Аркади Шарков е макроикономист с експертиза в сферите на здравеопазването, данъчната политика, европейските проекти. Роден е през 1989 г., завършил е магистратура по публични политики в Маастрихтския университет и Университета на ООН. Докторант е в СУ „Св. Климент Охридски“. Съосновател на обществения консултативен съвет към БЛС.
-Господин Шарков, здравната ни система изнемогва, защото няма достатъчно лекари и медицински сестри. Смятате ли, че с парите за здравеопазване догодина този проблем започва да се решава?
-Не, през 2026 г. ние по-скоро „купуваме време“, отколкото решаваме кадровата криза. Бюджетът предвижда ръст на средствата за здраве, включително за заплати на млади специалисти, но системата остава хронично недофинансирана спрямо ЕС и демографският натиск става все по-силен. Нашият анализ „Цената на бездействието“ показва, че ако задържим сегашната здравна вноска и модела на финансиране, до 2040 г. можем да загубим над 50 млрд. лева под формата на пропусната продуктивност, повече боледуване и по-високи лични разходи за лечение.
-Как изглеждат заплатите на медицинските специалисти у нас в сравнение с другите държави от ЕС?
В номинално изражение заплатите на лекарите и сестрите растат, а в някои големи болници те вече са близо до средните за страната възнаграждения. Проблемът е, че ако ги сравним със заплатите в Германия или Австрия, разликата остава поне два-три пъти при лекарите и често четири и повече пъти при сестрите. В същото време натоварването и отговорността тук не са по-ниски. През 2026 г. ще видим допълнителен ръст на доходите – заложени са средства специално за млади специалисти и за договаряне на по-високи минимални нива по клинични пътеки. Но без по-висока здравна вноска и по-ясна национална политика за кадрите този ръст ще бъде „на парче“ – в няколко големи болници в София и още 2–3 града, а не там, където недостигът е най-остър.
-Как гледате на идеята за внос на чужда работна ръка в здравеопазването?
Аз съм по-скоро против системно да разчитаме на внос на кадри като „решение“ на кризата. Това е измамно лесен отговор, който в дългосрочен план задълбочава проблема. Първо, ние изнасяме собствения си недостиг към още по-бедни държави – взимаме лекари и сестри от здравни системи, които често са в по-тежко състояние от нашата. Това е етично спорно и политически нестабилно: когато тези държави затегнат правилата или повишат заплащането, потокът просто ще спре. Второ, „вносът“ маскира истинските дефицити – ниска здравна вноска, недобро управление на болниците, липса на кариерни стълбици и модерна техника. Вместо да променяме модела, ние наливаме нови хора в стара система и след 3–4 години отново сме в същото положение. Трето, интеграцията на чужди кадри не е безплатна: език, култура, стандарти на работа, доверие на пациентите – всичко това изисква време и ресурс, а при нашите възнаграждения рискът е те бързо да използват България като „трамплин“ към Западна Европа. Ако вложим същите усилия и пари в българските студенти по медицина, в стипендии и обвързване с практика в по-слабо обезпечените региони, в по-добри условия на труд и модерна апаратура, ефектът ще е по-устойчив и справедлив – и за нас, и за партньорите ни.
-Само заплатите ли са проблемът? Какво би накарало млад български лекар вместо в Германия да работи в малка провинциална болница в нашата страна?
Заплатите са необходима, но не и достатъчна предпоставка. Младия лекар го интересуват три неща: да има модерна апаратура и екип, от който да се учи; да има предвидимост – договор, кариерна стълбица, ясни правила за дежурства. И да няма усещането, че системата е несправедлива или политически зависима. Ако една крайна болница продължава да работи със старо оборудване, без достатъчно сестри и с постоянни дългове, няма как да я направим привлекателна само с обещание за заплата. Затова и в анализа ни настояваме допълнителните средства от по-високата здравна вноска да отидат именно за реорганизация на мрежата, за инвестиции в модерна техника и в доболничната помощ, а не само за „запушване“ на стари дългове.
-Защо българинът дава най-много пари (извън здравните осигуровки) за лечение, а продължителността на живота у нас е най-ниска в Европейския съюз?
България заделя общо около 8% от БВП за здравеопазване при средно 10% в ЕС, но структурата е обърната – приблизително 5% идват от публични средства, а около 3% от БВП, или близо 6 млрд. лв. годишно, излизат директно от джоба на хората като доплащания, частни застраховки и кешови плащания. Това ни поставя сред държавите с най-висок дял директни плащания в Европа и означава по-голям риск от финансов „шок“ при заболяване и по-късно търсене на помощ. В съчетание с недостиг на профилактика и скрининг, резултатът е по-ниска продължителност на живота и по-висока загуба на години живот в добро здраве. Решението е ясно: по-висок и по-справедливо разпределен публичен ресурс, който покрива ефективните профилактични и лечебни услуги, ясен пакет от права за пациента и силен контрол върху доплащанията. В противен случай продължаваме да плащаме много, но не там, където това носи най-голяма полза за здравето.
-Вие непрекъснато казвате, че здравната вноска трябва да бъде увеличена, за да оцелее системата. Но това ще гарантира ли, че няма да се налага пациентът да си доплаща, както е сега?
Увеличението на вноската само по себе си не е гаранция за край на доплащанията – то е инструмент. Нашите модели показват, че при здравна вноска 10% и пълно внасяне за всички групи, включително заети в държавния сектор, системата може да осигури по-широк публичен пакет и да намали дела на директните плащания. Но това работи само при сериозна реформа: реално остойностяване на дейностите, пренасочване на ресурса към профилактика, хронични заболявания и дългосрочни грижи, електронно досие и строги правила срещу „прикрити“ кешови плащания. Казано просто – по-високата вноска е инвестиция, която може да ни върне приблизително три пъти повече под формата на по-добро здраве и по-висока продуктивност, но само ако обществото изиска в замяна прозрачност и резултати.
-Защо много от лекарствата поскъпнаха в момента, в който стана ясно, че България ще влезе в еврозоната? Защо лекарствата в съседните държави – Турция, Македония, Сърбия, са по-евтини, отколкото у нас?
Цените на лекарствата в България са едни от най-ниските в Европа и са строго регулирани. По закон те се реферират към 10 други държави от ЕС и се определя максимална (пределна) цена, която не може да бъде надвишена. Това означава, че няма как производител или търговец да „наглася“ цената според курса на еврото или да я повишава произволно – всяка промяна минава през ясна административна процедура и контрол. От тази гледна точка спекула с цените на лекарствата на практика не може да има – има регулация, има референтни държави и има таван.
Когато сравняваме с държави извън ЕС, например Турция или други съседни страни, трябва да сме наясно, че говорим за тотално различна лекарствена и ценова регулация. Там има други правила за регистрация и механизми за определяне на цените, често различно ДДС и маржове по веригата. Понякога и целенасочена държавна политика за държане на цените изкуствено ниски. Тоест не можем коректно да сравняваме „едно към едно“ етикета в аптеката у нас с етикета в страна, която няма общ европейски регулаторен режим.
Реалният проблем за българския пациент не е толкова „цената на молекулата“, колкото моделът на заплащане – големият дял доплащане от джоба, недостатъчната реимбурсация от НЗОК, слабата роля на допълнителното застраховане и недостатъчно ясните правила кой медикамент кога и при какви условия се покрива. Ако публичният пакет е по-широк и предвидим, а доплащанията – по-ограничени, усещането за „скъпо лекарство“ ще намалее, без да се нарушава строгият регулаторен режим, който в момента държи цените на едни от най-ниските нива в ЕС.
-В България има 340 болници, до колко трябва да бъдат редуцирани и кой ще лекува хората в отдалечените места?
Не мисля, че целта трябва да е „затваряне на болници“, а по-умно подреждане на мрежата. В момента в много региони имаме малки болници с почти идентични структури, недостиг на специалисти и ниска натовареност на леглата – това е скъпо и не дава най-добро качество за пациента. По-балансираният подход е част от тези структури постепенно да се преобразуват – в центрове за долекуване и рехабилитация, в звена за дългосрочни грижи, в хосписи или дневни клиники, където се лекуват хронични заболявания и се правят планови процедури.
Паралелно с това трябва да укрепим областните болници, които реално поемат спешните и сложните случаи, и да развием доболничната помощ – лични лекари, специалисти, диагностика. Така няма да оставим хората без достъп, но ще използваме по-рационално ограничените кадри и ресурси. Ключовото е: по-ясен профил на всяка болница в системата и постепенно преструктуриране там, където моделът „малка многопрофилна болница за всичко“ вече не работи.
-Бихте ли коментирали последните препоръки на МВФ за България, част от които включват вдигане на преките данъци и въвеждане на прогресивно облагане?
Ако погледнем през очилата на австрийската школа, първият инстинкт е скептицизъм към всяко увеличаване на данъците и осигуровките. Но именно от тази перспектива има логика да направим важно разграничение: едно е да вдигаме общи данъци „за всичко“, друго е да коригираме целева осигурителна вноска за здраве в система със застаряващо население. При сегашната демография ние реално финансираме все повече здравни разходи „през задния вход“ – чрез по-високи лични плащания, натрупан дълг на болници и скрити трансфери от други пера. Това е най-лошият вариант: липса на прозрачност, на ясни цени, на предвидимост за домакинствата и бизнеса. Умерено, ясно разписано увеличение на здравната осигурителна вноска е по-честният и по-икономически рационален инструмент. То прави разхода видим, обвързва го с конкретно право (пакет услуги) и намалява нуждата от по-изкривяващи решения – инфлация, дълг или хаотични трансфери. За застаряваща нация няма „магическо решение“: или плащаме малко повече сега и се опитваме да го направим по-ефективно, или ще плащаме много повече по-късно – като загубена продуктивност, хронични заболявания и социално напрежение.
Маргарита Димитрова