Драматургията е поредното амплоа, което Добрин Векилов-Дони овладява във времето. Певецът, композитор и актьор споделя, че му е по-лесно да напише пиеса, отколкото да търси текст, около който да няма проблем с правата. „Този филм“ със съпругата му Антоанета Добрева-Нети и Асен Блатечки е представена за първи път пред публика в Испания, а „Има време“ с Герасим Георгиев-Геро в сценичен дует с Дони има премиера във Великобритания. Дони дебютира в жанра още в края на миналия век, когато „Нощта на рокендрола“ е поставена в Театър 199, а с Ивайло Христов си делят авторството на „Кастинг“. Късият и сериозен разказ на Дони „Абаносовият сън“ е публикуван от Елин Рахнев в списанието „Витамин В“, което известният поет издаваше преди време. Наскоро излезе и книгата на Дони „Крилата на принца, или момчето, което изгуби своята стая“. Мъдрата и чудновата приказка за порастването е разказана със съпровода на симфоничен оркестър и незабравимите хитове на Дони и Момчил. Докато Теди Москов преподава в Пловдивския университет, студентите му работят върху текста на Дони за сцена “Обществото на безгрешните”.
– Дони, ще гледаме ли скоро спектакъл по ваша нова драматургична творба?
– Наскоро завърших поредна пиеса и вероятно ще я поставим в България. Предишните ми две пиеси не са играни тук, само пред сънародниците ни по света.
– Юбилейният концерт на БГ радио на площада пред „Свети Александър Невски“ завърши с песента ви „Има път“. Какво, според вас, разделя и какво обединява музикантската гилдия и въобще артистите в търсенето на правилните посоки?
– Песента е за общите белези по гърба ни, за общия път, за релефите … Изпълнихме я с Васил Найденов, Веселин Маринов, Роби, Графа, Славин, Михаела Маринова, Елизабет и Нети, а иначе е на „Фондацията“. Ние сме от различни поколения и с много различен подход във вокализирането. Парадоксално, но различията ни обединиха. Осъзнаването, че различността е привилегия, а не недъг, движи света напред.
– Мнението ви за скептичните гласове покрай Бангаранга еуфорията?
– Преди доста години във втория „Мюзик айдъл“ по форумите бяха настръхнали срещу Фънки. Заформи се „вълна“ от недоволство – според четящите ги хора. Предложихме да срещнем Фънки с „народа“ и определихме среща пред пилоните на НДК. Дойде единствен човек. Това е отговорът ми по темата за хейта. Дара е прекрасна и много, много добра.
– Възможно ли е да се организират някакви граници на всевъзможните излияния в социалните мрежи, без те да заприличат на цензура?
– Мисля, че на този казус се отделя твърде много време. Според мен не бива да се обръща внимание на случващото се онлайн. Приел съм, че разговорите там са частни и не бих искал да ги „подслушвам“.
– Дали да се наложи възрастово ограничение, въпреки че всичко е функция на домашното възпитание и броя на изчетените книги в домашната библиотека?
– Разбира се, че всичко зависи от възпитанието в къщи и от примера, който родителите дават с постъпките си пред детето. За евентуално възрастово ограничение не съм сигурен.
– Вие сте от малкото личности в арта, които отдавна и убедително успяват в няколко жанра – как коментирате напрежението в културата, което напоследък ескалира?
– Някои културтрегери имат огромно его. Напълно са способни, докато леглата им горят, да спорят във Фейсбук на кого му е по-голяма запетайката. Културата е имагинерно понятие. Бих предпочел да говоря за творци. Малко се говори за Светлина Стоянова, а тя е млада дама, която пее по всички големи оперни театри в света. Професор Анатоли Кръстев и професор Атанас Кръстев са виолончелисти от международна класа. Георги Господинов е изключителен творец. Павел Койчев, Ивайло Христов, Теди Москов са майстори, практикуващи различно изкуство и мога да ги нарека мои приятели, въпреки че още преди да ги познавам, вече бях техен ценител. С Павел Койчев се запознахме преди няколко години. В момента на ръкостискането си казахме буквално едно и също. „Аз съм ваш почитател“. С Ивайло от 34 години имаме съвместен път. Той е наш кум. С него се виждаме всекидневно. В единия край на залива на любимото ни място край морето има малка скала. Често, без да се наговаряме, плуваме цялото разстояние, сядаме върху скалата и виждаме другата гледна точка. С Теди сме близки от 33 години. Вече едновременно сме в Христова възраст. Почти няма ден, в който да не си пишем, а през лятото също сме заедно, когато той пристигне от някъде напълно внезапно и поостане.
– Българският интелектуалец все по-често може да бъде описван като самотен бегач на дълги разстояния – дали е съдба или е избор?
– Интелектуалецът е самотен във всяка епоха. Това не е трагедия, а стремеж. Има големи групи от неинтелектуалци, които се стремят да бъдат в стадо. Само че стадо с много агресивни овце. За тях да си тъп не е обида, а стремеж.
– Ако създадете композиция или пиеса, в която се оглежда обществото ни тук и сега, как ще звучи – като в абсурд ала Бекет, като битова трагедия или като ситком?
– Описанието на обществото зависи от това с какви очи го гледаш и дали си прочел до края „Психология на тълпата“. Моят подход поне в момента би бил абсурдна дистопия.
– Неотдавна излезе книгата ви „Крилата на принца, или момчето, което изгуби своята стая“. Вие губил ли сте вярната посока?
– Непрекъснато я губя и непрекъснато греша. Пътят ме научи да се връщам, да слизам и да спирам. Научи ме, че броят на грешките, които човек прави, се нарича опит. Книгата е придружена с музика. Историята се допълва чрез QR кодове, които водят към последния ни албум с Момчил.
– Вашият главен герой преживява много срещи, коя е най-важната и коя е най-опасната?
– Най-важно е осъзнаването какво би ти донесло знанието и с какво се храни то. Много важна е срещата с първата любов. А най-опасната среща е с диктатора.
– Колко пъти сте се сблъсквал с диктатори и диктаторчета, които никак не липсват на всички етажи в конюнктурата?
– Във всеки човек дреме диктатор. Често съм виждал познати, които облечени във власт, придобиват различен вид. По-страшни от диктаторите са онези, които ги подкрепят.
– Обикаляте света, а в един от албумите ви звучи песен със заглавие „Емигрантска“ – имало ли е случай при общуването ви с българи в чужбина, когато сте останал шокиран?
– Единственото, което и до днес ме шокира е колко много българи живеят извън България. С „Фондацията“ направихме концерти пред над 150 български общества на шест континента.
– Кирил Маричков издъхна буквално в ръцете ви. Какво ви сближаваше с него, освен „Фондацията“ и изкуството?
– Чувството за хумор, любопитството към света и знанието. Често, возейки се в буса, например някъде из Америка, абсолютно забравяхме, че около нас има други хора и започвахме разговори за история, философия, литература, политика … В такива мигове Иван Лечев казваше: „Айдее, пак се включи „Дискавъри ченъл“.
– Кой е по-любознателен от двамата – вие или Нети? А може би дъщеря ви Лилия, която е в Музикалното училище?
– Май съм аз, но и тя има теми, по които знае много. Лилия извън музиката е много подготвена в областта на астрономията, морската биология, географията.
– А кой е най-амбициозен в семейството?
– Всички сме умерено амбициозни, но и тримата сме много фокусирани, когато работим.
– Заразихте ли Лилия със страстта си към култовия Алф – вашия тотален фаворит?
– Опитах, когато беше по-малка, но не го усети. Мисля, че сега и е времето да заобича Алф.
– Над какво работите в момента – вие и с Нети? Ще ви видим ли заедно на театралната сцена?
– В момента с Нети конструираме новото ни шоу. Пътуваме с DJ и с музиканти, включително и със щрайх. Дълги години правехме само частни събития и почти нямахме други изяви. Може би ни предстои партньорство и в театъра. През есента продължаваме турнето из Европа с Геро и спектакълът „Има време“. Преди дни получих интересно предложение за сценична изява и приех, но е рано да говоря за нея. Продължаваме и със „Секс, наркотици и рокендрол“. С „Фондацията“ не спираме да изнасяме концерти. Пиша нова музика и действам като музикален продуцент в телевизията.
– В крайна сметка „Секс, наркотици и рокендрол“ влезе ли в Книгата с рекордите на Гинес?
– Не, макар отдавна да минахме рекордьорите. Всъщност важното за самите нас с Ивайло Христов и Коцето е, че 34 години вървим заедно – трима коренно различи човека.
С Коцето-Калки стават актьори, без да подозират, че театърът ще ги завладее
Димитър Маринов им дава своя екземпляр на „Секс, наркотици и рокендрол“ с автограф на Ерик Богосян
Както се знае, Ивайло Христов, Дони и Коцето-Калки играят „Секс, наркотици и рокендрол“ от 1992 година насам – най-дълго просъществувалият спектакъл в света с един и същ състав. Всичко обаче започва покрай митинг на СДС в София. Хермина Азарян, дъщерята на легендарния режисьор Крикор Азарян, в хилядното множество се засича с Димитър Маринов, ученик на баща й във ВИТИЗ. Заговарят се и актьорът, който е емигрирал в САЩ, й разказва за „Секс, наркотици и рокендрол“ на Ерик Богосян. Тя го моли да й намери пиесата и той, вече от Америка, й изпраща своя екземпляр с автограф на самия автор. Първата премиера е в НДК, като режисьорът Николай Ламбрев-Михайловски няма никакво съмнение, че Ивайло Христов е перфектният интерпретатор на монолозите, чрез които Ерик Богосян развенчава цинизма, самотата, страховете и мечтите на различни маргинални и съвременни образи в съвременна Америка. Ивайло Христов чува Дони от „Атлас“ и Коцето от „Медикус“ в нашумелия кънтри клуб и им предлага да се присъединят към него в бъдещето представление. „С Коцето се хвърлихме в репетициите, без да подозираме какво ще се случи. Не знаехме почти нищо за театъра.“, споделял е Дони. Останалото е история. “Секс, наркотици и рокендрол” има кратка пауза след седемнайсетия си сезон. После, докато са край морето, Ивайло Христов казва на Дони, че ще възстановяват хитовия спектакъл. Дони за кратко се колебае, защото не обича да гледа назад. “Повече не се събрах нито с “Атлас”, нито с “Медикус”. Винаги гледам напред, но след като Коцето и Ивайло се бяха навили, успяха да ме убедят.” През това време той вече е започнал да променя някои от възгледите си за света под влиянието на източните философии.
Албена АТАНАСОВА