Новият спектакъл на Народния театър „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ провокира поредния рунд от дебата за готовността на родната публика за пост модернизма. Зрителите, които са пристрастени към класиките на академичната трупа, може би ще приемат по-хладно постановката на Боян Крачолов.
Зрителите, за които първата сцена в държавата не бива да бъде бастион на консерватизма, със сигурност са значително по-еуфорични. Няма съмнение, че прочутата пиеса на Том Стопард не е за масова консумация, тя изисква по-специален вкус и по-широка култура – не е нито забавление, нито бягство за два часа от реалността. Който е отсъствал от гимназиалния час за анализ на „Хамлет“, едва ли ще разбере докрай тънкостите в словесната и философска главоблъсканица на Том Стопард. Който не познава текстовете на Бекет и Йонеско също няма шанс, защото Том Стопард постоянно ги ситуира във флирт с тези на Шекспир. Да не говорим за препратките към „Шест лица търсят автор“ на Луиджи Пирандело. Под прожекторите е неподражаем драматургичен и смислен кросоувър, форматиран от постабсурда и постистината.
Албена АТАНАСОВА
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg