26.8 C
София
вторник, 18 юни 2024 г.
Категории:

Георги Милков: Има ли ром, палми, плаж и музика, човек забравя целия гнет


Петя БАХАРОВА

Срещите с Георги Милков са въпрос на късмет. Или стават веднага, или трябва да го хванеш между безбройните му пътувания, работата му за вестника и телевизията.

Успях да се вклиня ден преди журналистът от „24 часа“, тв водещ и пътешественик да замине за Ирландия. Срещата ни с Жоро Милков е в ресторант Confetti в центъра на София. Мястото е знаково, защото дълги години там се помещава легендарният клуб на журналистите, приютявал десетилетия именити и не толкова известни хора от гилдията по времето на соца, а и след това. Сега от клуба е останал само спомен за славните времена, когато професията е на почит, а журналистите последна инстанция.

Георги Милков завършва именно журналистика, макар първо да кандидатства френска филология. Не го приемат, отива в казармата и там узрява за идеята да учи във Факултета по журналистика. „Просто исках да пътувам. Като дете четях такива книги и си представях как обикалям екзотични места по света“, започва разказа си той. Всъщност Жоро е завършил математическа гимназия, рисува добре и родителите му искат да стане архитект. Съдбата обаче му отрежда друго и той е един от най-пътешестващите по света и у нас български журналисти.

Тъй като Жоро ме предупреди, че заминава за Ирландия, естествено е да го питам какъв вятър го отвява там. Оказва се, че ще пътува с Камен Воденичаров, там двамата ще представят филма си „105 минути София“. Лентата е пълнометражна и както подсказва заглавието, става дума за столицата ни и по-скоро за нейната история. Срещата ми с Милков е точно в деня, в който се отбелязва 145-годишнина от обявяването на града за столица.

Пътуването до Дъблин става повод Георги Милков да представи на българската общност там книгата си „Истории от ръчния багаж“. В нея журналистът описва не само срещите си с епохални персонажи, но разказва за интригуващи места, събития и преживявания. След Дъблин той веднага отлита за Виена, където в културния дом „Витгенщайн“ също ще разказва за книгата си.

Това са засега бъдещите творчески планове на Милков. Наскоро се е завърнал от традиционното си пътешествие на топло място, което организира в края на зимата. Този път двуседмичната му дестинация е Пуерто Рико, където пристига за първи път. „Беше прекрасно, защото направо забравих кой ден и час сме. Изпитах какво е да нямаш връзка със случващото се по света, а най-вече в България. Точно по това време имаше срив на Фейсбук и Инстаграм. До края на пътуването на моя телефон връзката със социалните мрежи така и не се възстанови, нямаше какво да ме разсейва и връща към всекидневието. Потопих се изцяло в карибската обстановка.“

Жоро описва Пуерто Рико, която е асоциирана територия към САЩ, като уредена и спокойна. „В същото време си го има караибския дух. Ромът и плажовете са прекрасни. Хората са усмихнати и парти ориентирани. Пътувахме малко из вътрешността, където са плантациите за кафе. Когато има ром, кафе, палми, плаж, музика, човек лесно се пренася и забравя за целия гнет, който го тормози“, разказва той.

Налага се обаче Милков много бързо да забрави цялата тази идилия.

Кацайки на летището в София, го посреща новината за кончината на патриарх Неофит.

Тук трябва да отбележим, че Георги е водещ на предаването „Религията днес“ по БНТ и съответно трябва да подготви извънредното студио. След това го чака и 5-часово предаване за погребението на Негово Светейшество. Покрай всички тези събития Жоро бързо забравя за лежерния живот на Пуерто Рико.
Питам го има ли статистика колко държави по света е посетил. „Преди да закръглиш стоте, ги броиш, после преставаш. Във всички случаи са над 160 и знаеш ли защо знам. Едно време, като пътувахме заедно със сегашния шеф на БТА Кирил Вълчев, той имаше екселска таблица, в която си записваше кои страни е посетил. Така броеше и моите пътувания, но вече никой не прави това за мен. Спомням си неговата стотна страна, защото бяхме заедно в Пакистан. По този повод той ме покани на вечеря и го отпразнувахме най-официално. Беше преди 14 години и тогава моите пътешествия наброяваха 107.“

Днес Жоро казва, че бройката не е толкова важна, още повече че той обича да се връща отново отново в страни, които са му харесали или свързва с нещо специално. Освен това му е любопитно как са се развили нещата в съответната държава. „Моите пътувания са за усещанията, даже не е необходимо да има и приключения. За мен е важно откривателството“, отбелязва той.

Последното му откритие не е някоя нова световна дестинация, а храм в Пернишко и както споделя, там се почувствал като на неизследван остров в Карибско море. Преди няколко дни журналистът попада на праисторически храм-кладенец, намиращ се до село Гърло. Мястото е невероятно, а храмът е строен преди хиляди години от все още неизяснена цивилизация. Учените го свързват с култура, оставила следи на остров Сардиния, тъй като там има подобно строителство. Интересното на това място е, че на 22 декември, когато е зимното слънцестоене, лъчите влизат през входа на храма като през визьор и опират водната повърхност на издълбания там кладенец. Скоро до храма ще има асфалтиран път и хората лесно ще стигат до него.

Хващам се за думите на Жоро, че обича да се връща на различни места, питам го кои са те и дали има страна, в която би искал да живее.

„Никъде не искам освен в България. Сега не ми се връщаше от Пуерто Рико, защото виждаш какво се случва – все неща, които ни изнервят и не ни правят щастливи, макар че по улиците на София не се усеща някакво напрежение. Цъкнеш ли обаче информационен източник, започват да те бомбардират всевъзможни ужасяващи новини. Все пак България е чудесна, когато се оправи времето. Дори можеш да не обръщаш внимание на политиците.“

Либия е страната, в която Милков се е връщал най-много и която оставя трайна следа

в живота и кариерата му. Той е сред журналистите, проследили целия процес срещу медицинските сестри и от дистанцията на времето определя преживяното като своя университет.

Заплетено, сложно, драматично – така Милков описва либийското дело. „Този случай и всички перипетии около пътуванията ми до тази страна толкова години ме накараха да осъзная колко подреден е нашият живот. Всичко ни е разчетено до минути и когато животът ти мръдне за малко от тази подреденост, това адски те изнервя. Сега мога да кажа, че след 7 години в Либия нищо не може да ме помръдне. Вече съм бетон. Като не дойде самолетът, ще изчакам другия. Реагирам така и на всякакви други обстоятелства.“

От този период Жоро си спомня как всеки ден се е събуждал с идеята, че ще оправи света и че всичко се крепи на неговите плещи. Сега от дистанцията на времето е приел, че светът няма да се оправи, без значение дали с него, или без.
За либийското дело и медицинските ни сестри Жоро е написал стотици репортажи и материали, което го превръща в един от основните летописци на тази драма. Съвсем обяснимо е любопитството ми как е успял

да се види с противоречивия и изключително охраняван либийски лидер Муамар Кадафи

Милков определя интервюто си с него като най-интересното и нетипично нещо в цялата му работа като журналист досега. Споделя също, че доста време е отделил в изучаването на този диктатор. В опитите си да го разбере, Жоро чете поезията му, слуша речите му, научава коя е любимата му музика. Събира местни вицове, предания за него и някак успява да нареди пъзела на „феномена“ Кадафи. Опитва се да разбере и страната, и нейния лидер.

„Дори правехме контент анализ на речите му, което от днешна гледна точка ми се вижда прекалено. Ако трябва да съм честен, това ме обърка още повече – отбелязва Георги. – Едно време британското разузнаване е правело такъв анализ на речите на Хитлер.“

В един слънчев ден обаче контрагент на Милков от Судан му казва, че Кадафи ще идва в страната. Никой не знае на коя дата ще стане това, но все пак периодът е ясен. Българският журналист веднага заминава за Судан и остава 10 дни в очакване на либийския лидер. В крайна сметка Муамар Кадафи се появява, но пък Жоро няма уговорено интервю.

„Причаквах го, притичвах, защото той трябваше да присъства на срещата на африканските лидери. Преживях цялата галимация, която той предизвикваше, когато се появеше някъде по света. Пътуването му беше всичко – панаир, карнавал, стълпотворение.“

Либийският вожд се появява накрая в Судан след всички останали африкански лидери. Това пък дава възможност на българския журналист да направи интервюта с някои от най-ярките представители. Един от тях е президентът на Гамбия Яя Джаме. Милков набързо ми разказва за неговото екстравагантно управление. Така разбирам, че Яя Джаме лекува от СПИН и малария всеки вторник и четвъртък на площада в столицата Банджул. „Това бяха много забавни сатрапи, които аз с голямо удоволствие наблюдавах и говорих с тях“, връща лентата той.

Разказът му се връща на Кадафи и на това как успява да пробие охраната му. Любопитна подробност е, че либийският

лидер е качен в бронирана кола, а пурпурна му пелерина се вее

като на крал на кралете на Африка. Придружава го шефът на протокола му Нури Мисмари. „Той също беше много интересен тип. Едното му око липсваше. На негово място имаше изкуствено, което от време навреме падаше. За конференцията в Судан придружител на Кадафи беше и братовчед му Ахмед Кадаф ал Дам, името му в превод означава „пръскащия кръв“ или нещо такова. Автомобилът на Кадафи беше следван от джипове, на които имаше монтирани картечници.“

Цялата тази група решава да не влезе на конференцията през официалния вход. Кавалкадата спира до една малка вратичка, откъдето атакува сградата. Настава бой и Жоро успява да направи уникални снимки. Минават ден-два и Милков разбира, че шансовете му за интервю с Кадафи все повече намаляват. В последния ден на форума пускат всички журналисти в залата. В един момент се чуват ръкопляскания, всичко свършва и участниците се разпиляват на различни страни. Милков обаче следи зорко пурпурното наметало на Кадафи. Опитва се да стигне на прибежки до него и вижда как той потъва зад една врата. Все пак се добира до нея, вижда коридор и в дъното зърва как една врата се затваря. Хуква натам, отваря я и попада директно на либийския вожд. Жоро протяга ръката с включен диктофон и казва „Братко вожд“, както Кадафи обича да го наричат.

„В този момент предвкусих как моят блян се случва пред очите ми.

Бях забравил изобщо къде се намирам, но усетих една ръка, която ме хваща за гърлото и почва да ме души. Охраната му вече се беше докопала до мен. Точно тогава очите ни с Кадафи се срещнаха, а той обикновено никого не гледа директно. Така успя да види как горилите му душат някакъв много странен бял човек. А аз с хриптене, на либийски диалект, попитах мога ли да му задам един въпрос. Той кимна. Охраната ме пусна, поизтупаха ме. Реших, че нямам време да му казвам кой съм и къде съм и директно започнах да го разпитвам за процеса в Либия и дали може да помилва сестрите.“

Чувайки въпроса, Кадафи прави гримаса, но не си тръгва, а продължава да говори с нашия човек. От двете страни на Жоро се прилепват шефът на протокола и братовчедът. В следващия момент Милков усеща болка от забоден палец между ребрата си. Ситуацията е сюрреалистична, но в крайна сметка това странно интервю е направено.

Значително по-късно Георги Милков говори и с тогавашната съпруга на френския президент Сесилия Саркози. То е част от интервюта, които той прави с хората с дипломатическа роля при разрешаването на либийския случай. След всички международни усилия Сесилия Саркози е жената, която довежда медицинските ни сестри в родината. Самата тя споделя личните си преживявания с Милков. Разказва за двете си срещи с диктатора, за разговорите си с него посред нощ. За това как сама жена е в палатката на човек с доста странна слава. „Мисията й не успя при първата среща с Кадафи. Аз бях в Триполи, събрах си багажа и не можех да предположа, че след десет дни Сесилия ще се върне отново и нещата ще се разрешат. През нейния разказ си дадох сметка какво се е случило на тези среднощни разговори между мъж и жена. Разбрах също как той е поискал от нея да вечеря в три през нощта с дъщеря му Айша. Идеята била да й покаже една силна жена и как тя може да води преговори.“
Разговорът ни с Жоро Милков става сериозен, макар историите за преживелиците и пътешествията му да са пресъздадени с чувство за хумор и с изключителна лекота.
Едно от любопитните му преживявания е свързано с храната.

А описанието на Жоро как се хапва базин е изключително. „Ако ядеш базин с някой либиец, ти ставаш либиец.

Ястието представлява тесто от грухано жито, което се вари на пара и става нещо като качамак.

Отделно се приготвя гъст червен сос със зеленчуци и агнешко или риба. Тестото се поставя в голям леген, а около него се изсипва сосът. Получава се нещо като островче над червен океан. Мъжете се подреждат около това блюдо. Всеки си вдига ръкава на дясната ръка и като се каже: „В името на Аллах“, отривисто и с бързо движение забива пръсти в островчето и си прави коридор. Ръката ти до китката е в соса. С показалеца, средния и безимения пръст дълбаеш в тестото и започваш да оформяш топка.“

Важен момент е, че палецът на ръката трябва да е зад топката като спусък на пистолет. И с отривисто движение, без да допираш пръстите до устата си, тъй като религията го забранява, изтласкваш топката и трябва да я изядеш. Жоро направил това сложно движение от първия път и така спечелил някои от най-големите си приятели в Либия. „Всичко това задължително се прави с дясната ръка. Лявата я забравяш, защото е мръсната“, повтаря той със спокойствието на мъдър и преживял суетата човек.

МЕНЮ

Ресторант Confetti, ул. „Граф Игнатиев“ 4

Салата рукола, лоло росо, качота и чери домати – 14,99 лв.

Брускета със запечено козе сирене и сладко от бъз – 14,99 лв.

Талиатели с горски гъби – 17,99 лв.

Ризото с пиле, манатарки и див лук – 18,99 лв.

Лимонада – 11 лв.

ОБЩО – 77,96 лв.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини