Калин ТЕРЗИЙСКИ
И така, драги приятелю,
Мога да ти кажа някои неща по повод твоите гневни критики, насочени към „елита“ и „звездочелите интелигенти“, които презират народа си и така – с презрението си, което народът усеща – го тласкат към маргиналното, към сборища и сбирщини като „Възраждане“ и „Величие“, тоест към откровеното, разпасано и от все сърце изтърсено на масата кръчмарско патриотарство.
Да, мога да ти кажа някои неща, но знам, че младият и гневен човек, в когото бумти двигателят на честолюбието и себедоказването – и той именно затова е гневен, защото някъде дълбоко в него скърца с тънък глас червейчето на непорасналото самочувствие – не би приел, дори не би и изслушал мудните и дълго преживяни мисли на един стар вол.
Затова ще ги кажа на себе си – тези неща, които бих казал на теб.
Първо, мисля си, хората от моето поколение и още повече – от предишното, преживели цялата си младост и активните си зрели години във времената на социализма, достатъчно отдаваха почит на „простия народ“. Така им беше наредено. Дори да се гърчеха, наблюдавайки с все още полукритичния си поглед простащината и моралната нечистоплътност на тоя крадлив, мързелив и разпасан народ, те бяха длъжни да го възхваляват и да бъдат „негови певци“. Смeшно?!
От своя страна „простият народ“ презираше „чантаджиите“ и имаше право да ги презира. А към тъй наречената „творческа интелигенция“ хранеше едно смесено чувство – лека и снизходителна симпатия заради прекомерното пиене, което някак сближаваше тази ми ти творческа интелигенция с „простия народ“, но също и типичното „презрение от неразбиране“ – творецът (няма защо да се опитваме да го определяме – талантлив, посредствен, без значение – всички бяха гледани с едно око) се приемаше от „народа“ като галеник, дембелин, хрантутник и безделник, който нещо там си рисува или пише – а то това всеки го може. Но интелигентът не можеше да краде, а това за социализма беше стожерен критерий за успех. Интелигентите и разните творци не можеха да крадат и затова „народът“ ги смяташе за формени идиоти.
И така. Едно родило се сега, в най-новите времена, изискване към интелигенцията да „харесва и уважава народа и да го издига, вместо да го обижда и да му показва презрението си“ стъпва на големия подводен остров от гняв. Гневът на една интелигенция, изнудвана да си криви душата и унизително да лицемерничи и да пише и да рисува и да твори за българското село и за „простия народ“, бога ми!
Трябва винаги да си припомняме, че нещото, наречено „народ“, е една абстракция! Тя съществува само в нашите мисловни построения – та кой, по дяволите, е „народ“ – професорът по биохимия или хроничният шизофреник, доживяващ дните си в острото отделение на Курило, или гениалният програмист, или собственикът на четири проститутки от Провадия? Кой е народът?
И имаме ли право да обединим тези четиримата и още стотици хиляди принципно несравними хора в едно множество, произволно наречено „народ“?
Има отделни люде, всеки – със своята душа, мисъл, темперамент и воля, морал и истини. И това е хуманното отношение – а не усреднителско-обезличителското, сиромахомилско и в основата си подло обобщаване, създаването на лесен за мисловни спекулации образ – народа.
Но, да, има народ. В мислите и представите ни. И затова колкото мислещи глави има, толкова и български народи има. Всяка мислеща и чувстваща душа създава своя представа за това, което наричаме „народ“. Създава свой „народ“!
Някои успяват да конструират така нагласите си, така да се измъкнат от когнитивния дисонанс (по Леон Фестингър), че да виждат в съзнанията си, във фантазиите си народа светъл, красив и достоен за обичане. Блазе на тези хора. Та тях и никой не ги принуждава – те, водени от дълбоки и обикновено неосъзнати интимни причини, успяват да отрекат, „да си затворят очите“ за очевидно неприятното и да видят само това, което „искат да видят“.
Винаги съм мислел, че призванието на интелигента не е да сее лъжливо позитивни (понякога наричани с удивителна наивност „възрожденски“), розови и ярко алени представи и идеи. Както казва Умберто Еко, интелектуалната функция се заключава основно в това – да се създават кризи в редовете именно на Своята партия! Тоест – да си критичен и дори заядлив със своите, защото именно тази критичност, този автокоректив ще им донесе полза. А не овчедушната благоразположеност и правоверната привързаност.
А по отношение на нашите възрожденци ( както и мислещите хора от всички народи и времена) мога да припомня само, че те са отправяли към народа думи като „… не сме народ, а мърша“, те са създавали образи като Бай Ганьо и са говорели за „пиянството на един народ“.
Защото единственият дълг на мислещия човек – да го наречем интелигент, интелектуалец, будител, възрожденец или както си щем – не е да слави и гали с пауново перо народа си. Кого сред народа? Наркодилърите, новобогаташите с техните курви и сводниците с техните поршета? Единственият дълг на мислещия, умен, ерудиран човек е дългът към истината!
Ако истината за тъй наречения „народ“ е стряскаща и некрасива – такава ще я отстоява мислещият човек!
И ето едно решение, малко странно, но мисля – добро. Мислещият човек, творец, интелигент – чрез понякога дори и гневната си критика, чрез (дори!) и презрението си към това, което наричат „народ“, би могъл да предизвика следния положителен, спасителен процес: тези, които оценят критиката, осъзнаят правотата и разберат изворите на презрението, да се откажат да бъдат „народ“! Да се дистанцират, да се самоотстранят и самообособят като нещо, нямащо нищо общо с никакви народи, стада, тайфи, тумби, тълпи и агитки.
И всеки един такъв да каже на себе си: Аз не съм „народът“ – аз съм горд, отделен, самостоен, ценен сам по себе си човек! Не искам да ме слагат в никой кюп – още повече когато този кюп е просто удобен за някаква властваща клика! Аз съм просто човек – но не прост човек! Аз съм велик човек, защото съм осъзнат човек. Защото… Защото Човек – това звучи гордо.
Не е ли така, по дяволите?!
