Едно от най-красивите лица в родното кино и театър Елена Петрова не спира да обикаля страната с няколко представления, в които участва. Последната й роля във филм пък бе в дебютната режисьорска лента на Саня Борисова „Никога не е просто секс“, а на 13 октомври актрисата ще се изяви като водеща на най-престижните награди за коафьори у нас Brand Ambassador Awards. Но това не е интервю за творчески планове. Това е разговор за един път, по който има брулене, затворени мечти в шкафче и един чуплив свят на щастие.
– Елена, ще сте водеща на най-престижните награди за коафьори у нас Brand Ambassador Awards на 13 октомври. Предполагам, че има доза вълнение преди това грандиозно събитие?
– Има, да, защото се очаква събитието да е не само грандиозно, но и много красиво. Така са го замислили организаторите от Christian of Roma. Щастлива съм, че за втори път имам възможност да работя с тях. Ще си партнирам с Драго Драганов, с когото много пъти сме били водещи заедно. Радвам се, че има такива събития, които обръщат внимание на качествените професионалисти, работещи в този бранш.
– Вие сте най-подходящият водещ за подобно събитие, защото косата е една от запазените ви марки.
– (Смее се.) Да, косата ми е запазена марка, но също така се надявах, че вече приближавайки към моите 50 години, няма да е нещото, с което единствено ще ме свързват.
– Разбира се, че не е единственото. Затова и казах – една от запазените ви марки.
– Косата ми е дар и тя е наследена от моята майка. Вече три поколения носим тези къдрици. Дъщеря ми също е с къдрава коса и нейната е още по-красива от моята. Като изключим момента, когато трябваше да ме подстрижат за филма „Козият рог“, винаги съм била с дълга коса. Сега пък съм в период, когато мога да си позволя абсолютно всичко да променям и да се предизвиквам. Така че ако дойде добра и достойна роля до мен, бих се лишила от тази прелест.
– Полагате ли специални грижи косата ви да е в този перфектен вид и само на един фризьор ли се доверявате, или обичате да експериментирате?
– Винаги съм полагала грижи за косата си, тъй като тя го изисква от мен и дава своите сигнали, когато възникне проблем. Не съм от хората, които често сменят фризьорите си. Доста моногамни връзки имам с коафьорите. (Смее се.) Сега работя със Зорница Стойчева, която е международен техник на Alfaparf Milano и основен обучаващ в Академията на Christiаn of Roma. Тя е носител на много награди. Зорница е човекът, който се грижи за косата ми и ще направи моята прическа за наградите Brand Ambassador Awards.
– Някога мислили ли сте да бъдете руса?
– Не! Това ще е много гротескно за моето излъчване. Опитахме да изсветляваме косата ми за сериала „Хайка за вълци“ и беше пълна катастрофа, защото цели кичури от нея започнаха да падат. Тогава един от големите ни фризьори Тошо Тошев заяви, че повече не може да причинява това изтезание. Обсъдихме го с режисьора Станимир Трифонов и се отказахме от изсветляването. Така и не разбрах каква беше причината да се прави всичко това, тъй като самата героиня не беше описана от Ивайло Петров със светла коса.
– А бихте ли дарили част от косата си, за да бъде направена перука на онкоболна жена?
– Разбира се. Ако се появи причина, заради която да отрежа косата си, веднага бих я предоставила за такава кауза. Но преди това мисля, че може да свършим много други неща, с които да помагаме.
– Да, и вие го правите, тъй като сте посланик на УНИЦЕФ. Видели сте болката на много хора с очите си. Но коя е била най-трудната ви среща досега?
– Всички срещи са много трудни, защото са свързани с човешки съдби, като в 80 процента от случаите са засегнати и децата. Това е белег и рана, която се отваря в тях за цял живот. За мен „Зона ЗаКрила“, домашното насилие и агресията между хората, семействата и децата е моя, припозната кауза. Затова и с УНИЦЕФ продължаваме да работим в тази посока. Последната ми среща бе с майка на две деца, подложена на системен тормоз години наред. Много пъти е била намирана припаднала, в изключително тежко състояние, с кървави рани от побой. В продължение на седем години на това са били свидетели всички съседи, но нито веднъж не са подали сигнал. Жената винаги е излизала прикрита с качулка и с очила. Няма да разсъждаваме защо никой не е помогнал и защо тя не се е обърнала към друг. По-важното е, че жената е намерила сили да напусне мъжа си и да рестартира своя живот. Най-тежко лично за мен беше, като ми каза, че има момче и момиченце, които са стояли до нея, когато е била припаднала в коридора, галели са раните й и са питали: „Много ли те боли, мамо?“. За щастие, след като тя отива в „Зона ЗаКрила“, всички хора там й помагат. Започва работа, а децата й казват: „Мамо, ти можеш всичко! Ти си герой!“.
– 2024 е много специална за вас, тъй като се навършват 30 години от вашия дебют в киното и появата на голям екран на първите ви филми „Граница“ и „Козият рог“ през 1994…
– Вие сте първият човек, който ми казва това. Дори не се бях замислила…
– Как се промени Елена за тези три десетилетия?
– Вярвам, че съм се променила, защото съм си извървяла моя път. Не съм стояла на едно място. А това, което си е останало вътре в мен е онази дива Елена. Разбира се, осъзнавам, че напред вече има по-малко път, отколкото зад мен, но съм щастлива за всичко, което ми се е случило – и за грешките, и за недостатъците, и за глупостите, и за невероятните срещи. Сега няма да си правя равносметка, а и не е моментът. Смятам да го оставя за догодина, когато ще стана на 50. Но моята същностна промяна най-осъзнато я усещам в последните няколко години.
– В какво се състои тя?
– Станах много по-вглъбена, по-спокойна и по-уверена в онова, които предприемам. По не ми пука за разни неща, за които в миналото съм се притеснявала и тормозила. Вече въобще не ме интересува какво се случва в хората, които са недобронамерени, и то не към мен, а въобще. Игнорирам тази простащина, глупост, невъздържаност и арогантност. Върнах си спонтанността до някаква степен, защото и нея бях заличила. Сега се чувствам много Аз и съм си на моето място.
– Да разбирам ли, че Елена е намерила своя оазис на щастието?
– О, не, не. Не съм от тези хора с оазисите! Щастието е толкова чупливо и несигурно, затова и трудно се постига! Поне за мен! Дори не съм си мислила за оазиси. Просто искам да си вървя по моя път, да виждам как израстват децата ми, да са спокойни и уверени, а те тази година бяха абитуриенти.
– В какви специалности избраха да се развиват?
– Не обичат да говоря в медиите за тях и се съобразявам с тяхното желание.
– Връщам ви към вашите първи стъпки в киното. Тогава мислехте ли си за славната кариера, която ви очаква?
– Навърших 18 години, докато снимахме филма „Граница“. След абитуриентския ми бал веднага ме избраха на кастинг за „Козият рог“. Никой нямаше как да ме подготви за това, което ще се случи, дори и да ми го бяха предрекли. Тръгваш по един път, който е неизвестен. Затова и казах, че не съм по оазисите. Вървя по онази пътека, която те брули, лашка, мачка, падаш, ставаш, плачеш, смееш се… В оазиса някак си е защитено, а аз не умея да се защитавам. Когато обичам – обичам, когато си тръгвам – си тръгвам, когато работя – работя! Така съм устроена. Но дори и да знаех какво ме очаква, сигурно пак щях да се втурна по същия път. Неочакваното и неизвестното е това, което ме е движело в онзи момент. Младостта има свойството да те кара да се втурваш напред, без да се замисляш, че отпред идва бързият влак. Някакъв ангел вероятно винаги ме е пазел отгоре, за да не си счупя лошо главата.
– Когато приемахте ролята на Мария в „Козият рог“ не се ли страхувахте, че ще ви сравняват с голямата Катя Паскалева, която влезе в този образ в шедьовъра на режисьора Методи Андонов?
– За сравнението с великата Катя Паскалева – не пипам там! Това е защитена зона! Не пипам, не смея и не бива! Никога не съм си позволявала нито да говоря, нито да се сравнявам. Винаги съм парирала тези въпроси, защото изпитвам безкрайно уважение към актьорите от това поколение. Коя съм аз, че да коментирам тях! Те стоят на пиедестал в историята и в паметта на хората
– Къде държите наградата си за главна женска роля от Москва, която получихте за Мария в „Козият рог“?
– До камината.
– Дава ли ви самочувствие като я погледнете?
– Много рядко я поглеждам. Не съм човек, който стои в миналото, а и с наградите не сме в добра връзка и нямаме дълбоки взаимоотношения. (Смее се.) Честно казано, това и не ме интересува. Просто ми се иска да си свърша добре работата.
-Имате най-голямата награда – срещите с велики актьори по време на снимките на филмите и театралните постановки, в които сте участвали.
– Да, това е другият ми късмет в живота – хората, които срещнах по пътя си. Дори в началото ми беше неудобно да ги погледна и им говорех на „Вие“.
– Сериалът „Стъклен дом“ ви събра на снимачната площадка със Стефан Данаилов. Там играхте ролята на негова съпруга. Притеснявахте ли се от него?
– Не, защото се бяхме срещали в предишни продукции. Познавахме се добре. Много близка бях с неговата сестра Росица Данаилова, светла й памет. Кръстница съм на неговата племенница. Така че сме се виждали на семейни празненства и се чувствах уютно с него на снимките, без да се притеснявам. По сценарий той трябваше да участва само в първата серия, тъй като нямаше време – беше много ангажиран с политика, водеше и клас в НАТФИЗ. Но толкова висок рейтинг имаше сериалът и толкова се говореше за него, че Стефан Данаилов се съгласи да продължи в следващите епизоди и сценарият се пренаписа. Така аз изкарах ново актьорско училище с него. Той беше изключително деликатен. Много често ми подсказваше какво трябва да направя, как да реагирам. А това е нужно, тъй като в дълъг снимачен процес човек се изгубва. До ден днешен съм му благодарна за всичко, което направи за мен. Стефан е цяла вселена. Няма толкова голям и щедър човек.
– Актриси, които са се целували с него, казват, че целувките му не се забравят. Вие също сте имали този шанс.
– Да, но при нас не беше толкова любовно, колкото в предишните му филми. За мен е чест, че присъствам в неговата книга и не е забравил да ме спомене, въпреки че въобще не съм очаквала и бях много изненадана. Каква по-голяма награда от тази Стефан Данаилов да те подреди до Невена Коканова и Катя Паскалева.
– Бяхте на поклонението му. Какво му казахте на прощаване?
– Че го обичам… Той е единственият, който ми казваше Льонка.
– Вие сте може би единствената актриса, която е рисувана на икона. Вашият образ е използван за лика на Богородица за сериала „Хайка за вълци“. Какво е усещането вашето лице да е на икона?
– Иконата е дело на художник от селото, в което снимахме сериала. Тя бе поръчана като част от реквизита от художника на филма, тъй като героят на Иван Ласкин Иван Шибилев рисуваше икони. След това трябваше да бъде изгорена. Така и стана. Тя изгоря наполовина, а след това я взех. Стои си при мен като част от спомена за сериала. Вярващ човек съм и за мен беше интересно да се видя на икона. Обичам да стоя в църква и там се чувствам добре. Седя, мълча… Много често посещавам Драгалевския манастир. Говорим си с архимандрита и игуменката. Те са ми приятели.
– Последната ви роля е в дебютния филм като режисьор на Саня Борисова „Никога не е просто секс“. Защо я приехте? Искахте да се провокирате ли?
– Приех, защото Саня реши да тръгне по режисьорския път, по който и аз имам намерение да вървя. Направих едно обучение в Нов български университет по кино и телевизионна режисура и дори заснех няколко късометражни филмчета. Малко поизоставих сега това, тъй като имам повече ангажименти в театъра. Но желанието ми бе да подкрепя Саня, защото са необходими дързост и смелост, за да се захванеш да правиш филм. А и не се бяхме събрали екип от аматьори, което ми даде допълнителен стимул. Освен това в киното никога не съм се снимала в комедия. Хареса ми и женският състав – все прекрасни млади колеги – Елеонора Иванова, Рая Пеева и самата Саня. Много се забавлявахме, когато бяхме четирите на снимките.
– Веднага ли се съгласихте за ролята?
– Истината е, че първият път, когато Саня ме покани, много се замислих и й казах, че няма да мога да участвам. Но мина известно време. Отново се срещнахме, поговорихме и се съгласих. Филмът е забавен, лек и изцяло е насочен към зрителите, които обичат такъв жанр.
– Засегнаха ли ви думите на режисьора Виктор Божинов, който във Фейсбук написа, че „грозна и аматьорска вълна шета из кината“, а един от филмите, които посочи, бе именно „Никога не е просто секс“?
– Дори не съм разбрала за това, тъй като нямам Фейсбук. От вас го научавам. Но Виктор Божинов е чудесен режисьор, с много силни филми и има право на това мнение. Аз не се обиждам. Всеки може да не ме харесва, но това е негов проблем, не мой. Аз съм актриса в този филм, не режисьор. Опитала съм се по-най-добрия и достоен начин да си свърша работата. Единственото, което мога да кажа, че Саня и нейния екип, са извървели този път сами със собствено финансиране, без държавна субсидия. И аз вярвам, че всеки, който намери този начин на изразяване – било за филми, книги или изложби, може да го направи. Има право на това. Нали живеем в демократична държава с право на избор!
От друга страна, това е филм, който се появява един път в годината. Всичко останало, поствано ежедневно и ежеминутно в социалните мрежи, за мен има много по-страшно и пагубно влияние. То те залива безплатно отвсякъде и не спира. А за да гледаш един филм, трябва да отидеш да си купиш билет и да искаш да го видиш.
– Има ли роля, за която все още мечтаете?
– Все още ми се иска да изиграя Ана Каренина. Но може би вече съм се разминала с тази роля, както и с много други.
– Знам, че не обичате да говорите за личния си живот, затова ще ви задам въпроса така – щастлива ли сте в личния си свят?
– Щастлива съм много рядко. Щастието не е устойчиво. То е моментно. По-важно ми е да бъда спокойна. На тези години си давам сметка, че е достатъчно да има някой, който да те прегърне, да ти избърше сълзите и да ти каже: „Моето момиче, всичко ще бъде наред!“.
– А има ли такъв?
– (Дълго мълчание.) Ще видим!
– На няколко пъти казахте за вашите 50 години. Мислите ли си за този половин век?
– Не още, но си мисля за неща, които не съм успяла да направя, за мечти, които са останали в някой шкаф, за срещите, които много бих искала да са ми се случили… В същото време си давам сметка и за пълнотата, която има назад. Надявам се до този момент да съм имала един пълноценен живот. А това го виждам и в очите на моите деца, които ми показват, че се гордеят с мен.
Антон СТЕФАНОВ
Снимки Костадин Кръстев-Коко за Code Life Magazine
