Георги Златарев: Йосиф Сърчаджиев въобще не се канеше да умира 

Георги Златарев влиза от роля в роля в Театър „Възраждане“. Най-новата е в „Честна мускетарска“, където е Дьо Тревил – капитан и на кралските мускетари, и на гвардейците на кардинала. Гастролира и в Народния театър, където Мила Искренова постави зрелищния си авторски спектакъл „Влюбените“, в който хореографията, словото и музиката са в прекрасна хармония. Идеята й е много интересна – страстни писма на Виктор Юго, Гьоте, Жорж Санд, Фрида Кало, Джеймс Джойс, Робърт Бърнс, Анаис Нин, Хенри Милър предизвикват две двойки любовници да се движат и пеят в транс, еуфория или истерия. „Мила е работила и с много актьори, и с много „дървета“. Смея да твърдя, че е единственият хореограф в света, който може да направи така, че и най-големите смотаняци да танцуват чудесно“, казва Георги Златарев. Той обожава сцената, но киното е второто му „аз“ – по-често световното, отколкото българското, въпреки че сме го гледали в нашумели сериали, в „Аромат на липа“, в „Клас 90“. Неотдавна завърши снимките и в поредната си международна продукция. Освен че играе на няколко езика, е още брейкаджия, колоездач, тенисист, киноман и активен търсач на документални четива, осветляващи световната и българската история.   

– Вие сте от актьорите на Йосиф Сърчаджиев в Театър „Възраждане“, където той не само най-често режисираше, но преди време и играеше. Кога се чухте за последно с него, господин Златарев? 

През май. И двамата сме зодия Телец и винаги се поздравявахме за рождените си дни. Йосо каза, че замисля нов спектакъл, в който има много интересна роля за мен. Правеше планове за следващия сезон и нямаше никакво намерение да си тръгва от този свят. Въпреки че когато сме говорили за клиничната му смърт след инсулта, ми казваше, че „там“ е много хубаво. „Да ти призная честно, въобще не ми се връщаше“, ми повтаряше често. Но категорично не се канеше да умира. Хвана се здраво за работата след смъртта на съпругата му. Трудно ходеше и трудно говореше, но чувството му за хумор си остана ненакърнимо. Беше си бетон. 

– В какъв момент от вашата кариера се сближихте? 

Наложи се да вляза с четири репетиции в неговия спектакъл „Двама на люлката“. Веднага се разбрахме и си паснахме. На сцената си партнирахме в „Ало, ало“, където беше генералът. Наскоро се беше размърдал след инсулта. Докато репетирахме, се опитвахме да нямаме никакво съжалително отношение към Йосо. Никакво щадене. И това много го стягаше и стимулираше – никой от нас не се отнасяше към него като към болен. После постави „Рогоносци“ по две миниатюри на Молиер. Страшен кеф, много се забавлявахме. Шегуваше се със себе си, с едната си ръка, която не го слуша, с обърканите думи в изреченията. Хем се ядосваше, хем се самоиронизираше. Направихме и „Те бяха десет“ по „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи. От първата секунда всеки уважаваше предложенията на  другия. Той все повтаряше: „Спокойно, хубавото идва, то предстои.“ И когато колега написа в групата, че си е отишъл, въобще не повярвах. По медиите нямаше нищо, новината все още не беше гръмнала. Даже му звъннах по телефона, надявайки се да ми вдигне, да го чуя, че е жив. И после да изригна в чата „Вие сте идиоти“. Но, уви!  

– Каква е ролята ви в най-новия американски филм, в който участвате?

Действието се развива в България, но престъпниците не са българи. Този път за разнообразие съм готиният местен полицай, а Арън Екхарт е колега от Америка. Стари кучета, които се надушват. Харесват се, но не одобряват кретените в собствените си общества. Абсолютно не харесват политиците си. Затова са затворени в себе си, абе, класически темерути.  С Арън се развъртяхме, дори импровизирахме допълнителни сцени. Бая стрелби падна. Снимахме в Музея на минното дело в Перник. Много интересно място, беше голямо удоволствие. Много обичам театъра, много обичам музиката, но голямата ми любов е киното с всички му идиотщини. Гол в кучи студ, както в „Клас 90“, когато Биляна Петринска ме хвърли в езеро с вода 4 градуса, или облечен с вълнена униформа на 30 градуса, както сега във „Влизането“ – с фанела, риза, жилетка, каска, ръкавици, тежък автомат. 

– Ще ви гледаме и в игралния дебют на Севда Шишманова. 

„Парчета живот“ е за атентата в Сарафово през 2012 година срещу автобус с туристи евреи. Една от жертвите е български мюсюлманин – шофьорът. Подкрепям Израел, но това съвсем не означава, че съм против мюсюлманите. Те са най-големите жертви на ислямските режими.  Играя братът на шофьора, в чиято роля е Захари Бахаров. Двамата са много свързани – планират единият да замине за Германия и да праща пари на другия, който ще остане в България, за да се грижи за двете семейства. Снимахме с фантастични хора на фантастични места в Родопите. Невероятна приказка. Със Севда се работи изключително – знае какво иска и как да изглежда.  

– Кои са най-легендарните режисьори, с които сте снимал?

Братя Тавиани – паметници, учебници за кино. Италианското кино е изключителна школа. Единствената, която в някои моменти успява да бие Холивуд. Когато отидох на кастинга, ми казаха: „Да знаете, че става дума за един снимачен ден.“ Отговорих: „Не ми пука. Приемам всичко: масовка или да нося щайги. Важното е да съм вътре.“ Когато Виторио Тавиани разбра, че говоря италиански, много мило си пообщува с мен. Щеше да ми спре сърцето. 

– Как работеха те?

Спокойно. Снимахме на крепостта „Баба Вида“. 300 души масовка, 50 градуса жега. И продуцент, който ги тормозеше за превишен бюджет и повече работни дни. А те отговаряха: „Да, добре, ще стане“. Да няма истерия при италианци, вече е постижение. 

– Защо, според вас, българските филми се получават значително по-рядко в сравнение с качествените европейски и американски? 

Когато американците снимат екшън, не се страхуват, че някой ще ги помисли за прости и затова не се занимават с глупости, а си гледат жанра. Докато при нас почти всичко е безсмислена претенция. Малко са режисьорите, които се стремят да направят  „нормален“ филм. Повечето се чувстват длъжни да вкарат в сценария философия, психология, астрономия и всичко останало, което са чели и чули. Комплекси. Произтичат от проблема със самооценката – от опита да не си това, което си. Тогава не осъзнаваш истинските си недостатъци и няма как да ги коригираш. Затова нямаме и качествено кино. Да се опитваш да ставаш все по-добър в каквото и да било, е акт на интелигентност. Тест за интелектуалност е начинът, по който човек се справя с комплексите си. Да цитираш Достоевски не означава, че си начетен. Има хора, които не познават Достоевски, но ти е приятно да разговаряш с тях. Ако не успееш да се пребориш с комплексите си, без значение дали са за това, че вече не си на 20, че ти е оредяла косата или че някой е по-бърз на корта, и започнеш да мразиш младите с по-гъсти коси и чевръсти рефлекси на тениса, няма никакво значение, че си чел Достоевски. Ефектът от класиката е нулев. Има неща, които можеш да промениш, като се трудиш всеотдайно, но няма как да станеш по-млад. Затова харесвам философията на стоицизма. Не си отговорен за остаряването или за дъжда, важното е как ги приемаш. Да, остарявам, но само от мен зависи да не се вдървя и вкаменя. А ако вали, не съм взел чадър и се намокря, ако може да не обвинявам за това държавата. 

– Кои са писмата във „Влюбените“, които най-силно ви разтърсват?

На Гьоте, Хенри Милър, Робърт Бърнс, Джеймс Джойс. Те са си позволявали любовта във всичките й измерения. Без показна възвишеност, а с брутална сексуалност. Когато наистина си духовен човек, не ти е нужно да демонстрираш духовност. Ако се съмняваш в нея, значи ти липсва. Като хората, които постоянно подаряват икони и кръстове – знак, че имат сериозни съмнения във вярата си.  

– Прочутата антивоенна песен на Борис Виан до президента на Франция „Дезертьорът“ също хваща за гърлото, особено когато авторът й казва, че не е роден, за да убива. 

Едно е да защитаваш родината си, друго е да те пратят в другия край на света, където твоята държава иска да завладее друга държава. Героят получава призовка от военните, за да се бие във Френски Индокитай, отказва да замине и приканва и другите да направят същото. Пацифистката творба на Борис Виан предизвиква жесток скандал във Франция на  50-те. Както се знае, наказанието за дезертьорите е смърт без обяснения. Тогава всякакви любови отиват по дяволите – плътски и духовни, възвишени и земни. Преди пет години милион и 200 000 руснаци са си мислили дали ще им стигнат парите за бар и дали да свалят съседката. А сега вече са убити. В Мариупол също не са очаквали, че ще ги сринат със земята. 

– Може ли светът да бъде спасен?

Да. Въпреки всичко, любовта е неговото спасение. Да издрапаш войната, да я изкараш, да я преминеш, да оцелееш може само с любов. Но не съм съгласен, че няма невинни. Има. И какво означава „Не взимам страна, защото съм за мир.“ Да, но когато мирът липсва, защото едни хора убиват други, личната позиция е задължителна. Всичко останало е демагогия.   

– Как оценявате сегашната ни българска действителност?

Политиците ни трябва да измислят и да направят нещо – иначе поголовната кражба на европейски пари ще продължава в същото темпо. А от пет-шест години износът на България е по-голям от вноса. Не сме имали толкова силна икономика от векове. И понеже съм страстен колоездач, ще ви кажа, че България е шестият най-голям производител на велосипеди в Европа. Живеем в невероятни времена и ако успеем да си вдигнем носа от кошмарите, за които слушаме и четем всеки ден, ще го осъзнаем. Когато ние, българите,  придобием самочувствие, ставаме много силни. 

– Препоръчайте рецепта срещу халтурите по родните сцени. 

Много по-лесно е да се направи „Ах, ти лошо маце“ на Рей Куни и да се хукне по провинцията. Хората се кискат, дошли са на театър, няма защо да се пънат в размисъл, а и играе някой „от телевизора“. Неизмеримо по-трудно е да се създаде представление, което хем да е качествено,  хем да предизвика публиката, хем да не е самоцелно претенциозно. Но нито за миг не обвинявам зрителите извън София – ако им се предлага само „Ах, ти, лошо маце“, то те ще го гледат. Някой трябва да им покаже чистите комедии, дълбоки и интелигентни. 

Партнира си с Харви Кайтел и Стив Бушеми 

Затваря устата на Дейвид Аркет, защото не знае, че Пловдив е най-старият град в Европа

Георги Златарев е от единиците родни актьори, стабилно пробили в международния каст. Досега се е разписал в над 60 американски и европейски заглавия, в някои от които партнира на звезди от А отбора в седмото изкуство. Сред тях са както Патрик Суейзи в „Икона“ /който му предлага яке, за да не измръзне/ и световните екшън герои в „Непобедимите“ Силвестър Сталоун /на когото показва как да работи с нов фотоапарат/, Долф Лундгрен и Джейсън Стейтъм, така и изключителните Салма Хайек и Ейдриън Броуди в камерната драма за иранската революция „Септември в Шираз“.  

Макар и горещ фен на „Междузвездни войни“ и холивудската митология, актьорът далеч не се опиянява от цялото „производство“ във Фабриката за мечти. „Съгласен съм с Мартин Скорсезе, че блокбастърите на „Марвел“ са изключително глупави. „Батман“ и „Черният рицар“ също са по комикси, но са друга класа“, категоричен е той. 

В началото късметът го спохожда на улицата – както бърза за репетиции, по „Раковски“ го спира дама от Киноцентъра и го кани на кастинг. „Ей така, на, както си бях с шлиферчето, смачкан и рошав. Отивам аз на кастинга, а режисьорът Тим Блейк Нелсън ме посреща с думите: „Имате невероятно лице.“ Дойде да ме гледа на премиера в „Сълза и смях“ – играехме спектакъл на Мариус Куркински по Чехов. След представлението каза: „Мислех да ти дам роля с три снимачни дни, но няма да ти я дам.“ Запазих самообладание, но вътрешно оклюмах. „Ще ти дам друга, създадена за теб, с 30 снимачни дни“, продължи той. Така влязох в най-големия ми досега учебник по кино – „Сива зона“, връща лентата Георги Златарев. Във филма за нацистките лагери на смъртта, където изтребват евреите, той партнира на Харви Кайтел, Стив Бушеми, Дейвид Аркет, Мира Сорвино. Извън терена също е в компанията им. 

„Бяхме на вечеря, когато Дейвид Аркет се оплака, че на следващия ден искат да ги водят в „някакъв“ град – Пло, Плъ, Пла… „Да не е Пловдив, Дейвид?“, запитах го аз. Тогава, преди 26 години, тук беше мрак и мизерия – никакъв Европейски съюз, а ние пълни с комплекси. Но въпреки това настръхнах: Откъде накъде тоя ще ми говори така за Пловдив?! И продължих: „Ако ти е по-лесно, викай му Филипопол – най-старият град в Европа, шестият най-древен в света. Нали се  сещаш кой е Александър Македонски? Баща му Филип е направил Пловдив своя столица.“ На масата настана тишина, а после всички избухнаха в смях. „Дейвид, я по-добре си мълчи“, го подкачи Стив Бушеми.“ Дейвид Аркет обаче не мирясва. „Абе, вярно ли е, че вашето метро го строят от половин век и все не могат да го завършат?“. „Ами, да, София е на 8000 години и където копнат, излиза крепост или колизеум. Канализацията на столицата ни е на 2000 години.“, затворих му устата аз.“ Тогава, докато пушат български цигари без филтър в лагера, построен в село Житен, а масовката е от 800 души, актьорът се хваща и изчита всичко за Холокоста. „Както сега – за Близкия Изток. За да не ме лъжат. Зарових се – от XVII век до днес. В Корана Израел е споменат 43 пъти, Палестина – нула. Когато от Хамас избиват други палестински племена, на никой не му прави впечатление, защото не го правят евреи. Когато в Иран убиват момиче с камъни заради измъкнал се кичур коса, никой не обръща внимание, тъй като не е дело на евреи“, пали се той.  

Албена Атанасова

Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg