Тома Биков
Преди повече от две десетилетия въпросът за федерализацията на Европа беше поставен на дневен ред с опита за приемане на обща европейска конституция. Този процес беше спрян от референдуми във Франция и Нидерландия, които отхвърлиха възможността за още по-голяма интеграция. Опитът за федерализация на ЕС беше започнат от горе надолу от либерални позиции и спрян от долу нагоре от национални. Така опитът за федерализацията на съюза се превърна в синоним на отстъпващата либерална идея и беше атакуван от редица националистически и консервативни движения. И днес лозунгът „Европа на нациите“ се използва като контрааргумент срещу всеки опит за отстъпване на суверенитет от страна на националните държави към европейския център. Трябва да подчертаем, че дори и крайните националисти рядко поставят въпроса за пълното разпадане на съюза и завръщането към националната държава в нейния чист вид, познат от края на XIX и валиден почти до края на ХХ век.
Национализмът, а оттам и националната държава възникват не като нещо само по себе си, а като отговор на упадъка и разпада на имперската форма, която е валидна през цялото европейско Средновековие. Процесът на разпад на империите започва с Френската революция от 1789 година, която отхвърля абсолютизма като държавна форма на управление, достига своята кулминация през Първата световна война, когато се разпадат империи като Австрийската, Руската и Османската, и завършва след края на Втората световна, когато сравнително тихо, но устойчиво Великобритания изоставя имперския си характер. На мястото на империите възникват национални държави, които обединяват хората, населяващи определена територия, най-вече на базата на общия език, който е основен белег за етническа, а по-късно и за национална принадлежност. Веднага след Френската революция например френският език е унифициран и заедно с въвеждането на общи мерни единици за всички граждани на републиката стои в основата на възникването на съвременната френска нация. Макар че Наполеон Бонапарт се самонарича император, неговият завоевателен поход е преди всичко национален и има за цел да наложи идеологическите принципи на революцията – те са либерални, национални и социални.
На повърхността съществува оптическата измама, че концепцията за националната държава е унищожила империите. Всъщност националната държава възниква като отговор на предизвикателството на имперското умиране и гниене от страна на европейските общества. Национализмът не унищожава империите, а само констатира тяхната смърт. Той е резултат от Индустриалната революция, която променя радикално стопанските отношения в Европа и оставя зад борда аристокрацията. Последната е била призвана да бъде политически елит на имперския ред, но в определен момент се оказва по-бедна, по-безидейна и далеч по-немощна от буржоазията, която вече трупа своя икономически и властови капитал. В качеството си на елит аристокрацията не успява да се промени според новите условия и се превръща в жертва на събитията.
Какво се случва днес? Технологичната революция, която тече повече от 20 години, доведе до свръхбързи комуникации, които все повече заобикалят националната държава и я превръщат във форма, която се изпразва от съдържание. Този процес тече не само в Европа, а в целия свят. От няколко години започна да се говори за възстановяване на имперски пространства, които отменят националните принципи. Пример за подобен тип развитие са държави като Русия, Китай, Турция, Иран, Индия. Всички те се отказват от националния принцип в полза на имперския. Те винаги, но особено в настоящето, са много повече региони, отколкото национални държави. Техният национален принцип е наложен от горе надолу със сила под формата на подражание на Запада. Той обаче се разгражда от долу нагоре и по естествен път. В Русия например етническите руснаци са само част от множеството етнически групи, които имат различна религиозна принадлежност и дори различен културен код. В тази страна все повече се говори за „Руски свят“, който е обединен от принадлежността към региона, а езикът от цел, каквото е при национализма, се превръща в средство. Подобен е случаят и с останалите региони на Изтока.
Безпомощността на Европа в тази нова ситуация на възраждане на империите се корени в нейния отказ да признае официално, че е регион, а не механичен сбор от национални държави. Тя не само е част от технологичната революция, но и често неин генератор. Изпразването на класическата национална държава от съдържание е необратим процес, който представлява предизвикателство и нито може да бъде спрян, нито да остане без отговор. Източният отговор е имперски и засега се оказва успешен. Западният отговор до момента е индоктринирано либерален, което практически означава национален. Това е така, защото либерализмът е невъзможен извън рамките на националната държава и една от най-големите заблуди на либералите и антилибералите е, че неговият най-голям враг е национализмът. Най-големият екзистенциален враг на либерализма е империализмът. Национализмът е само дериват на либерализма, който в кратък период от време се е борил за господство над концепцията за националната държава.
И тук идва парадоксът, при който европейските либерали се борят за превръщането на Европа в империя с либерална идеология. От своя страна, консервативните сили, които по призвание би трябвало да следват имперския подход, се оказват защитници на националната държава, която се стремят да изпразнят от либералното й съдържание. Това е само един от симптомите на европейското объркване, което води до това, че регион с 500 милиона души население и огромен икономически ресурс е представен под формата на военно и геополитическо джудже в пораждащия се нов световен ред.
Трябва да бъде ясно, че Европа не може да бъде нито империя с държавна идеология в лицето на либерализма, нито национална държава, в която съществуват различни национализми. Тези две абсурдни форми са несъвместими с живота. Единственият възможен отговор на ЕС на предизвикателството на технологичната революция и нейните геополитически и културни последствия е трансформирането му в регион, но не от горе надолу и по либерален път, а от долу нагоре чрез демократичен избор. Време е ЕС да се трансформира от либерална бюрокрация в регионална демокрация. Това би могло да стане само по един начин – чрез пряк избор на президент на ЕС, който да бъде и главнокомандващ на все по-необходимата обща европейска отбрана и разширяване на правомощията на Европарламента. В момента това е единствената европейска институция, която се избира на избори, но неслучайно има свръхограничени правомощия. Подобна трансформация няма да означава унищожаване на идентичности, езици и културни специфики – точно обратното, тези феномени ще бъдат по-скоро толерирани, защото имперската/регионална концепция е властова структура, която стои отвъд етническите борби за надмощие. Подобна трансформация ще реши и въпроса с нелегитимността на наднационалното европейско лидерство както от гледна точка на външния свят, така и от гледна точка на самите европейски граждани. Избран на пряк демократичен избор, евентуалният президент на ЕС би имал много по-голяма възможност за взимане на бързи решения, отколкото настоящата тромава и бюрократична структура. Това е важно, защото в процеса на трансформация на световния ред най-важният факт е времето, което нито може да чака, нито иска да разбира сложните европейски баланси.