да закъснява за честването, на което е поканен.
Тъй като темата за цензурата е доста злободневна напоследък, покрай законопроекта на ИТН, питам спортния ветеран дали я е изпитвал на гърба си по времето на соца. Отговорът разбира се е положителен. А събитието, с което той я свърза и помни досега, е трагичната гибел на легендарните ни футболисти Гунди и Котков. В този съдбоносен 30 юни 1971 година, в 11 часа Асен е на пресконференция кабинета на тогавашния председател на Комитета за младежта и спорта. Седалището на този комитет е в сградата, където сега се намира централата на ДПС на бул. „Стамболийски“. „Забравил съм каква беше темата на пресконференцията, но към 11,30 влезе секретарката на председателя и му казва нещо на ухото. Той се извини и бързо излезе. След няколко минути секретарката се върна при нас, десетината журналисти от БТА, радиото, телевизията и няколко вестника. Обясни ни, че са се обадили по петолъчката с вестта, че Гунди и Котков са катастрофирали на Витиня и са загинали“, връща лентата Асен Минчев. Журналистите са като попарени. Минчев трябва да реагира светкавично, защото наближава централната емисия на радиото в 12. Обажда се по директно в програмата на радиото и обяснява какво се е случило с идеята, че водещият на емисията ще го прочете. Минават новините, но в национален ефир нищо не се чува за трагедията. Нареждането е да се чака официално съобщение на БТА. Такова идва едва в 16 часа и е само от десетина реда.
„Оказа се, че в 13 часа българско време тази новина вече е излязла по радио Белград. Не знам как и тогавашният кореспондент на „Франс прес“ в София г-н Турнаян е научил, но агенцията пусна за трагедията.“ Така на запад от Калотина съобщават за смъртта на легендарните Гунди и Котков часове преди българите да научат от нашите медии.
Минчев се сблъсква с цензурата и покрай олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 година,
бойкотирани тогава от соцлагера заради олимпиадата в Москва през 1980 г. 20 дни преди игрите събират всички спортни журналисти в отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП, в сградата на Партийния дом, сега на парламента. Шефът на отдела започва да говори: „Днес има олимпийски игри в Лос Анджелис. Вие, групата на пишещите журналисти, пускате 10 реда хроника, а вие, от радиото и телевизията – една минута. Утре няма олимпийски игри за вас и нищо не пускате. На третия ден пак ще пуснете хроники, на четвъртия – не и така нататък. Ясно ли е? Има ли въпроси? Довиждане.“ Това е целият инструктаж, даден на спортните журналисти. Нещата обаче не свършват до тук. Нареждането не се отнася за 7-8 специални пратеници на централните медии в Лос Анджелис. Тяхната задача е да предават колко тежко отровен е въздухът в американския мегаполис, как има опасност спортистите от социалистическите страни да бъдат отвлечени, как всичко е претрупано от реклами и прочее „пороци“ на капитализма.
Казвам на Асен Минчев колко е важно, че все още има хора като него, които да разказват за онези времена. Но най-важното е, че носят спомена за победите на българския спорт и идеята, че зад всяка победа стоят невероятни усилия, възторзи и емоции.
Важно е също, че Асен е предала своята страст към журналистиката на дъщеря си Десислава Минчева. Тя продължава неговия път като кореспондент БиТиВи в Париж. „Горд съм, че Деси носи същата страст към новините и точността в работата“, хвали я баща й.
Годините минават, но легендарният Асен Минчев продължава да се движи между терените и студиата с очите на наблюдател и със сърцето на спортист. „Докато има история за разказване, аз ще бъда там, за да я чуят хората“, казва той.
В края на срещата ни питам Асен как на 87 години поддържа такава завидна физическа форма. „Навремето, преди всяка тренировка имахме загрявка, сега се нарича стречинг. Бог да прости Димитър Гигов, легендарния треньор по волейбол, от него знам, че гимнастиката е основополагаща. И до днес спазвам наставленията му. Всяка божа сутрин, независимо къде се намирам – в България, Китай, Пловдив, Световрачане, правя по 35-40 минути гимнастика“, казва ветеранът. А преди гимнастиката слуша новините по „Хоризонт“ в 7 часа.
Петя БАХАРОВА
снимка: Ирина Недева, БНР