Георги Лозанов е роден в София, завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет. Бил е председател на Съвета за електронни медии. Автор е на повече от 100 научни студии и над 200 статии, посветени на електронните и печатните медии, културологията, изкуствознанието, философията, естетиката и литературната критика. Издал е книгите „Какъвто трябваше да бъда“, „Мое дясно“, „Земното щастие“, „Пластики и прочити“, „Емил Стойчев“, сценарист е на филмите „Малкият принц“ и „И България е една голяма грешка“.
– Господин Лозанов, правите тясна връзка между подалия оставка президент Румен Радев и сегашния президент Илияна Йотова. Но тя напоследък прави опити да се еманципира, да излезе от неговата сянка.
– Йотова и преди беше много повече президент като начин на говорене и като позиция, отколкото Румен Радев. От самото начало той беше политически или по-скоро геополитически ангажиран с определени интереси. В този смисъл приличаше далеч повече на партиен лидер, отколкото на президент. Така Йотова може да изиграе по-еманципирано президентската роля. Тук става дума по-скоро за ролева еманципация, но не и за идейна. Двамата идейно са много близки и това не произтича толкова от властовата йерархия – че Радев й е бил началник, а просто такъв цвят им е филтърът, през който гледат света.
– Има време до началото на предизборната кампания, но представители на различни партии вече подготвят почвата. Вие какво чувате от тяхното говорене?
– Смятам, че Радев ще има четири битки за четири типа електорат. Първият са социалносталгиците, които изпитват носталгия към съветските времена. Техният идеал днес се проявява като умерен евроскептицизъм, каквато е и идеологията на Радев. Макар че, ако той вземе властта, не съм уверен, че ще остане толкова умерен. Това е реставрационна нагласа към „уюта“ на панелките и москвичите. Разбира се, в съвременния свят се проявява като излизане от демокрацията с нейната свободна воля и индивидуална изява. Тук Радев има битка с „Възраждане“ и с БСП, които са възможни конкуренти за този електорат. Според мен Радев вече победи „Възраждане“, защото те са много радикални, а българите не биха искали съвсем да се откъснат от Евросъюза и да загубят привилегиите, които членството вече повече от две десетилетия им донесе. Соцносталгиците искат да играят двойна игра – хем да стоят в подкрепа на кремълските интереси, хем да не излизат от ЕС. Обаче с войната в Украйна в геополитическия свят има остър сблъсък и седенето на два стола е все по-рисковано. Но Радев има преимущество спрямо БСП, защото те самите се докараха дотам, че най-старата партия да е готова да пристане на сам човек. Те бяха в разпадаща се ситуация, защото трябваше да играят ролята на социален защитник, а вместо това тръгнаха да реализират властовите си мераци и допуснаха да стане обществена тайна, че и върху тях Пеевски има влияние. Това няма как да се хареса на техния избирател и електоратът им може да бъде присвоен от Радев, а заедно с него и социалният вот. Тук обаче се появи едно голямо „но“ – изборът на Крум Зарков за председател на БСП. Той вече веднъж се противопостави на Радев в президентството за референдума за еврото, може да го направи и втори път – вече в междупартийната битка. Така или иначе, Радев в значителна степен ще прибере евроскептичния вот на социалносталгиците и социалния вот на левите. Но той ще има и още две битки – едната е кой ще играе българския Орбан, който е пресечната точка на интересите на Путин и Тръмп. Тук естественият опонент е Борисов. Той неслучайно съдейства и в голяма степен предизвика включването на България заедно с Унгария в Съвета за мир на Тръмп. Ако Радев е подкрепен невидимо от Путин, Борисов иска видимо да бъде подкрепен от Тръмп. Така че тепърва ще гледаме битката на генералите. Но нищо чудно обаче след изборите по логиката, че покровителите им Тръмп и Путин са в геополитическо партньорство, генералската битка да се превърна в генералска прегръдка. Не бива да забравяме и хората на площадите, а там битката на Радев ще е с ПП-ДБ и той може пак да открадне тези гласове. Казвам пак, защото така се случи след протестите през 2020 година, когато в резултат на подкрепата на ПП-ДБ за втория мандат на Радев голяма част от демократичната общност гласува за него. Но вместо да бъде съюзник в борбата срещу мафията, вторият му мандат ще се запомни с неизгодния договор за „Боташ“, сключен от неговото правителство, и съпротивата му срещу помощта за Украйна. Това бяха двете емблеми на неговия втори мандат, което беше изключително разочароващо и се стовари върху ПП-ДБ. Дано отново не ги подлъже Радев, защото след още едно разочарование ПП-ДБ ще платят непосилна цена.
– Социолози твърдят, че явяването на изборите на Радев през април ще вдигне много висока вълна от гласуващи, и то от гласуващи за неговия проект. Как си представяте бъдещия парламент?
– Много зависи дали ПП-ДБ ще могат да удържат вота на хората от протестите и да го пренесат от площада в Народното събрание. Ако не успеят да го направят, Радев ще вземе много. Всъщност от тази предизборна кампания и от способността на ПП-ДБ да превърнат площадната си солидарност с гражданите в парламентарен вот за тях зависи какво ще вземе Радев. И разбира се, дали Борисов и ГЕРБ ще могат да удържат за себе си ролята на български Орбан. За разлика от предишните избори, които възпроизвеждаха един и същи резултат, от тази кампания много зависи, показателно е, че са готови без свян да вкарват в нея такива трагични случаи като шесторното убийство в Петрохан. Трябва да се има предвид и че в нашите условия почти винаги, щом се появи нова партия, масово гласуват за нея, а после се разочароват. Така беше с ИТН, с царя, до голяма степен и с ПП. Цялата работа е да проявиш политическа устойчивост и да можеш да стоиш автентично, защото заявяваш политически възгледи, които отстояваш независимо от ситуацията. А не си плод на ситуационни перипетии. Въобще има един опортюнизъм – ако няма достатъчна ценностна собствена устойчивост, всеки се опитва да разпознае кой ще е победител и да застане предварително зад него. Това го наричам самосбъдващо се пророчество. По тази линия, включително социолозите, имат увлечения. А генералната битка е винаги между демокрацията и диктатурата или автокрацията и тя ще бъде решаваща за вота, особено за демократично мислещите хора. Нищо чудно това да е последният път, когато можем да избираме между демократи и автократи. Защото, ако изберем автокрацията, на следващите избори няма да имаме избор. В този смисъл тази избори стават исторически.
– Въпреки апокалиптичните прогнози еврото навлиза като новата валута на страната и няма големи драми. Но така отпада и още една причина за флирт с определена част от обществото. Какви варианти за послания има, които ще стигнат до сърцата на масите?
– Партийните и пиарските екипи ще ги формулират, но въпросът е какво защитаваш. Дори самият евроатлантически свят се раздели на атлантически и евросвят. Тези геополитически оси – как и по какъв начин го заявяваш в българската политика, ще е същественото. Дали си за това Европа да запази своята независимост, а към нея се прибавят Канада, Австралия, Нова Зеландия, става едно друго пространство. Отсреща пък започва да се връща ролята на т.нар. велики сили, които според собствените си интереси пак искат да делят света на салфетка. Връщането на „салфетката на света“ е големият риск, пред който са изправени държавите, които не се изживяват като велики сили. И въпросът е дали тези държави ще се обединят, за да не допуснат да има велики сили, които да ги разделят на салфетка. Начинът, по който можеш това да го разкажеш на българският избирател и да го убедиш, са посланията, за които говорите. Този път е много важно и борбата с олигархията наистина да се състои и хората да имат надежда, че това няма да са поредните предизборни обещания и лозунги, а после моделът бързо пак да се възпроизведе. Радев не изглежда много надеждна възможност за демонтиране на олигархичния модел, защото не проявява критичност към Путин и Кремъл, откъдето е матрицата на този модел. В момента в Русия съществува учебникарски изградена олигархия. Макар че 9 септември се представя като освобождение от тоталитаризма и от фашизма, съветският период бе износ на диктатура. Те самите си я наричаха така – диктатура на пролетариата. Пак ли ще отворим националните врати да се внася в България автокрация?
– Но ето, германският финансов министър и вицеканцлер Ларс Клингбайл предложи „Европа на две скорости“ – в първата Германия, Франция, Полша, Испания, Италия и Нидерландия. Ние къде оставаме?
– Ние не сме там, защото сами се лутаме. Защо не сме в Коалицията на желаещите с ясната мисъл да се противопоставим на агресията на Путин в Украйна? Оттам започна разделението на евроатлантическия свят. Въпросът е къде стоим. И в тези избори точно това ще се види – кой къде застава на политическата сцена.
– Очаквате ли коренна промяна в политическата картина след изборите?
– Да, очаквам, за съжаление. Това, което все още го казваме под сурдинка – че не сме за ЕС, за демокрацията, че искаме да се върнат великите сили и отново да се скрием под влиянието на една от тях, която ще е, разбира се, Русия. Всичко това утре може да е реалност, а не тревожен разговор за бъдещето. Още преди време направих мрачната прогноза, че ако не внимаваме сега, ще дойде втори девети септември. И за разлика от първия, който дойде с окупация, вторият ще дойде с избори, сами ще сме си го избрали.
Маргарита ДИМИТРОВА