Милена ФУЧЕДЖИЕВА
Сънувах кошмар. Търся си Фейсбука и го няма. Странното е, че той е в бележник, а не в компютър. Истински кошмар е, че вече съм способна подсъзнателно да изживявам като кошмар изчезването на Фейсбук. Пълна лудница. Живеем в лудница. Дара победи „джендърията“ според терминологията на една част от населението тук. То би трябвало да се радва, че този път „Евровизия“ не беше спечелена от „жена“ с брада. Това е голяма победа на България в много символни посоки, изцяло благодарение на изключителната съвкупност от качества, притежавани от Дарина Йотова. Както и благодарение на екипа й, разбира се. Хореографията и сценографията бяха на световно ниво. Последното й изпълнение на „Бангаранга“ беше изключително, защото за това, което на нас ни изглежда като минути, а то е резултат от години зверски труд, но и огромна амбиция и самочувствие, тя се превърна във владетелка не на залата, а на света. Абсолютна поп кралица. Да се надяваме, че я чака известността на Дуа Липа. Нямаме търпение да чуем за предложенията, които ще завалят към нея.
Гледайки кадрите с победителите в конкурсите от създаването на „Евровизия“ досега, всъщност изобщо не са много тези, които са разпознаваеми. Но за Дара няма съмнение, че ще бъде световна звезда. Тя вече е. Сега да се върнем на земята, тук, в Родината, защото „здесь наша Родина“, както се казва в един забележителен соцвиц.
Кратка хронология на събитията, несвързани с качествата на Дара. В „Лентата“, сайта на Мартин Карбовски, се появява заклеймяващ „Бангаранга“ текст от отец Владимир Дойчев. Ако трябва да съм честна, в текста има зрънце истина. Песента е това, което е. И така се даде начало на лавина от коментари като този на гост-автор на „Лентата“, чието име не заслужава да бъде споменато, който твърди, че „Това, че вече няма елементарна църковна култура, не е причина, нито извинение за неосатанистко поклонение!“.
А оттам започна тежката интелектуална контраофанзива: „Бангаранга е worldpop, вярно. Нема патриотизъм и православие. Но на мен ми харесва, бангаРАНГА…!!! … Изнасям разяснителни лекции по Zoom. Те засягат – какво е „горница“ и „долница“ по Бахтин, каква е разликата между „популярно“ и „високо“, какво е общество на спектакъла, защо съвременната поп култура не възпроизвежда „ценности“ и романси, а бяха към хипнотичните, отвъдрационални техноритми, защо „Бангаранга“ не е чалга, какво представляват мегамедийните събития като „Евровизия“, защо не бива да сме сноби и пр.“, пише Александър Кьосев във Фейсбук.
„Много се радвам за Дара, парчето й е убиец, семпло, мощно, заграбващо и подчиняващо, тъй че съм автентично щастлив, че по никакъв начин не беше провинциално, но също и че не беше по тривиален западен начин кухо. Тя е, която прави разликата, тази лека изместеност, екстраординерност, оригиналност, открояващо се различие, бенката върху бузата, третото око, истинският глас, нестандартната композиция, някакво кривване срещу очакванията, изключителността, все едно какво, но нещо, което е изместено и прави разликата“, пише Димитър Камбуров във Фейсбук
От едната крайност в другата – „защо не бива да сме сноби“ и провиждане на трето око в лимбата на Дара. Окуражени от тези мнения, още един куп видни интелектуалци изказаха възхищението си от песен, празна като празнотата, която победи единствено защото я изпълнява Дара. И както обикновено, всичко опря до политика. Известно време нещата се удържаха в рамките на ежедневната война на възмущение във Фейсбук. Никой от интелектуалците, внезапно заобичали „Бангаранга“, нито имаше идея коя е Дара, нито го интересуваше до момента, в който не започнаха да се пишат глупости, че песента била демонична и че тя излагала България. Първо, на никой във и извън „Евровизия“ не му пука за глуповатия текст на „Бангаранга“, защото песента е очевидно създадена за танц, не за анализи, в които да се провижда трето око в лимба. Дара спечели „Евровизия“ не заради песента, а заради изключителните си звездни качества. Второ, тази прослойка не е известна с добронамерено отношение към поп културата в най-чист вид от типа на „Бангаранга“. Както пишат в коментарите под новината в сайта на Би Би Си за успеха на Дара, песента е боливудска. Тик Ток песен. Но обвиненията в сатанизъм и национален срам я издигнаха до нещо, което една бангаранга не е.
Забелязах Дара още с първия й клип, когато беше сигурно 18- годишна. Извираше талант и сексапил отвсякъде. Пътят й до „Евровизия“ не е нито кратък, нито лесен. Тя заслужава мениджъра на Джей Ло или на Дуа Липа. Дуа Липа впрочем е албанка. Значи има шанс и за Дара. Радостно е, че глупавата „Бангаранга“ ще я изведе извън интелигентна България, която скочи да я защитава, за да заклейми за пореден път от мракобесните православие и национализъм. Интелектуалците така и не се научиха как да играят ролите си в театъра на възмущение, произлязъл от „вековната злоба на роба“. Като капак една от парламентарните групи на „добрите сили“ пусна клип как тръскат китки и припяват „бангаранга“ в Народното събрание. Ако това се беше случило в първите дни, когато песента излезе, или поне в подгряващите дни преди участието на Дара, то щеше да изглежда като нормална подкрепа на хора, които наистина харесват песента. Обаче подкрепата дойде едва след като се започнаха глупостите с демоните и излагането на България. Преди това им бяха през бангарангата и Дара, и Евровизия.
И така, в Ерата на Възмущението „Бангаранга“ произведе поредната културна война в България. Дните се превръщат в безкрайни нелепи спорове, в които се леят мнения заради които човек започва да не иска да има мнение. Стаята от хореографията на „Бангаранга“ е все по-тясна, натъпкана с позиции, опитващи се да изскочат през главите на останалите. В шума думите губят смисъл и се превръщат в звуци в една тоналност – тоналността на Ерата на Възмущението. Тя е звуково оръжие, подобно на това, с което са облъчвали американските дипломати в Куба. Бангарангабангарангабангаранга. Навикът да сме възмутени е еднакво вреден и за двете страни, които ежедневно си разменят местата, прескачайки се през столовете. Отлична хореография, отново.
И да съжалявам, и да не съжалявам, че ще обидя някого, това е без значение. Нито искам да обиждам, нито да възмущавам, нито да се възмущавам. Не това е смисълът на живота. Изглежда обаче, че за много хора възмущението се е превърнало в начин на съществуване. Дали от привиждане на демоничен текст, дали от либералната общност, дали от чужденци, които смятат, че Дара е спечелила нагласено, защото България е приела еврото, дали от Израел, Украйна, Тръмп, Зеленски и т.н., край няма. Контратезата е, че не е без повод. Откакто свят светува, има поводи за възмущение. Минавало се е през гигантски поводи за възмущение като нацизма и комунизма, кланета, диктатори, глад и мизерия. Истинска мизерия, не духовна. Духовната мизерия е световна константа. Парадоксът на Ерата на Възмущението е, че тя избухна с всичката си сила в момент, в който Човечеството е най-малко гладно и с най-дълга продължителност на живота. За което е виновен, разбира се, интернет, който ни поглъща на все по-големи залци. Да припомним – когато се говори за голям център за „данни“, тоест ИИ, който щял да бъде изграждан в България, първият въпрос трябва да бъде откъде ще се снабдява с ток и кой ще плаща сметките за изграждане на мощности, захранващи тази нова гигантска консумация. Тя обаче е неизбежно бъдеще. Оттам следва връщането към ядрената енергия, опасна, безопасна, вече няма значение. ИИ трябва да бъде хранен, докато се храним с „бангаранга“. Важното е, че месец май беше добър за България – покрай Джиро цял свят видя красотата й, а покрай Дара цял свят видя таланта и красотата й. Третото око в лимбата създава ново бъдеще, докато лютеницата преговаря с Господ да ни спаси от Сатаната. Всяка самозаблуда е добре дошла.