-1 C
София
петък, 14 февруари 2025 г.

Драмата Държавна сигурност


Тома БИКОВ

Комисията по досиетата да бъде закрита. Това предложи председателят на АБВ Румен Петков, чиято формация е част от БСП – Обединена левица. В същото време Ивайло Мирчев от ДБ обяви, че ще внесе закон, който да надгради комисията и да я превърне в Институт за национална памет. Последното е идея отпреди поне 6 години, когато изтече мандатът на сегашния състав на Комисията по досиетата. Този състав все още не е променен, а политическата криза от последните години не позволяваше въобще да бъде започнат разговорът за бъдещето на комисията.

Факт е, че огромната част от работата по обявяването на бившите агенти на Държавна сигурност е приключила. В момента се извършват единствено текущи проверки по време на избори, като този процес също ще отпадне по естествен път след няколко години, защото родените след 1971 година не подлежат на проверка. А родените през 1971 година вече са на 54 години. От заявките на Румен Петков и Ивайло Мирчев се вижда, че и двамата са на мнение, че комисията не може да продължи да съществува в досегашния си вид. През последните 17 години в нея бяха инвестирани сериозни средства и тя разполага с модерно оборудвана инфраструктура, която съхранява документите на бившата Държавна сигурност. Впрочем в това отношение комисията се различава сериозно от Държавна агенция „Архиви”, която заради хроничния си финансов недостиг трудно успява да спаси документите от всички останали периоди и дейности на българската държава. В този контекст, ако националната памет ни е наистина важна, е добре да помислим не само за съхраняването и обработката на архивите на комунистическите служби за сигурност, но и за всички останали архиви. Не бива да забравяме, че освен цялата документация от създаването на новата българска държава досега Държавна агенция „Архиви“ съхранява и важна част от османския архив. Подчертавам това, защото когато говорим за дигитализацията и съхраняването на архива на ДС, сякаш забравяме за останалата част от българската история, която не е по-малко важна.

Първият важен въпрос е защо държим отделен архива на бившата Държавна сигурност от целия останал архив? Това не е ли разпиляване на и без това недостатъчния човешки и финансов ресурс, който се отделя за тази дейност? Факт е, че един Институт за национална памет има своето място в поддържането на паметта, но какво би попречило на научната му дейност, ако архивът на ДС бъде на едно място с архива от целия комунистически период и с архивите на останалите периоди. Напротив, дори е далеч по-логично един изследовател да може да се запознае на едно място както с архива на комунистическата Държавна сигурност, така и с архива на Държавна сигурност отпреди 1944 година. В този смисъл има логика архивите да бъдат на едно място, а изследователите да получават лесен достъп до тях, включително и чрез дигитализацията им. Убеден съм, че ако подобен разговор се проведе задълбочено и без дежурните идеологически клишета, би могло да се направи важна крачка към създаване на много повече възможности за интересни изследвания, които със сигурност ще обогатят българската история. Би могло да бъде създадена и малка техническа структура, която да продължи да обявява агентите на бившата ДС, докато периодът на давност не приключи. Едва ли продължаването на този процес ще засегне дълбоко противниците на настоящата комисия, след като вече са оповестени почти всички бивши агенти на ДС, които са участвали в политическия, икономическия и обществения живот на страната след 1989 година. Със сигурност една подобна структура би могла да извършва проверките и когато архивът на комунистическите служби за сигурност се управлява от Държавна агенция „Архиви“.

Единствената пречка пред намирането на разумно и консенсусно решение за адекватното съхраняване на архивите на бившата ДС е, че българският разговор за националната памет винаги е непостоянен и нестроен. Мотивацията за воденето му обикновено е конюнктурна. Тя цели или да подхрани партийните агитки със страст, или в най-добрия случай да въздаде някаква справедливост в минало време. Последното прилича повече на нагон за отмъщение, отколкото на чувство за справедливост. Истината пък е съвсем друг въпрос, който няма нищо общо нито със справедливостта, нито с отмъщението. В своята природа истината, особено когато става въпрос за историческата истина, обикновено е несправедлива. Тя не е призвана да носи удовлетворение, а знание. Паметта пък е нещо четвърто. Тя стои над истината, защото формира цялостния резултат от историческия процес. Нейно е правото да обрече на забрава определени значими исторически факти или да изведе на преден план други, които в определен контекст не биха били толкова важни. В правомощията на паметта е и да оценява, като оценките й не са константни величини. Те подлежат и на промяна, и на отмяна.

От тази гледна точка разговорът за националната памет е винаги важен и емоционален. Именно емоцията изразява неговата важност. В този разговор близкото минало винаги изглежда като по-важно от далечното. Това невинаги е вярно. За българския исторически разговор паметта за близкото минало сякаш обрича на забрава далечното, в което се корени българската същност. Далечното минало е антикваризирано под формата на музеен експонат или вцепенен литературен разказ. За него дори липсва спор. А тъкмо там спорът би могъл да роди нова истина, която да ни послужи в настоящето. Разговорът за далечното минало и въздействието му върху настоящето обаче изисква далеч по-голяма концентрация и ерудиция, отколкото изисква нагонът за етикиране на близкото минало с положителни или отрицателни конотации. И разбира се, всеки наш разговор за миналото започва с клишето, че липсата на памет ни обрича да повтаряме грешките на историята. И докато изричаме това, пак ги повтаряме.

Последни новини

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img