Целият живот на Франциска Йорданова е свързан с танците. Тя е 15-кратен републикански шампион по спортни танци, финалистка на Европейското първенство за професионалисти по стандартни танци и финалистка в престижното състезание Blackpool Dance Festival. От години е и професионален треньор, както и съдия в Световната федерация по спортни танци с най-висок лиценз.
Заедно със съпруга си Томас Папкала, с когото са родители на две момчета, тази пролет бяха членове на журито в „Денсинг Старс“. От септември Франциска е една от водещите на сутрешното предаване на Би Ти Ви „Преди обед“ заедно със Зейнеб Маджурова, Оля Малинова и Петър Дочев.
– Франциска, от септември сте една от водещите на „Преди обед“. Успяхте ли да свикнете с новата си роля, преодоляхте ли притесненията, защото това е доста различна от досегашните ви занимания роля?
– Всички се нуждаем от време за адаптация и предаването не прави изключение. Темите, които обсъждаме, са разнообразни, понякога научаваме новините непосредствено преди ефир. Така че процесът е интензивен.
Гледате ли предаванията след ефир, за да откриете грешки или да прецените качествата си?
Някои от тях – да, но не целите. Аз съм много самокритична и взирането в предаванията няма да ми се отрази добре психически, ще ме афектира. Разбира се, отчитам грешките си и се уча от тях. Старая се с всеки изминал ефир да съм по-естествена, което ми беше трудно през първите няколко седмици. С колегите вече се превръщаме в приятели, смеем се, по време на рекламите обсъждаме лични неща. Щастлива съм, че съм част от този наистина страхотен екип.
– Изненада ли ви поканата за „Преди обед“ и трудно ли ви беше да вземете решение дали да приемете?
– Нямах много време да мисля, защото трябваше в кратък срок да дам отговор. Освен че се изненадах от поканата, бях много поласкана. Георги Тошев, който е продуцент на „Преди обед“, е страхотен човек с желязна репутация в тези среди и фактът, че точно той ми предложи тази работа, истински ме поласка.
– Вашият съпруг Томас ли беше първият човек, на когото казахте?
– Да, на него и на майка ми съобщих първо и до голяма степен те ме мотивираха да приема предложението. Съпругът ми е най-големият ми фен, но и знам, че ще ми каже всичко в прав текст. Тъй като е реалист и не увърта, когато го попитах за „Преди обед“, беше категоричен, че ще се справя. С него трябваше да организираме логистично всичко много бързо, тъй като живеем във Варна. Децата учат там и Томас е постоянно с тях, а аз ходя през уикендите. В момента той има по-дълго пътуване и затова майка ми гледа децата.
– През пролетта бяхте седмичен коментатор в „Преди обед“. Това помогна ли ви по-бързо да се почувствате комфортно в студиото?
– Тогава не бях много подготвена за подобно участие, пък и бях жури в „Денсинг Старс“ и ми беше доста напрегнато. Да изказваш мнението си пред цяла България не е толкова лесно, колкото хората си мислят.
– Танците продължават да са част от живота ви, често пътувате. Как съчетавате всички ангажименти?
– Танците винаги ще бъдат част от моя живот. Доста е трудно да съчетавам всичко, но баба е на смяна (смее се). Децата ми са малки и не можем да ги оставим сами. Освен това ходят на училище и имат своите отговорности. С Томас сме поели ангажименти за година напред, уговаряни преди да дойде предложението за „Преди обед“. Вярвам, че ако човек иска, винаги може да намери начин и да се справи. Няма невъзможни неща, всичко зависи от това доколко искаш нещо да се случи. На това се стараем да научим и децата ни.
– Покрай танците много сте пътували. Имате ли пристрастия към някои дестинации?
– Когато сме пътували заради професионални ангажименти, не сме имали много време да разглеждаме забележителности. Все сме бързали да се приберем заради друг ангажимент или заради децата. Признавам, че много се впечатлих от Филипините. Там се чувствах, сякаш съм на края на света. Много харесвам още Рим, а също и Монако, където Томас ми предложи брак. Сигурно до края на живота ми Монако ще ми е любимо именно заради този момент.
– Колко държави сте посетили?
– Не съм ги броила, но вероятно са по-малко държавите, в които не съм била. Все пак вече над 30 години пътувам.
– На колко бяхте, когато за пръв път влязохте в залата?
– На 8 и много ми хареса. Нямам ясен спомен от този момент, но в съзнанието ми се е запечатало колко много ми хареса да следя ритъма и да се движа по него.
– Вие ли искахте да танцувате?
– Майка ми ме заведе в залата, защото винаги е харесвала спортните танци. Работеше в читалище „Христо Ботев“, където е и до днес впрочем. В това читалище е започнала кариерата на всички най-големи шампиони на България по спортни танци. Затова майка ми винаги е искала един ден дъщеря й да се занимава с танци. Тъкмо тя отвори клуб и доведе най-добрия треньор от друг град.
– Явявали сте се на много състезания. Кое е било най-трудното за вас?
– Всяка победа е важна, а при състезанията е малко като при раждането. Колкото и да си се мъчил, накрая не помниш болката, остават само хубавите моменти. Спортните танци са тежък спорт – не си сам, а имаш партньор на сцената, пътуваш много, изморяваш се много, трябва да си подготвен и физически, и психически, понякога с партньора ти сте скарани. В крайна сметка всяко състезание и всяка победа носят уроци.
– Кои са най-важните за вас?
– Най-важният е дисциплината, както и последователността. Без тях няма да имаш успех в нито една сфера, а дори да постигнеш някакво постижение, то ще е за много, много кратко време. Талантът трябва да се развива, а ако не си дисциплиниран, няма как да се случи.
– Двадесет години сте живели в Америка. Какво е останало в съзнанието ви от първото ви стъпване там?
– Всичко ми се видя много голямо и далечно! Някак необятно, изключително интересно. Живеехме в Ню Йорк с моя партньор, а този град е един друг свят, дори не е Америка. Отидохме там, за да танцуваме, да се състезаваме и да се развиваме, не ни интересуваше къде ще спим, какво ще ядем. Работиш, изкарваш пари и влагаш всичките в уроци, за да се развиваш. Животът ми в България не беше никак лош – бях шампионка на страната, от малка започнах да работя и като треньор. Така че не емигрирах, защото тук не живеех добре и за да стана богата, а тъй като исках да се развивам в сфера, в която тук нямаше да мога да го направя.
– Лесно ли се адаптирахте към този друг свят?
– Дори не съм мислила за адаптация, тя се случва съвсем естествено. В Ню Йорк живеят изключително много емигранти, можеш да ядеш каквато храна искаш. Има български магазин и може да си купиш лютеничка или баничка. Единственото трудно нещо беше, че бях далече от моето семейство. Разстоянието е огромно и тогава нямаше интернет. Комуникацията беше много, много трудна, не такава, каквато е сега. Иначе там бях заобиколена от много приятели, с които сме близки и до ден днешен. Те са семейството, което сама съм си избрала.
– За изминалите малко над 20 години Америка претърпя драматични събития – и атентатът от 11 септември, и много строги ковид мерки. Как се промени животът там според вас?
– След ковид Америка е доста различна. Но в първата година и половина след атентата от 11 септември 2001 г. Манхатън беше изключително тихо и спокойно място. Хората се оглеждаха, не излизаха много по ресторанти, не се събираха. Социалният живот не беше така активен, но впоследствие всички се адаптираха.
– В Америка срещате Томас и заедно сбъдвате т.нар. американска мечта – семейство, кариера, деца, къща. Преди 4 години обаче се връщате в България. По-добре ли се живее тук?
– Щом все още сме в България, значи за нас тук животът е по-добър. Някои неща в България се случат по-лесно, отколкото в Америка. Имаме повече време за децата, за пътувания, за самите нас. На един етап осъзнаваш, че не можеш да се развиеш повече на даденото място. А ние с Томас мразим застоя. В Америка имахме всичко, но се запитахме какво ще правим до края на живота ни. Не ни хареса мисълта да стоим на едно място и решихме да се върнем, за да покажем Европа на децата си, да ги научим на европейския начин на живот. Във Варна мога сутрин да стана и да се разходя в Морската градина, да отида на плаж и няма да прекарам 3 часа в трафика, за да отида на работа. Такива малки неща ни подтикнаха към това преместване. Не са една и две причините, заради които правиш такава голяма промяна. Америка е страхотно място за много неща, особено за бизнес. Продължаваме да я посещаваме и да поддържаме контактите си там. Щатите са чудесно място за млади хора – да отидат, да опитат, да преодоляват трудности, да оценят какъв живот са имали в България, да се развият в сфера, която им харесва. Въпреки всичко Америка все още е страната на неограничените възможности!
– Синовете ви как възприеха промяната?
– Те обичат България. Трудността за тях и за нас бе училището, защото образователните системи са доста различни. У нас всички деца са на училище от 8:30 до 15 ч. и няма първа и втора смяна. Повечето уроци и други училищни занимания се вършат в класната стая, а не вкъщи. В България имаме страхотни учители, но материалът, който те трябва да покрият, е изключително обширен. Вината не е тяхна. Разочарована съм от първа и втора смяна ходене на училище, защото това обърква изцяло графика на цялото семейство, включително на баби и дядовци, особено когато едното дете трябва да отиде на училище, а другото на спорт или английски.
– Синовете ви тренират ли спортни танци?
– Не, показвали сме им стъпки, знаят да танцуват, но не се занимават професионално. Иначе обичат спорта и тренират футбол.
– Преди Томас сте имали и други партньори в танците. По-различно ли е да танцуваш с половинката си?
– Никой не ме е питал това и сега се замислям. Със сигурност с различните партньори се танцува различно, но не мисля, че има разлика, ако си със съпруга си на дансинга. Излизайки на сцената, преминаваш на професионална вълна и си на първо място в професионалната си роля. Може би ако питате някой актьор, който е играл със своята половинка, ще ви каже, че дори е по-добре обратното, тъй като половинката ти може да усети кога си истински и кога не.
– А за какво си мислите, докато танцувате?
– Това зависи от характера на човека. Мъжът и жената имат различни роли в танците. Той мисли за едно, аз – за друго. За мен най-важното като дама е да съм достатъчно чувствителна, за да усещам партньора си и какво прави той. В спортните танци имаме хореография, но тя може да бъде променена заради песен или ако партньорът е забравил или променил някоя стъпка. Така че ти си през цялото време нащрек. Хубавото при нас с Томас е, че когато той си поеме въздух, аз вече знам коя ще е следващата стъпка. Но за да се напаснете така добре, трябва много да се тренира. Когато бях в активна състезателна кариера, с партньора ми тренирахме всеки ден. За жалост, нямахме спонсор и трябваше да работим – сутрин тренирахме, набързо хапвахме и след това през целия ден преподавахме уроци.
– Имахте ли колебания с Томас дали да следвате чувствата си, за да не рефлектира това върху вас като танцова двойка?
– Нямах такива притеснения, просто знаех, че го харесвам, а и съм много емоционална. Когато си влюбен, не мислиш много.
– Кой танц ви описва най-добре?
– Тангото! Той е изключително емоционален танц и просто го чувствам, усещам музиката.
– Какво бихте посъветвали младите хора, които искат да се занимават с танци?
– Да си намерят добър треньор – не такъв, който да им е в квартала, а такъв, който наистина може да ги развие. Когато навремето получавахме критика, моят треньор ни казваше винаги да гледаме биографията на човека, който ни упреква. Това ни помогна да обръщаме внимание само на мнението на хора, които са професионалисти и са успели.
– Има ли мръсни номера и несправедливо оценяване в танците?
– Да, особено в България. Това е и причината да не журирам тук. Много често ме канят, но отказвам. Когато някоя двойка иска да работи с мен, винаги ги предупреждавам, че няма да ги поддържам на състезания като жури. Двойките, които идват при мен, искат да се научат да танцуват, а не са подтикнати от други цели. За жалост, спортните танци се превърнаха в бизнес. Изкуството се загуби и се превърна в спорт, от което танците много загубиха.
– Имате ли планове за бъдещето?
– Като семейство на всеки 5 години си правим план какво трябва да се случи за този период и работим по него. В момента съм студент по журналистика и реклама в Шуменския университет, даже сега съм в сесия. Планът ми е тази година да завърша, да натрупам опит в „Преди обед“, да се развия в тази сфера. Преди да замина за Америка, една година учих журналистика в Свободния университет във Варна, но трябваше да прекъсна заради заминаването. Впоследствие, когато се прибрах в България, исках отново да започна да уча, защото не обичам да оставям нещата недовършени. Във Варна такава специалност нямаше и се записах в Шуменския университет. Много съм щастлива, защото преподавателите ни са страхотни и много неща научаваме от тях, предстои през лятото да направя дипломната си работа. Дай боже да мога след няколко месеца да съобщя, че вече съм журналист!
Ивет САВОВА