Наричат Борис Димовски скромния гений. И са прави! Роденият в пловдивското село Яврово преди сто години на 20 октомври художник карикатурист е истински мъдрец. Без да се бута с лакти, без да се изкачва по стълбата с високи постове, той се нарежда сред най-гениалните ни майстори на карикатурата. Димовски учи графика в Художествената академия при Илия Бешков, но изкарва там само една година. Дори за този кратък период талантът му е оценен от големия Бешков, който поставя задача на студентите да си направят автопортрет. И класира на първо място Димовски, давайки му и парична награда, извадена от собствения джоб. Години наред Борис Димовски е художник във вестниците „Труд“ и „Стършел“. Илюстрира над 200 книги, а Кеворк Кеворкян го кани във „Всяка неделя“, за да прави карикатури на събеседниците в предаването. Художникът е рисувал шарж и на самия Кеворкян, изобразявайки го като лъв, чиято опашка е микрофон.
Но животът на Борис Димовски въобще не е лек. Преди промените през 1989 г. професионалният му път е белязан с куп изпитания. Причината е издадената през 1968 година книга „Люти чушки“, която карикатуристът илюстрира, а Радой Ралин пише епиграмите. В нея е и онази прословута рисунка на прасе с опашка, в която мнозина виждат подписа на бившия Първи Тодор Живков. Това е и единствената книга, на която целият тираж е изгорен в пещите на някогашния Полиграфически комбинат.
През 1977 година френският седмичник „Нувел литерер“ публикува карикатура на Димовски, илюстрирайки остър текст за българската култура. И заради това черни облаци се струпват над главата на художника. Но докато у нас той е низвергнат, в чужбина има верен почитател в лицето на големия френски актьор и певец Ив Монтан. Звездата на киното и музиката лично му изпраща поздрави, а когато френски вестник кани българина в Париж, двамата се срещат и разговарят приятелски. При раздялата им Монтан дори изпява част от песента на Един Пиаф „За нищо не съжалявам“.
След 10 ноември 1989 година Борис Димовски е избран за народен представител във Великото народно събрание от листата на БСП, но и тогава не се облагодетелства от властта. Казва, че в този период е нарисувал стотици скици на депутати, натрупал e няколко борча и се изказал три пъти от парламентарната трибуна. Макар и депутат от червената листа, той по душа е демократ и привърженик на монархията.
В последните години от живота си Борис Димовски не спира да рисува. Въпреки че има сериозен проблем със слуха, не се предава. Напуска този свят на 26 март 2007 година, но оставя забележителна следа в културата ни. И карикатури, които се помнят до днес.
Художникът Калин Николов: След тежестта на живота почувства и тежестта на безсмъртието
Пригоди си пуловер, като го подлепи с парче от друг, а прешлените на гръбначния му стълб се изписваха през сакото му
Художникът Калин Николов е един от хората, които най-добре познават Борис Димовски. Той отива при карикатуриста през 1973 година и остава до него до последния му дъх. В спомените си Николов разказва уникални истории за своя учител, а написаният от него текст е невероятна дисекция на живота на забележителен творец. Публикуваме го със съкращения, но портретът на Димовски, не нарисуван, а описан от Калин Николов, е достоен за всяка житейска галерия.
„Голямата част от живота на семейството на Димовски преминава на ул. „Раковски“ 79 – пише Николов. – Това е антре, което е пригодено за холче, още толкова голямо помещение и кухня, малко по-голяма от балкон. Невероятно малка площ, на която обитават четирима възрастни и четири деца, а и един или двама временни неудачници от провинцията. Това съществуване (иначе весело и гостоприемно) си казва думата – две от децата на художника си отиват в разцвета на своя живот, а и двете са морални, работливи, остроумни… Жилището е над работилници и дърводелна, в съседство с пожарна и цех. Димовски се шегува: „В нашата махала е живял само един заместник-министър“.
Но семейството на Димовски е загубило дете още когато като млади живеят в Пловдив.
„Той е един от малкото хора, които излъчват тишина“ – казва за него Йордан Радичков на 3 март 1981 година, откривайки изложба на художника в галерията на „Шипка“ 6. Тази тишина обаче не бе родена от кротостта на Димовски, а от остротата му да забива мнението си неоспоримо…
Той започна да не чува още през 80-те години и аз трябваше да говоря все високо, с друга интонация и в по-обикновени изрази. Въпреки всичко съм чувствал разбирането му към всичко, което е трябвало да ми бъде достояние. В последните години изразите му ставаха още по-кратки и звучаха пророчески. А фактически най-често говореше така, за да запълва мъчителната тишина между глухия и останалите.
В края на 90-те години се влоши зрението на сина му Емил. Диагнозата е сложна, Димовски го води на редица места, но навсякъде като консултант срещаха една и съща специалистка в областта, професорка. По усещане и по думите на Димовски тя дори не криела неприязънта си към самия него, художника, лично. Вместо прегледи започнаха препращания към някакви нейни асистенти, а лечението стана игра за пари. Паралелно на това синът му е признат за инвалид с право на 34 лева месечно, независимо че е баща на две доста малки деца, а в състоянието му съпругата му не може да ходи на работа – и ако не бил семеен по закон, пак щял да взема толкова… Но по-същественото е, че дори не се говори за оперирането му. Записал съм си – някакъв пастор Бакалов е оставил 200 лева, за да се подпомогнат. Димовски ходи и при фондацията на Елена Костова. Същата професорка се оказва консултант. Отново спъване на възможността да търсят изход и лечение. Това го сломи. Походката му започна да издава състоянието му. Броеше крачките от входа на ателието си до входа на сина си и внуците. Беше си отбелязал местата, на които можеше да се спира и подпира. Въпреки това няколко пъти пада и сам в тъмното се мобилизира да довършва работите си.
Тревогите бяха за здравето на сина му, а почина малката му дъщеря. И при него стана тежък фал. Докато чака автобуса, слизащите го бутат и направо минават през него. Остава да лежи в кръв, цялата му риза бе червена. Някаква учителка, представила се за близка на Радой Ралин, му помага да вземат такси и го закарва до ателието му… Казала му е името си, така и не я е чул, а толкова й бе благодарен…
Когато получи от правителството персонална пенсия, вече нямаше какво друго да я прави, освен цялата да я насочва към двете си внучета („сирачетата“, както тихо казваше). Сам живееше в най-строга скромност. Пригоди си един пуловер, като подлепи гърба му с парче от друг, за да му е топло – залепи ги с Ц-200. На обувките си поставяше изрязани стари чорапи, за да преодолява по-добре леда. Не можеше да спи. Ходи с износени дрехи. Невероятно отслабнал. Прешлените на гръбначния му стълб се изписват отчетливо през сакото му. Огромни загуби и в творческата му дейност – наводнението на Янтра в Габрово унищожава шедьоврите му от долния етаж в Дома на хумора и сатирата (стотици метри стенопис), замазани са няколко от стенописите му в София, преди това в Берковица, посветения на Радичков… От изложбата му с шаржове са откраднати 18 творби.
Освен от своите две други дъщери беше подпомаган и от едно много мило момиче, работещо в пицария близо до неговото ателие – Таня. Тя го пресреща и изпраща до тях, грижи се за пощата му и му осигурява вестници… Доколкото знам, самата тя е загубила рано баща си… Въпреки трудностите Борис Димовски се държи с весела гордост над нещата – чел интересни факти, разгадал нещо от действителността, превръща ги в шега.
Разбира се, предстоящата неизвестност на смъртта го измъчваше и дори истински притесняваше. За разлика от Ралин, който пред всяка една бегла настинка изпадаше в паника, а естественият финал му се виждаше шега, Димовски предвиждаше да се отдалечи нанякъде сред самота – подобно на възрастните слонове – и да приеме така съдбата си, за да не бъде никому в тежест. Оказа се друго – за него се грижиха дъщерите му с пословична воля и благородство почти година.
В това си положение художникът мъдрец не сееше поучения и смешки с надежда да запомним оптимизма му… Мисля, че над всичко му беше приятно да ни гледа как общуваме и толкова. Грижеше се да сме почерпени и да ни е уютно, но и се грижеше да прикрива вълнението си. Пишех му бележки – така общувахме. Когато му написах, че ще правят паметник на Радой, той изрече нещо неясно, което не разбрах, но бе израз на одобрение. И като че ли се просълзи. Може би беше от пердето на окото, а може и да бе сълза…
Лесно е да добавя за финал, че след тежестта на живота в подобни мигове художникът е почувствал тежестта на безсмъртието. Но той някак напълно скромно разглеждаше панорамата на своята работа. Бе го изразил в предпоследният ни разговор (27 ноември 2006 година) така: „Талантът е като поточе. Виждаш го да се провира между листата, а някъде дори се загубва… после извира нанякъде сред деретата само или пък изчезва в по-голямата вода…“.
Голямата му дъщеря, Емилия, ми разказа, че точно ден преди смъртта му се развалил часовникът им. Но и сега, когато започват новините, сякаш чуват дишането му пред телевизора.
Успях да намеря част от текста на онази чудесна песен на Едит Пиаф (неин автор е Мишел Вокер). Там нещата се казват доста по-панорамно от цитирания вече ред:
Не съжалявам за нищо!
Ни за стореното добро,
ни за зло. И ми е все едно.
Не! Съвсем за нищо.
Не съжалявам за нищо!
Платено е, метено, вече край
на миналите ми дни.
В некролозите дори се бе появило глупавото – отиде си българинът, познавал отблизо Едит Пиаф. Несръчност, журналистическа или някаква друга, недочула едноклетъчност… Но сред огромния масив от сърдечни думи за сбогуване, появили се само в интернет например, можем да изтръпнем пред уважението и респекта, който Димовски бе изградил. Дали ако живееше щастливо, това можеше да бъде точно така? Нелеп въпрос! Платено и метено е! Но беше Велик…“
Наказват дъщеря му Валерия заради баща й
За нея той си остава психолог, винаги повтарял на децата си да бъдат честни и да заспиват с чиста съвест
Годината е 2017. Една от дъщерите на художника – Валерия Димовска, подрежда изложба в софийския регионален исторически музей в памет на именития си баща, която озаглавява „Да се усмихнем заради Борис Димовски“.
„Баща ми беше истински психолог – казва пред БНР Валерия Димовска. – От него лъхаше доброта. Излъчваше любов. Той самият беше много скромен и винаги ни повтаряше да бъдем честни и да заспиваме с чиста съвест. Сега ни липсва. Както казва голямата ми сестра – най-много ни липсва неговата тишина.“
Тежките моменти в живота на Димовски се отразяват и върху децата му. Валерия никога няма да забрави как през 1968 година заради книгата „Люти чушки“ дошли да го търсят в дома им. През 1977 година тя самата е наказана, а причината е разразилият се скандал след публикацията във френския вестник „Нувел литерар“. Тогава Валерия работела в „Личен състав“ на вестник „Поглед“, но я понижили в длъжност.
По-малката дъщеря на художника съжалява, че част от стенописите на баща й, пръснати в цяла България, са повредени, а някои и унищожени. След неговата смърт пък ателието му е ограбено и много творби са изчезнали.
Мисли на един мъдрец
Трябва ли да бъда наречен художник, щом не мога да превърна калта в цветя, а ябълката в усмивка?
***
В нас едновременно живее доброто начало и злото.
***
Като погледна човек, знам, че той е мерзавец, лицемер. Нарисувал съм стотици хиляди типажи и хората като ги погледна, знам какви са…
***
Покровителите на хората, достойни за затвора, са в парламента. И коват такива закони, че ако вкарат неговия човек, който е престъпник, в затвора, той да е с много добри условия.
***
Да не слушате народоведите и социолозите. Те са чиновници и подмазвачи, най-много да установят, че народът обича бяло вино с пастърма или че червеното върви с печено.
***
Любовта е като отиването на Луната – мислиш кой знае какво, а то и там – пръст и камъни.
***
Мъжът има нужда от девет жени, за да произвежда ток, да си търси реброто, да храни дявола, да заглавиква ангела и т.н.
***
Фактът, че се намират много загубени хора, доказва, че в природата нищо не се губи.
Борис Димовски: Българинът е смлян на кайма и да иска, горкият, не може
да се организира
Дадоха свобода на циниците, а те говорят всичко друго, но не и истината
Това интервю е правено в края на 90-те години на миналия век за книгата „Всяка неделя – легенда и нейните герои“. В него Борис Димовски говори за участията си в легендарното предаване, водено от Кеворк Кеворкян, както и за житейските си изпитания. При последното връщане на екран на програма „Всяка неделя“ Димовски бе постоянен участник, тъй като рисуваше шаржове на събеседниците.
Публикуваме интервюто от книгата със съкращения.
– Господин Димовски, вашата откровеност е прословута. Това навличаше ли ви неприятности?
− Аз и досега считам за свой първоучител един руски философ, който казва: „Истината трябва да се следва, независимо дали тя ще пореже и тебе. Тя е лекуващият нож, който може да изреже гангрените“.
Аз никога не съм бил кабинетен художник, винаги съм бил общественик. Съжалявам обаче, че често пъти съм самотник, защото българинът е смлян на кайма и да иска, горкият, не може да се организира. Аз имам хоби към историята и съм заявявал: Ще има и в бъдеще разделение между хората по много причини.
В момента, когато е свобода, дадоха свобода на циниците, а те говорят всичко друго, но не и истината. Тези, които управляват големите пари, разсейват хората с всичко друго, със секс, секспроблеми, но не напипват пулса, не се интересуват. От друга страна, и много журналисти, които можеха да помогнат, заради това, че им дадоха добри хонорари и заплати, затихнаха. Станаха затихващи функции, което е печално. Аз нямам и право да ги съдя. Човек така е устроен, че да се съхрани.
− Известно е, че вие сте привърженик на монархията. Какво харесвате у Симеон Втори?
− Народът видя, че това не е цар, който седи с корона на стола, а един делови мъж, професионалист от висока класа, полиглот, знае седем езика. Аз бях първият депутат от Великото народно събрание, който го посети в Мадрид. Като се върнах, ме изключиха, но това не съм го правил достояние. Като са ме питали на разни сборища бабичките, им казвах, че се оказах заключеник между едни мултимилионери, хора с непрани пари. Там не ми е мястото. В парламента поне половината са хора, избрани представители на отделни мафии. Знаете ли колко ме плюха, като учредихме една група за цивилизован диалог в Народното събрание? Вестникът на Продев ме нарече „ренегат“, а бай Петър Дертлиев − троянски кон. Това за мен беше добре дошло да се отдръпна от тая група на БСП, която ми се видя непроменена и догматична. Иначе и досега аз тъгувам за бедните червени бабички и не мога да понасям непроменените догматици.
– А какво ви е отношението към Тодор Живков?
– Когато във „Всяка неделя“ показаха голямата баня на Тодор Живков като за парвеню, всички очакваха, че аз ще го заклеймя, защото мен навремето именно хората на Живков ме уволниха. Бях с четири малки деца, а вие знаете какво е да си без работа две години. Ние с Радой двамата бяхме като белязани атоми. Не го казвам в смисъл, че сме били репресирани. Никога не съм се вайкал. Работил съм и като бояджия няколко месеца. Казах обаче за Живков не хули, а че е човек, който е раснал в сянката на Азия. А в тази сянка само гъби могат да растат. Още тогава заявих, че сме функция на Москва.
− И тогава хората ви обвиниха, че не сте заклеймили Живков, така ли?
− Те ми казваха: „Ние очаквахме…“. Как така ще очаквате! Аз никога не съм бил наплювател. Дори към враговете си съм се стремял да бъда обективен, защото всеки един го е майка раждала. За мен лично Живков не беше виновен, за да ни атакуват мен и Радой, а неговата свита. Те си направиха актив. Тази въпросна книжка „Люти чушки“ беше безконфликтно приета горе. Тогава му беше съветник поетът Методиев. За него също не мога да кажа нищо лошо. След месец-два обаче стана инфекцията, защото двама-трима наши лъжеинтелектуалци, хора, които са ходили с Живков на лов, взели да му тълкуват нещата. В такъв смисъл, че всяко нещо в книжката е насочено към него. Всеки един на неговото място ще се вслуша или поне ще си внуши.
В една държава ако няма все пак контрол − тя се разлага. Нека да има критики, защото иначе става вакханалия. Всеки лъжец може да изскочи и да заявява, че е репресиран, без да има доказателства. Появиха се измамници, които се потопиха в синя боя. Сега големият ни проблем е, че нашата интелигенция не е активна. Тя тези години ги проспа. Гледаха като сеирджии.
– Какво е вашето кредо?
– Необходими са ми 200, но ми стигат 2. Това ми е било кредото от село още. Аз съм живял бедно, но много достойно. Имах достойни родители. Неграмотна майка с чувство за хумор. Всеки човек иска да бъде богат не за друго, а за да живее нормално. Народът има още една версия − баба знае две и двеста. Това за мен е една неовладяна лакомия. Докато в моето има становище − мъдро да поемеш и да признаеш, че не можеш като мазохист да се задоволиш. Ето, аз нямам кола. Да сте чули някъде с някого да споделям това? Радвам се, че моите близки да имат коли, гаражи, аз нямам влечение към това. Не съм се променил. Променят се условията, но по дух и манталитет съм си същият. Сега се развихриха животинските страсти на хората. Те бяха в тях, но се спотайваха. Виждате какви простаци изпълзяха.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
Антон СТЕФАНОВ