Милена ФУЧЕДЖИЕВА
Двайсет и шест годишният Натан Амброзиони е най-младата звезда на френското кино. Той прави впечатление с първия си филм, жанров, на ужасите, който заснема на 16 години, въпреки че няма кинообразование. „Мадам Фигаро“ пусна клипче с танцуващите Амброзиони и Кристен Стюарт на закриващата вечер на фестивала в Биариц Nouvelle Vague. Председателката на журито Стюарт свали сакото на елегантния си костюм и остана по стилен черен полуспортен сутиен. Джензито Амброзиони показа неочаквано мъжко самочувствие, танцувайки лице в лице с нея. Стюарт е лесбийка, но това не й попречи да извива тяло, приближавайки го и гледайки го директно в очите.
Младият режисьор започна да отстъпва, приканвайки я с ръка да го следва. Тази сценка не би имала значение, ако не живеехме във време, в което, когато танцуват лице в лице млад евреин и американска лесбийка, се налага да провериш „как така“. Още в началото на войната в Газа Кристен Стюарт е подписала протестно писмо до Джо Байдън, но след това пък учудващо няма никакви антиизраелски изяви. А Амброзиони мълчи по темата, явно не желаейки да настройва зрители срещу себе си с еврейския си произход и с каквато и да е подкрепа за Израел. И така, два иначе враждебни в момента свята танцуват лице в лице, обединени от киното.
Изключително неприятно е, че вече всеки човек на изкуството трябва едва ли не да бъде разследван какви са убежденията му по две теми – Израел-Газа и Русия-Украйна. Израелският павилион на Биеналето във Венеция почти не е имал възможност да отвори заради постоянните протести, а пред руския са имали акции Pussy Riot. Не е ясно колко души са ги посетили и какви са били впечатленията им, защото никой не смее да напише нищо. За руския е ясно, че не би бил представил артист, несъгласен с войната в Украйна, но въпреки това е интересно какво точно е допуснато да представя Русия във Венеция. И този политически скандал в изкуството отмина – до следващия. А следващият е не точно политически, а социален и отново сблъсква две гледни точки за отношението ни към творци с проблемна биография.
Филмът „Майкъл“ постигна най-успешния боксофис за биографичен игрален филм за всички времена, правейки над 1 милиард долара в цял свят. Успехът на филма, който не е шедьовър, е смайващ цели 17 години след смъртта на „краля на попа“. За феновете на гениалния Майкъл Джексън филмът е събуждане от лошия сън на съвременната поп музика, която се основава на семплиране на хитове от миналото. Майкъл Джексън покори света с невероятните си песни, изключителната си пластика и хореография, както и с битката си с расизма и хуманитарната си работа с деца. И тук идва проблемът. Изразявайки във Фейсбук радост от филма, веднага се включи познат с възмущение, че харесвам педофил. За мен Майкъл Джексън остава изключително вдъхновяващ артист въпреки обвиненията. Те са доказани и недоказани едновременно. Той е съден от обществото като нормален човек, а Майкъл умря в ужаса на последиците от жестокото възпитание на баща си, като едно изключително наранено, изостанало в развитието си дете. Психологически той не може да бъде съден като всеки друг човек.
Майкъл Джексън никога не е имал детство и неговата привързаност към децата е желание да бъде детето, което никога не е бил. Независимо дали вярваме или не на обвиненията, Майкъл е недостижим връх, вдъхновение и символ на любов. И тъй като тези мои чувства прозираха в оценката ми за филма, моят познат ме разприятели.
„Ако мнение, противоположно на вашето собствено, ви ядосва, това е знак, че подсъзнателно осъзнавате, че нямате основателна причина да мислите така, както мислите. Ако някой твърди, че две и две са пет или че Исландия е на екватора, трябва да изпитвате съжаление, а не гняв, освен ако не знаете толкова малко по аритметика или география, че мнението му разклаща вашето собствено противно убеждение. Най-жестоките спорове са тези по въпроси, за които няма добри доказателства нито в едната, нито в другата посока. Преследването се използва в теологията, а не в аритметиката, защото в аритметиката има знание, а в теологията има само мнение. Така че, когато се ядосвате заради различно мнение, бъдете нащрек; вероятно ще откриете, след като се вгледате в него, че убеждението ви надхвърля това, което оправдават доказателствата“ – Бъртранд Ръсел.
Вече жестоко омръзва този ежедневен „другарски съд“ в социалните медии. Всеки ден някой е възмутен от това, че спортисти или артисти от Израел или Русия са допуснати някъде, където според възмутения тези държави не бива да имат представителство заради войните, които водят. А слагането на Израел и Русия в един и същ контекст е другата страна на възмущението, тази, която си спомня защо Израел нахлу в Газа. Foreign Рolicy пише, че „средната продължителност на живота на новобранеца (в Русия) – от пристигане на тренировъчен полигон до смърт в зона на боеве, е някъде между 10 дни и 3 седмици. Веднъж след като са изпратени на бойното поле, те живеят средно между 20 и 35 минути“. Путин е чудовище и поставянето на равенство между Израел и Русия е скандално.
Младите хора растат в атмосфера на страх, че могат да бъдат канселирани, ако не принадлежат към „правилната“ група. Под подобен постоянен натиск се живееше през комунизма. Човек беше задължен да харесва това, което харесват държавата и управлението й. Сега канселирането не идва от държавата и не е така жестоко, но и преценката кое е жестоко вече не е същата. Вероятно за малките е не по-малко жестоко да бъдат разприятелени от всичките си приятели и познати заради това, че примерно, не искат унищожението на Израел, отколкото да те викат в милицията на разпити защо разказваш вицове срещу Тодор Живков. Жестокостта на комунизма и фашизма е и физическо насилие, докато тук и сега насилието е само психологическо. Като изключим постоянните атентати и насилие срещу евреи. Но те са евреи, ционисти, лоши и трябва да бъдат наказвани за това, че имат право на държава на територия, на която живеят от хиляди години. Докато нещо се случи, та да им бъде отнето това право.
Лавината на отрицание и възмущение дали защото харесваш Майкъл Джексън, или защото би отишъл да разгледаш павилионите на Израел и Русия на Венецианското биенале, е вредна за света. Другата гледна точка е, че Майкъл Джексън и павилионите на Израел и Русия са вредни за света. И този спор ще ескалира, докато не ни удари Путин с ядрена ракета. А тук отново има протест, този път срещу правителството на Румен Радев. Извън обективните причини за протест, единственият вариант да няма такъв е да има правителство на ПП-ДБ. Не че не са притеснителни проруските изявления и действия на правителството на „Прогресивна България“, не че бюджетите на което и да е правителство след ковид бяха перфектни, но 2020 г. отвори кутията на Пандора с протестите и няма изгледи скоро да бъде трайно затворена. Би било интересно да бъде направен психологически портрет на протестиращия човек в България за тези 6 години. Вероятно при липса на протести се появява чувство на безпокойство и безполезност.
Когато не можем да сменим социума, можем да сменим държавата. Мисълта за тази възможност носи облекчение. Американците ни отказаха безвизов режим, но пък може лесно да се емигрира в Русия със специалната „антиуок“ виза на Путин, която предоставя лукса на всеки християнин да избяга от гнилия Запад и да намери нирвана, обграден от брадати, татуирани духовни лица с „Патек Филип“ на китката и традиционното руско семейство, което се разпада със страшна сила. Но този вид статистика не е така достъпна като статистиката за разводите „на Запад“. Винаги има възможност за бягство в друг свят, независимо дали ще е Руский мир, или някоя еволюирала западна държава, където пък ще ни колят ислямисти. Тече разместване. Едни напускат, други се връщат. Дано някой да не ни отреже свободния полет.