Преди Шарл дьо Гол да умре през 1970 г., той отправя тиха молба, която изненадва мнозина. Бившият френски президент отказва грандиозно държавно погребение в Париж, а последното му желание е да бъде положен в малкото селце Colombey les Deux Églises до дъщеря си Ан, починала 22 години по-рано. Генерал, държавник и визионер, Дьо Гол е една от емблематичните фигури в политическата история на Франция и изобщо на Европа през ХХ век. Той се превръща в символ на Френската съпротива, националния суверенитет и силната държава в период на дълбоки кризи и трансформации.
Роден е през 1890 г. в Лил в образовано семейство – баща му преподава философия и литература, а момчето получава престижно образование в Париж. После започва обучение във френската военна академия „Сен-Сир“, за да стане професионален войник. Изгражда кариера още преди Първата световна война. Истинската му историческа роля обаче се оформя през 1940 г., когато Франция капитулира пред нацистка Германия. От Лондон Дьо Гол отправя прочутия си апел от 18 юни, с който призовава французите да не се примиряват с поражението. Този акт го утвърждава като лидер на свободна Франция и като морален глас срещу окупацията. Ръководи временното правителство от 9 септември 1944 г. до 20 януари 1946 г.
След това се оттегля от политиката и се връща като министър-председател на 1 юни 1958 г. в период, когато страната е на прага на гражданска война и бунтовете в Алжир допълнително нагнетяват кризата. От 8 януари 1959 до 28 април 1969 г. Дьо Гол е президент на Франция.
Съпругата му Ивон е по-млада от него с 10 години, тя също произхожда от заможно семейство в Кале, а баща й е председател на борда на директорите на успешна компания за бисквити. Семейството има три деца – Фелипе, роден през 1921 г., Елизабет – през 1924, и най-малката Ан, която се появява навръх Нова година през 1928 г. Момичето се ражда в Трир, Германия, където баща му е изпратен с окупационната армия в Рейнланд. Съпругата му Ивон е блъсната от кола малко преди раждането и лекарите смятат, че по тази причина детето е с умствена изостаналост и вероятно никога няма да може да говори. Всъщност Ан страда от синдрома на Даун, а в тези времена съществува твърде малко информация за това състояние, около което битуват страх и предразсъдъци. Обществото не гледа с добро на родителите и те са принудени да крият децата си далече от хорските погледи. Повечето семейства с власт и с възможности изпращат такива наследници в сиропиталища и това се смята за напълно в реда на нещата. Шарл и съпругата му Ивон обаче отказват да живеят според подобни норми.
Семейството не афишира страданието на Ан, но и не го крие. За малкото момиче се грижи майката Ивон и гувернантка. Ан не може да изговаря думите правилно, движи се бавно и трудно заради лошо зрение. Но никога през целия й 20-годишен живот нито за миг не става дума да бъде преместена в специализирано заведение. В дома на Дьо Гол властва свещено правило: Ан никога не е трябва да се чувства различна от всеки друг. Баща й забранява на фотографите да включват децата му в рекламни снимки, защото знае, че присъствието или отсъствието на Ан със сигурност ще предизвика коментари.
За света Де Гол е железен лидер, дисциплиниран войник и стриктен командир. Но в дома си е напълно различен и особено когато е в компанията на Ан. Мъжът, който рядко показва емоция, непълно се променя в нейно присъствие. С нея се смее свободно, пее, разказва истории или просто двамата си играят. Генералът обожава децата си, но към специалното си момиченце изпитва особена покровителска нежност. Носи я на ръце, милва я, избира й рокли. Посвещава й всеки миг от свободното си време. Казват, че единствената дума, която Ан произнася ясно, е „папа“ (татко). А Дьо Гол се обръща към нея с „Моя радост“.
Животът на Ан е кратък, тя умира от пневмония през 1948 г., малко след като навършва двадесет години, в ръцете на баща си. В скръбта си той прошепва, че сега тя е като другите, най-накрая свободна от границите, които светът й е поставил. След смъртта й той носи снимката й навсякъде и вярва, че присъствието й го защитава.
На 22 август 1962 г. срещу него е извършен опит за атентат в Пети-Кламар. По-късно той твърди, че фаталният куршум е бил спрян от рамката на снимката на Ан, която винаги носи със себе си, поставена точно в този ден на задния рафт на колата му.
След войната Шарл и Ивон основават фондацията „Ан дьо Гол“ и превръщат замъка в дом за млади жени с интелектуални затруднения, много от които са изоставени. Фондът за лечение на деца с ментални увреждания все още работи и се ръководи от внучката на генерала, която също носи името Ан.
На 8 ноември 1979 г. в Париж умира съпругата на генерала. Ивон, която е известна с цитата „Президентството е временно, но семейството е вечно“. Тя също пожелава да бъда погребана до съпруга и дъщеря си Ан.