Италианският премиер Джорджа Мелони наскоро беше почетена на бляскаво събитие в Ню Йорк, организирано от Атлантическия съвет. Атлантическият съвет е НПО-то парекселанс, когато става въпрос за външната политика на САЩ. Основан през 1961 г., той „предоставя форум за международни политически, бизнес и интелектуални лидери. Управлява десет регионални центъра и функционални програми, свързани с международната сигурност и глобалния икономически просперитет. Централата му е във Вашингтон, окръг Колумбия. Член е на Асоциацията на Атлантическия договор“.
Това е много сериозна организация, а финансиращите я изглеждат като списък на най-могъщите глобални интереси. Ето малка извадка от техните донори:
Британското външно и общностно министерство; Facebook; Goldman Sachs & Co.; Фондация „Рокфелер“; Националната петролна компания на Абу Даби; Google; HSBC Holdings; JPMorgan; Raytheon; Държавният департамент на САЩ; Lockheed Martin; Отдел за публична дипломация на НАТО; Център за стратегическа комуникация на НАТО; Фондация „Отворено общество“ и т.н. Големите нефтени компании, големите финанси, големите технологични компании, производителите на оръжие, различни правителства и правителствени институции… всички те са представени в тази т.нар. „неправителствена организация“, посветена на атлантизма.
И какво от това? Италия твърдо принадлежи към орбитата на атлантизма, а Мелони, като премиер на Италия, трябва да представлява страната си на тези събития. Вярно е. От друга страна, много от вас може би си спомнят, че Атлантическият съвет изигра водеща роля в изработването на режима на цензура, наложен с помощта на големите технологични компании преди президентските избори в САЩ през 2020 г., като ефективно наклони везните в полза на кандидатурата на Джо Байдън. През 2018 г. Атлантическият съвет се обедини с компанията майка на Facebook, Meta, за да създаде това, което е известно като Лаборатория за цифрови криминалистични изследвания. „Лабораторията“ първо изигра ключова роля в изграждането на наративите около COVID-19, но с помощта на същия този инструмент правителството на САЩ по време на управлението на Джо Байдън успешно забраняваше профили на американски граждани във Фейсбук. Лабораторията за цифрови криминалистични изследвания на Атлантическия съвет участва и в ръководеното от Станфордската интернет обсерватория т.нар. „Партньорство за интегритет на изборите”, което на практика се занимаваше със заглушаване на антимейнстрийм наративи в разгара на президентските избори през 2020 г. В разследване на журналиста Мат Тайби могат да се прочетат имейли от Агенцията за киберсигурност и сигурност на инфраструктурата на Министерството на вътрешната сигурност на САЩ, които разкриват, че федералната агенция тайно е сътрудничила с „Партньорството“, за да цензурира реч, смятана за „заплашителна“ и „опасна“ за нейната програма.
Какво по-удачно от неправителствена организация, която да работи от името на правителството, за да следи и цензурира онлайн речта?
Но да се върнем към Джорджа Мелони – популистка, която ръководи партия, основана уж от „крайнодесни“, и чиято победа мнозина гневни на статуквото европейци празнуваха като положително явление. Какво търси тя на банкет с цензорите на информация по въпроси като масовата миграция например – една тема, по която нейната линия би трябвало да е в разрез с атлантизма?
Общо взето, получава се усещането, че Мелони е заложила политическото си оцеляване на отхвърлянето на популисткия си образ и бърза в обратната посока, като става по-проевропейска и по-проамериканска от средния европейски центрист. Вдигна се шум около политическата трансформация на Мелони през септември, когато тя беше удостоена с наградата „Глобален гражданин“ от въпросния Атлантически съвет. Едва ли някой може да си представи по-унизителна награда за популистки политик. За да не се превърне унижението в екзекуция, наградата й беше връчена от Илон Мъск. Собственикът на Туитър (вече Х) има тук естетическа функция заради близостта си до Тръмп, до популистката реторика и защитата на свободното слово. Какво прави той на този прием и доколко добре върви битката му за свободно слово в интернет, то е тема за друга статия. Но това трябва да отвлече вниманието на публиката, която ще види снимките на Мелони с Мъск (и дори ще поспекулира за любовна авантюра между тях), а няма да прочете имената на организациите и хората и да проследи връзките между тях.
По същество тази история е по-малко за политика и повече за обикновени пари както в самата Италия, така и извън нея. Това става ясно, ако пренебрегнем дърветата – Мелони и Мъск – и вместо това се съсредоточите върху гората: Атлантическия съвет, който предложи наградата на Мелони. Мисловният център евфемистично се описва като непартийна организация, която „вдъхновява“ глобалното лидерство на САЩ и насърчава ангажираността с нейните приятели и съюзници. На обикновен език това означава, че Атлантическият съвет съществува, за да насърчава интересите на американските корпорации — и на американските имперски интереси като цяло. Всъщност Мъск не е единственият американски инвеститор, който се опитва да се сближи с Мелони. След завръщането си от Ню Йорк тя също се срещна с Лари Финк, председател и главен изпълнителен директор на BlackRock, най-голямата инвестиционна компания в света. С активи на стойност 10 трилиона долара, фирмата разполага с еквивалента на комбинирания БВП на Германия и Япония. В самата Италия BlackRock е най-големият чуждестранен институционален инвеститор на борсата в Милано, притежавайки значителни дялове в някои от най-големите италиански компании. Фирмата засилва сега присъствието си в Италия и други европейски страни. По-рано тази година например под управлението на Мелони се случи продажбата на цялата наземна мрежа на TIM (италианският телеком) на KKR, американски фонд, който се държи основно от BlackRock. Мрежата представлява стратегически национален актив – не само като инфраструктура, но и заради потребителските данни – прехвърлянето на който е само последната такава продажба в дългия низ от италиански публични и частни активи, преминал под чуждестранен контрол от 90-те години насам. Ако свържем това с бъдещите планове на BlackRock — наред с други неща, фирмата се надява да завземе италианските магистрали и железопътни мрежи, които в момента са под публичен или публично-частен контрол — страната изглежда е на път да се превърне в малко повече от аванпост на американския капитал, губейки малкото, което е останало от икономическия си суверенитет. Джорджа Мелони беше избрана с мандат да възпре именно това.
Като разпродава скъпоценните камъни от икономическата корона на Италия на американските корпоративни, военни и финансови интереси, Мелони превръща страната си в икономически зависима от САЩ. Все повече европейци са загрижени за икономическия упадък на континента и има силни призиви за стратегия за създаване на „европейски гиганти“ във всички икономически сектори – такива тези изказват хора като Варуфакис, Макрон и Драги. С разпродажбата на подобни активи на американците такива усилия моментално се осакатяват.
Че това се случва при управлението на номинално „суверенистки“ министър-председател, е достатъчно забележително — но истинският въпрос е как американските инвеститори, особено BlackRock, използват Италия като троянски кон, за да разширят влиянието си из цяла Европа. Вземете за пример Германия. За разлика от други страни, компаниите в Мюнхен или Хамбург остават до голяма степен в ръцете на семействата, които са ги основали. Местните инвеститори също имат значително влияние, както и KFW, публичната банка, посветена на подкрепата на индустриалното развитие на Федералната република.
На практика това означава, че проникването на BlackRock и други американски мегафондове в германската икономика остава сравнително незначително. Това е аномалия, която американският капитал сега изглежда твърдо решен да коригира, използвайки Италия като таран. Миналия месец, например, италианската банка UniCredit обяви изненадващо враждебно придобиване на Commerzbank, като на практика се превърна в най-големия акционер на франкфуртската компания. Въпреки че това предизвика известен патриотичен плам сред италианските коментатори — италианска банка поема германски конкурент! — реалността е, че ходът вероятно е бил воден от самия BlackRock, който го е изпълнил с помощта на други англо-американски фондове, за да консолидира контрола си над германската финансова система. Не е чудно, че Лари Финк приветства този ход. „Европа – каза той – се нуждае от по-силна система за капиталовите пазари и по-обединена банкова система.“
Това, на което сме свидетели, накратко, е икономическото канибализиране на Европа от американския капитал. Не трябва да сме изненадани. Както пише френският историк Еманюел Тод в последната си книга: „С намаляването на силата й в световен мащаб, американската система в крайна сметка все повече и повече натоварва своите протекторати, тъй като те остават последните й бази на влияние“. С европейската индустрия, която е от ключово значение за американските интереси, продължава Тод, трябва да очакваме повече „системна експлоатация“ на Рим и Берлин от имперския център във Вашингтон. Фактът, че това се случва под ръководството на самопровъзгласил се „патриот“ като Мелони, само подчертава гротескната слабост на европейската политика.
Тончо КРАЕВСКИ