Едва ли има човек, който да не може да запее „Цвят лилав“ – емблематичен хит на Ирина Флорин. Тя е сред най-нежните и емблематични гласове на родната сцена. Има издадени осем студийни албума. Истински пробив прави през 1996 г., когато излиза дискът „Цвят лилав“. Следва дълга поредица от хитове, награди, концерти и пълни зали. През 2006 г. Ирина Флорин прави дебют и като дизайнер, и е отличена с наградата „Златна игла“. Музиката продължава да е основна част от живота й и до днес, а на 22 юни Ирина ще пее на тазгодишния София Прайд.
– Ирина, на 22 юни ще участвате на София Прайд. Знаково ли е за вас това участие?
– За поредна година съм поканена на София Прайд, но просто миналата година събитието съвпадна с мой концерт в Благоевград, а по-предишната беше ковид пандемията и си признавам, че тогава нямах смелостта да отида да пея. Тази година обаче всичко се нагласи, както трябва.
– Значи веднага сте приели поканата, не сте имали абсолютно никакви съображения?
– Не, нямах никакви съображения.
– Кои песни ще изпълните?
– Най-популярните си песни. Вероятно ще направим микс от 6–7 парчета, като от всяко ще се взема куплет и припев и ще бъдат свързани в подходящите хармонии. В микса ще влязат „Мога“, „Докога, „Цвят лилав“, „Пътуване“, а от новия ми албум – „Какво е любов“, „По целувките“ и „Заспи, сърце“. Така че ще представя пъстра палитра от най-популярните песни.
– Изпълнителите, които се качват на тази сцена, винаги се стремят да показват интересни визии. Вие ще бъдете ли с по-специален тоалет?
– Да, мисля по този въпрос, но все пак ще остана вярна на себе си. Не смятам, че визията ми трябва да бъде коренно различна от моя стил и имидж. Идеята на прайда не е да се закичиш със знамето или да излезеш в костюм с цветовете на дъгата. За мен появата на тази сцена е много по-дълбока и показва личното отношение за това да приемаш хората такива, каквито искат да бъдат и се чувстват. Това е уважение на правото им на избор. Така че тоалетът ми ще бъде съобразен с моето усещане и с моя имидж. В крайна сметка отивам там, за да подкрепя събитието, а не да имитирам някого или нещо.
– Не се притеснявате да изразите подкрепата си към хората с различна сексуална ориентация, но според вас толерантни ли сме българите?
– За съжаление, мисля, че България е доста хомофобска държава. Една от най-хомофобските в Европа. Тъжно е, че го казвам, имайки предвид времената, в които живеем. Няма по-изконно, чисто и по-дълбоко право от това човек да избира какъв да бъде, кого да обича, с кого да живее, как да се чувства. Да, има промяна в мисленето на хората, но не е толкова революционна. Явно в България няма да е толкова лесно промяната да се случи, за жалост. Може би ще е дълъг процес, който зависи и от двете страни – не само от отношението на хомофобите в България, но и от отношението на гей обществото. Тези лагери са като два скачени съда, които постоянно се катализират взаимно. Трябва постепенно те да се успокоят, да осъзнаят, че разбирателството и комуникацията помежду им е необходимо за нормалното съществуване на така наречените „различни“. За мен е глупаво да сочим с пръст, че някой е различен, защото хората са такива, каквито са. И е така, откакто свят светува. Интересувала съм се и съм чела доста материали, свързани с хомосексуализма, и е много жалко, че в миналото са го смятали за болест и са „лекували“ хората с някакви медикаменти.
Другата важна причина да участвам в София Прайд е, че в обкръжението си имам много приятели с гей ориентация. И това са успели хора, реализирали се в живота. Даже в разговорите си с тях забелязвам, че те не се интересуват толкова от всичките тези проблеми, защото са се интегрирали в обществото. Може би ситуацията е по-различна за хомосексуалистите извън София, в по-малките населени места.
– Темата за хомосексуализма предизвиква много остри и противоположни реакции. Вие получихте ли критики, след като стана ясно, че ще пеете на София Прайд?
– О, не. Даже очаквах повече хейт. Единствено на фейсбук страницата ми един човек ме беше попитал защо ще участвам, тъй като обикновено не афиширам убежденията си. Имам мнение по много въпроси, но невинаги го правя публично достояние. Да, вероятно някои от феновете ми няма да са съгласни с позицията ми, но това е тяхното мнение. Моето е, че искам да се направи повече за хомосексуализма в България. Изхождам от основното човешко правило да обичаме когото искаме, без това да ни пречи да се реализираме професионално и в обществото. Ето, кметът на Париж е хомосексуалист, много политици от други държави признават своята сексуална ориентация, в Европейския парламент също. У нас може би единственият, който открито призна и живее напълно спокойно, е Мариус Куркински. Той е изключително голям талант и хората го приеха. Азис също официално е признавал своята сексуалност. Вероятно ако повече хора от изкуството или друга публична сфера заявят своята ориентация, това ще има положителен ефект. За да разбере обществото, че това не е страшно, не е болест. Имаме много примери за световни личности, които не крият предпочитанията си и хората сякаш дори още повече ги обикват, след като те се открият.
– Вашата колежка Милена води битка с ЛГБТ общността. Как ще коментирате?
– Бях изненадана, че точно Милена зае подобна позиция, защото в живота и творчеството си тя винаги се е борила за свободата. Уважавам всяко мнение, стига то да бъде сериозно аргументирано. Хубавото е, че на тези концерти идват и хетеросексуални, които по този начин показват на другите и на децата си толерантност и приемане на хората с различна ориентация. Мит е, че ако имаш приятели хомосексуалисти, и твоите деца ще станат такива. Моят син е расъл в такава среда и не е „прихванал“.
– Въпросът с толерантността постепенно доведе и до по-крайни решения, като това в някои държави да наричат майката „родител 1“.
– Не съм много запозната точно с тези идеи и не съм убедена, че тази тенденция може да обхване целия свят. Това са сложни въпроси, които не могат да бъдат решени с налагането на закони и правила. Тук става въпрос за много по-сериозно осъзнаване на темата за избора от цялото общество.
– Ще ви върна към годините на „Спартакус“. Какви са спомените ви от този клуб и времената, когато той се роди?
– Щастлива съм, че съм била част от това време и може би точно то ме накара да обикна тази хора, защото видях колко красиви души и сърца имат. Там разбрах какво означава да имаш място, където да е свободен твоят дух. Много приятелства създадох в онези години, които са останали и до ден днешен. Тези хора са много креативни. Имат изключителен поглед към бъдещето, свободни са вътре в себе си спрямо това да се реализират, да бъдат в помощ на другите. Много са емпатични и това ме плени. „Спартакус“ беше оазис на красиви емоции. Оттам пазя едни от най-яките спомени за „Цвят лилав“. Когато диджеят спираше музиката, виждах как 700–800 души я пеят с вдигнати нагоре ръце. Носили са ме на ръце. Често ходех там и танцувах до 4–5 сутринта. Но сега, за щастие, хомофобията е много по-слаба. Пак казвам, има прогрес, но не е революционен. Просто част от обществото лицемерно приема „различните“.
– В годините на „Спартакус“ критикували ли са ви, че сте били част от това общество?
– Не. Никога като публична личност не съм била обект на агресивно отношение. Когато с Азис направихме дуета, част от феновете ми реагираха остро, но за мен беше нелепо да тръгнеш срещу една от най-големите звезди и таланти на България. У нас просто все още го има мисленето, че хомосексуализмът е нещо вредно, нефелно, но полека-лека започва да изветрява това мислене. И се радвам, че е така. Хомосексуалните са също като нас – обичат, страдат, работят.
– Един от основателите на „Спартакус“ е Дим Дуков, който не криеше своята сексуалност и с когото бяхте добри приятели. Към него имало ли е негативно отношение?
– Дим Дуков, когото всички наричахме Отеца, беше най-свободното същество, което познавах. Хората го приемаха изключително положително. С усмивката и присъствието си успяваше да привлече всеки човек. А самият той успяваше да се интегрира навсякъде. Много липсва на всичките си приятели, сещаме се за него. Той си отиде малко след като почина майка ми. Тя си отиде през септември, а той – през февруари. Твърде млад си замина, а беше като патриарх на движението за свободата на хомосексуалното общество.
– Говорейки за свободата, вас през годините някой опитвал ли се е да ви ограничава, да ви налага рамки в музиката?
– Имало е дискусии дали дадена песен е подходяща, но това е било в началото на кариерата ми, когато вероятно съм правила грешки и съм била по-несигурна. Най-правилното е твоето вътрешно усещане. Например последният сингъл, върху който работя от 6–7 месеца, вече трети път го пеем, правим промени. Склонна съм да променям, за да се получи най-доброто. Текстът е създаден от мен, Ваня Щерева и Дара Екимова. Но не са ми налагани чужди мнения. Няма по-ценно от това да изразиш себе си. В изкуството трябва да си искрен.
– Музиката ви среща с различни хора, включително и със Слави Трифонов. С него лесно ли се работи?
– С него се познаваме още от „Каналето“, издавал е мой албум – „Мога“. Беше влюбен в едноименното парче. Заедно организирахме и промоцията. Изключителен професионалист е и много добър човек – с чисто сърце го казвам. Видяла съм у него качества, които се срещат в много малко хора, независимо от фасадата, която демонстрира. Говорила съм си с него, дори съм го питала защо гради такъв имидж. Слави мисли мащабно и винаги се е грижил за хората, с които работи. Но и винаги, когато работиш с много хора, възникват проблеми – така е навсякъде. Каквото и да се говори за него, мога да кажа, че е огромен професионалист и дълбоко в себе си е добър човек. Освен това е забележителен меломан. Да, те правеха по-популярна музика като стил, но той в колата си слушаше предимно рок, класическа музика и поп. Само че е бизнесмен и създава музика, която се продава.
– Известно е, че в България музикалният пазар е малък. Съжалявали ли сте, че не сте пробили и навън?
– Пазарът ни е малък, нерегулиран, спонтанен, трендов и всеки се спасява както може. Преди години нямахме възможност да се развиваме навън, а и днес далеч не е толкова лесно. И досега няма български изпълнител, който да е направил кариера в чужбина, въпреки че имаше тази възможност. В интерес на истината – Азис е единственият, който проби извън България.
– Защото хората у нас днес толкова се мразят?
– Българският народ е доста обеднял и ножицата между шепата богати и масата работещи бедни е голяма. Когато си неудовлетворен от живота си, успелите те дразнят. Оттам тръгва всичко.
– Вие удовлетворена ли сте?
– Винаги съм доволна от живота си. Щастлив човек съм! Работя нещо, което не усещам като работа. Пътувам, записвам в студиото и съм доволна въпреки умората. Стремя се да постигам повече, но без да завиждам и да съдя. За мен е важно да виждам доброто и градивното около себе си и да наблюдавам успехите на колегите си. Всички успели хора са пример, защото показват, че успехът сам по себе си е постижим. Просто е свързан с много труд, усилия, енергия и чисти мисли.
– Успявате ли обаче да се абстрахирате от личните проблеми и събития, когато работите?
– Имала съм концерт няколко дена след като съм погребала близък човек. Излизала съм на сцената болна, с температура, с болки. Но си на работа, а и когато си на сцената, се пренасяш в друг филм. Сцената лекува!
Ивет САВОВА