35.8 C
София
четвъртък, 18 юли 2024 г.

Маниакално! Идеологът на „Величие“ сече монети със своя образ

Иво ДИМИТРОВ

Преди малко повече от десетина години един познат възторжено ми позвъни с „новината“, че срещнал забележителен младеж, с когото държал да ме запознае, защото съм разбирал от изкуство, интересувал съм се от археология и такива неща. Вродената ми учтивост ми попречи да отклоня любезно поканата и така отидох да се срещна със „забележителния“ младеж. Паркирах автомобила си пред луксозна новопостроена къща, намираща се в района на IV РПУ в столицата в престижния квартал „Лозенец“. Посрещнаха ме две асистентки на младежа, които бяха не по-малко забележителни от него. Първото ми моментно впечатление беше добро – симпатичен млад мъж подаде приветливо ръката си, стискайки моята. И всякакви илюзии рухнаха точно след секунда. Докато казваше името си, с другата си ръка сложи в лявата ми ръка нещо. Какво беше изумлението ми, когато я разтворих и видях в пластмасова кутия за монети, че е положена монета, каквато не бях виждал до този момент. Сложих си очилата, за да видя по-добре за какво става въпрос, защото съм изкушен до известна степен от нумизматиката, но събеседникът ми побърза да ме шокира двойно, обяснявайки отривисто: „Тази монета е визитната ми картичка! Там са телефонните ми номера!“.

Маниашко, нали? За първи и последен път в живота си виждам човек да е направил монета със собствения си образ (или може би такива типажи отсъстват в моята листа от приятели). Досущ като римските императори и монарсите по-късно. Под въпросния образ на монетата надлежно е изписано ИВЕЛИН МИХАЙЛОВ, а над него вместо девиз или мисъл има препоръка: „Това е Вашият късмет! Пазете го!“. От другата страна четем телефонни номера, email и TOGETHER Bulgaria (каквото и да значи последното). В този миг осъзнах, че съм в нещо като „Полет над кукувиче гнездо“. С тази малка, но съществена разлика, че във великия роман на Кен Киси главният герой Рандъл Патрик Макмърфи, дребен мошеник и комарджия, симулира психично разстройство.
В началото се надявах и моят герой да симулира, но той беше повече от сериозен. Започнахме разговор за изобразително изкуство и Ивелин Михайлов веднага се включи на първа скорост, опитвайки се да демонстрира добра подготовка. Погледна ме гордо и ми показа една от кичозните картини на историческа тематика, която висеше като цветно пране в кабинета му. „Какво ще кажеш за художника Васил Горанов?“ – гордо ме попита, очаквайки одобрение. Не можах да скрия, че „творчеството“ на този автор не ме вълнува, защото не само няма нищо общо с барбизонците, творили през XIX век, както пише в Уикипедия за Горанов, ами и всичко ми е дежавю, при това на не особено талантливо нарисувани сцени дори за деветокласник от средното рисувателно училище в столицата. Казах си наум, че не съм и очаквал да е различен вкусът на човек, който си сече монети като император и монарх.

След това разговорът ни се премести към археологията и историята, а Михайлов свали картите си, като сподели, че бил много запален на тема история. Смятал да създаде невиждан по рода си в света исторически парк, в който да се срещнат различни периоди от световната и нашата история. Чудото щяло да изникне на стотици декари в района на ветренското село Неофит Рилски, което се намира между Шумен и Варна. Не му отказах да му помогна и му обясних, че тази работа не може да стане, без насреща си да има специалисти – художници, керамици, археолози и историци. После му казах, че мога да му помогна с хора на изкуството, които имат отношение към историята. Веднага се сетих за именития ни живописец Стоил Мирчев, който е не само талантлив художник, но е отличен познавач и на праисторията. Негови колеги разказват с възхищение как още в годините на соца Стоил с лека ръка откривал прекрасни праисторически предмети и съдове, а после майсторски ги реставрирал, давайки им втори живот пред очите на днешните хора. Както повечето художници, така и Стоил често се е борел на свободния пазар на изкуството да изкара някой лев и с удоволствие му съобщих новината, че може да помогне за създаването на такъв парк. Стоил бързо прегърна идеята, а моята помощ приключи с това да ги свържа с Ивелин Михайлов, с когото се разделихме приятелски, а той обеща да ме покани да разгледам някой ден какво правят край Ветрино. Месеци по-късно Стоил ми се обади да ми благодари, че започва работа при новия си познавач, и да ми каже, че в екипа си е включил известния преподавател по керамика в Националната художествена академия Веселин Иванов, както и керамика Юли Попов, в чиято пещ започва производството на праисторически съдове. Двамата обаче работят в столицата. След година-две с Мирчев пак се чухме и той ми се оплака, че работодателят му не бил много коректен в плащането, но нямал избор. Отношенията им приключват през 2019 година, пет години по-късно.

Разказвам всичко това, защото детайлите от „дейността“ на забележителния Ивелин Михайлов са особено показателни за това какъв човек е идеологът на новата формация, с помпозното име „Величие“, и въобще какви хора се гласят да ни управляват. Интервюто със Стоил Мирчев само доизвайва образа на величието.

 

Художникът Стоил Мирчев:

Идеята за парка във Ветрино бе добра,

но изпълнението е твърде кичозно

 

Живописецът Стоил Мирчев е завършил Националната художествена академия в класа на проф. Александър Поплилов. Роден е през 1950 година в Сливен и до ден днешен има близо 50 самостоятелни изложби. Печели награда за цялостно творчество във Велико Търново, Първа награда за цикъла „Амстердам“, Наградата на кмета на София. Негови картини са притежание на Националната художествена галерия, както и на всички големи галерии в страната.

  • Господин Мирчев, ще добавите ли във визитката си, че от 2014 до 2019 година сте работили за създаването на историческия парк край село Неофит Рилски?
  • Ще пропусна, но не защото не съм си свършил работата, а защото имах работа с хора, които нищо не разбират от това, с което се бяха захванали. Като идея паркът бе добро нещо, но изпълнението е твърде кичозно.
  • Какво имате предвид?
  • Много неща, но например ще ви кажа, че докато работех върху праисторическите жилища от времето на халколита, хора ме питаха как с камък нашите предци са успявали да обработват такива колове. Моите работодатели бяха домъкнали едни колове, дебели по 50–60 сантиметра. Нямаше как да им обясня защо се случва такава глупост. Нямаше как да им обясня и качеството на живописните картини на Васил Горанов…
  • Говорим за сериозни неточности, несъответстващи на периода, нали?
  • Абе, цялата история бе малко грандоманщина. Сътвориха се много глупости, които пресолиха манджата. Бях направил едни легла от глина на базата на това, което е било в действителност преди 6–7 хиляди години. Работодателите ми обаче казаха, че леглата не стават, защото децата щели да скачат върху тях и да ги разрушат.
  • Не се ли намесиха историците и археолозите във ваша подкрепа?
  • Намесвали са се, но за да развалят още повече работата. Така например един млад археолог, който искаше да трупа точки, не се съобрази с моите препоръки как са се покривали жилищата със слама. Сменях наклона така, че къщите да не се наводняват. Този младеж обаче реши да променя направеното от мен и при първия дъжд жилищата се напълниха до горе с вода и започнаха да се рушат. После пак се наложи да оправям поразиите. Опитвах се да съм полезен с моите знания, доколкото можех. Но съвсем не беше лесна тази работа.
  • Доволен ли сте поне от заплащането?
  • Ивелин Михайлов не беше точен в плащането. Аз съм онкоболен и работех по 15 часа на ден – мъкнене на камъни, на греди. Като се върнех от бачкане, учех гидовете – едни млади момичета, какво да говорят пред посетителите. Питам се какво ли не бях. Но накрая… Както и да е… Минало бешело…

 

 

 

 

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини