Етиопия е страна с население от 128 милиона души. В Еритрея, която в продължение на няколко десетилетия води борба за независимост от Етиопия и постига тази своя цел след кръвопролитна война в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, живеят 5,9 милиона души. Последната война между двете държави започва през 1998 и завършва през 2018 година. В нея загиват между 300 000 и 800 000 души, а милиони са ранени или изселени от местата, в които живеят. За тези статистики в цивилизования свят се говори рядко. Официалният повод за последната война е борба за контрол на малкото гранично село Бадме. Зад двете африкански държави са разположени различни геополитически фактори – Етиопия се ползва с подкрепата на Запада, а Еритрея разчита на Русия и Китай.
През последните седмици напрежението между Етиопия и Еритрея, които притежават две от най-големите армии в Африка, отново ескалира и призракът на войната надникна иззад бедността и глада, които са характерни за тези държави. Както казахме по-горе, последната 20-годишна война, която те са водили, е бушувала заради контрола над едно малко село. Това би трябвало да ни даде да разберем, че войната в този регион винаги е по-вероятна възможност, отколкото мирът. Така или иначе, в момента Африка, заедно с останалия свят, е поле за геополитически трансформации, разпределяне и преразпределяне на влияния от страна на глобални и регионални геополитически фактори. Тези динамики ако не винаги, то много често са свързани с военни действия, последвани от статистически данни за количеството на убитите, ранените и потърсилите бежанска закрила. Особено когато става въпрос за Африка.
Последната ескалация на напрежението се случи в северния етиопски регион Тиграй, който се намира на границата с Еритрея. В средата на март лоялният на Еритрея Народен фронт за освобождения на Тиграй започна военни действия срещу федералното правителство на Етиопия. Подобна ситуация много лесно би могла да доведе до нова война между двете държави. Засега и двете страни декларират, че нямат военни намерения, но това едва ли би могло да успокои някого. Това, което е сигурно, е, че замразеният конфликт в този регион би могъл да бъде размразен по всяко време и да залее с нови бежанци както съседните на Етиопия и Еритрея държави, така и цяла Европа. Все пак на територията на двете африкански страни живеят общо около 135 милиона души.
Подобни конфликти ни се струват прекалено далечни, а всъщност са близо до нас. От хуманна гледна точка това, което се е случвало и има потенциал отново да се случи върху географията на Етиопия и Еритрея, е хуманитарна катастрофа, чиито мащаби надхвърлят в пъти случващото се в руско-украинския и израело-палестинския конфликт. Сблъсъците в Африка под формата на междудържавни и граждански войни традиционно надхвърлят многократно като количество на жертвите, жестокостта на насилието и социалните последствия от тях голяма част от конфликтите в останалата част на света. През 1994 година например, докато светът беше вперил поглед в световното първенство по футбол, само за четири месеца в Руанда две екстремистки групировки от племето хуту избиха 500 000 души от племето тутси. Последствията от кървавата баня се изразиха в глад, епидемии и бежанска вълна, при които Руанда загуби една четвърт от населението си. В момента в страната живеят около 13 милиона души. Клането беше обявено за геноцид от международната общност, но това нито подобри живота в страната, нито изкорени рисковете от нови подобни трагедии. От темата днес се интересуват малцина, така както не са много хората в света, който наричаме цивилизован, които се тревожат за отношенията между Етиопия и Еритрея.
Защо трагедии като руско-украинската и израело-палестинската ни впечатляват повече, отколкото войните между Етиопия и Еритрея, както и гражданската в Руанда?
По-близката география и прекият интерес от това са по-скоро политически коректни отговори. Вече три години почти всеки ден, когато стане въпрос за руско-украинския конфликт, някой обяснява с тревожен патос, че в Европа се води война. Последното се приема като нещо недопустимо. Сякаш са допустими единствено войните, които не се водят в Европа. Истината е, че дори и за най-либералните дейци, които посвещават живота си, за да се борят срещу расизма, човешкият живот има различна цена в различните географски и цивилизационни пространства. За европееца е много по-шокиращо да отчете убийствата на 100 бели и руси украинци, отколкото на 100 тъмнокожи етиопци, еритрейци или тутси. Това не е търсена, а естествена реакция, която може би издава факта, че расисткият инстинкт не е въпрос на идеология, а е неизменна част от човешката природа. Идеологията е дошла по-късно, за да го облече в рационалистките си аргументи. Говоря за универсалния характер на расизма, защото той не е присъщ само на бялата раса. Впрочем геноцидът срещу племето тутси е изцяло расистки мотивиран въпреки тъмния цвят на кожата и на тутси, и на убийците им от хуту. Това е етническо прочистване и опит да бъде унищожено цяло племе единствено заради различието му по отношение на доминиращата в количествено отношение група.
В края на XVIII век философът Жан-Жак Русо пише своя основен труд „За обществения договор“ и от кабинета си в Швейцария призовава човечеството да се завърне към естественото си природно състояние. Русо смята, че първобитните хора са живели в хармония с природата и са били по-добри в своята същност от цивилизования човек на Просвещението. Малко по-късно книгата му се превръща във вдъхновение за Френската революция, в чийто ход са избити около 1 милион французи. За разлика от италианеца Николо Макиавели, който два века по-рано налага тезата, че хората са лоши по природа, Русо е оптимист, който вярва в доброто начало на човека.
Около въпроса дали хората са добри, или са лоши по природа вече няколко хиляди години се води един от най-дългите и важни дебати в историята на философията. Оттам идват песимистичните и оптимистичните религии, а от почвата им се произвеждат обществените системи и идеологическите теории. Последните винаги са заредени с утопичност и оптимизъм, но така и никога не успяват да осъществят замисъла си. Може би затова е добре, когато се отдаваме на политически и геополитически изчисления и анализи, да загърбим ценностните си идеологически нагласи и да имаме предвид преди всичко тази изначална човешка лошотия, която стои в основата на оцеляването и еволюцията на хомо сапиенс. За разлика от оптимистичните идеологически теории, злото, с което е зареден всеки от нас, почти винаги се осъществява в действителността. Независимо дали тази действителност е африканска, европейска, азиатска или американска.
Тома БИКОВ
