Още в уводните думи на едно от литературните събития на ХХI век – романът „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, роман – мемоарни бележки на Максимилиан Ауе, издадени през 2006 година, четем „Дълго пълзим, подобно на гъсеница, по тази земя в очакване на великолепната и ефирна пеперуда, която носим в себе си. Времето минава, какавидата не идва, оставаме ларва, печално е, но какво да се прави?… Все пак ние не сме на този свят, за да се забавляваме. А за какво тогава? Нямам никаква представа – несъмнено, за да съществуваме, за да убиваме времето, преди то нас да убие. И в такъв случай най-доброто занимание през изгубените часове е да пишем. Не че имам толкова часове за губене, аз съм зает човек; имам, както се казва, семейство, работа, отговорности, така че всичко това отнема време, не остава много за разказване на спомени. Още повече, че спомени имам в твърде голямо количество. Истинска фабрика за спомени съм. Можех цял живот да прекарам в производство на спомени.“
Книгата „Доброжелателните“ е определена от критиката като своеобразно откровение, библия за ужасите на войната. И макар поводът да е Втората световна война, всъщност тя по смущаващ начин описва и собственото ни съвремие. Светът ни, раздиран от военни действия. Не случайно Максимилиан Ауе ще отбележи хладнокръвно „Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри.“
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
Пламен В. ПЕТРОВ
