Днес почитаме паметта и на Патриарха на българската литература. Навършват се 103 години от смъртта на Иван Вазов. Сърцето на Вазов престава да бие в дома му в София през 1921 година. Четири дни продължава поклонението пред поета, писателя, драматурга, държавника и великия българин в църквата „Св. Неделя“. Погребан е на 28 септември 1921 г.
Утехата Вазов
Георги ГОСПОДИНОВ
Има писатели, които измислят личните спомени на един народ. Вероятно във всяка литература е така. В нашата, струва ми се, това е Вазов…
Ако народите наистина сънуват, то някой непременно пише техните сънища. Нашите сънища могат да бъдат писани поне от трима големи – Ботев, Яворов и Вазов. Има значение в чий сън пребиваваш. И в чии безсъници.
Пред Ботев винаги сме във вина. Яворов ни препраща в бездните на собствените ни травми. Къде в тази света троица на българската литература е Вазов?
Вазов е голямото българско утешение. Големият български утешител.
Знам, че този отговор не е юбилеен, не е достатъчно патетичен. Утешението не се смята за героически жест. Героическо в тукашния канон винаги е било друго.
Нека го кажа пак. Вазов е голямото българско утешение. Първо, утешението, че имаме литература във всичките й родове и жанрове, написана „в чистий блясък” на българския език.
Второ, има времена, когато литературата трябва да окуражава, да зове, да решава проблеми на нацията. Това са по-лесните времена. Вазов е минал през тях. Но истински голямата литература се познава след „гърма на победите”, когато ентусиазмът е изчерпан и „линее нашто поколение”, а героите са забравени.
Само да спомена, че последният ред на едно от най-светлите, любовни към отечеството стихотворения, писани някога – „Отечество любезно, как хубаво си ти…” , та последният ред гласи: „и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци.” В скоби, като говорим за Вазов, нека признаем правото му на тъга. Защото само при позналия тъгата и разочарованието можеш да намериш утеха за собствената си тъга. …
Из Невидимите кризи, 2013
