Петър Стоянович е историк, журналист и бивш министър на културата. По време на управлението на ОДС е парламентарен секретар и началник на кабинета на бившия министър на външните работи Надежда Михайлова. Баща му Иван Стоянович е сред най-известните кинокритици, с неподражаемо чувство за хумор, а негова майка е актрисата Ани Бакалова.
-Проф. Стоянович, победата на Дара на „Евровизия“ предизвика шоков взрив от емоции в България. Как оценявате този успех? Ще се справим ли с организацията на събитието през 2027 година?
-Успехът на Дара е безспорен и уникален, защото от Световното по футбол пред 1994 година не сме имали подобно изваждане на България пред скоби. Страх ме е как ще се справим с домакинството и затова е изключително важно да има контролирано от държавата сътрудничество между различните организации, ведомства и общини. За да можем не само да не се излагаме пред чужденците, а да покажем, че България е цивилизована европейска държава. Не на последно място, трябва много точно и без локален патриотизъм, да се прецени коя от българските общини най-добре ще се справи с това домакинство. Чувам много мераци, но само с мерак не става. Засега от всички, които са изразили желание да бъдат домакини, познавам един, който със сигурност ще се справи и той се казва Димитър Николов – кметът на Бургас. Каквото е казал, го е направил по две. Решението трябва да бъде съгласувано с всички среди – с музикалните, с продуцента Саня Армутлиева, със самата Дара , с хората, които отвън ще ни съветват как е правено това събитие и какви са най-важните критерии. Трябва да се освободим от Чудомировския егоизъм, да сме само маминкини и ние, а да направим така, че България да се покаже като европейски домакин на това съревнование.
-Логична ли беше победата на Дара след толкова години и доста често спорно участие на страната ни в „Евровизия“, или беше чист късмет и само заслуга на Дара?
-Ние винаги смятаме, че нещо е или логично, или защото Господ бил българин, или защото Ванга го е предсказала. Успехите в цивилизования свят стават първо чрез талант, второ чрез работа, трето чрез лобиране и чак на четвърто място с късмет. А не обратно, както ние, на границата между стария и новия свят, смятаме. Успехът е извоюван от това чудесно момиче Дара и от нейния международен екип. Песента е избрана така, че да съответства на началото на 21 век. Това, че не е изпълнена от хоровата капела „Светослав Обратенов“, вероятно й носи някакви плюсове пред младата и дива аудитория, която я слуша. Няма да я слушаме ние, които смятаме, че след Дебюси нищо добро не е написано. Ама този или онзи не я харесвал. Който не я харесва, да си купи Менделсон и да си го пуска вкъщи. Аз самият също не съм почитател на тази музика, но гледам Дара като продукт, който прави България известна по света.
– Господин Стоянович, кое е най-голямото клише, което сте чували за 24 май?
– Клишета в духовния и в политическия живот, както и в цялата ни история, има достатъчно. Свързаните с 24 май са, че Кирил и Методий принадлежат само на България, както и че кирилицата е писана единствено за нас. Всяка национална държава подържа някакви свои митове и това води до големи отстъпления от историческата наука.
– Говорите за митове, но не се ли крепи на тях голяма част от нашето самочувствие?
– Безспорно е, че за нас Кирил и Методий са равноапостоли и просветители. Също така е безспорно, че те стоят в основата на усилията за нашата различност и просвещение. Въпросът е, че не бива прочитът на историята да минава под мотото „От Витоша по-високо няма“.
– През последните години, наближи ли 24 май, се възражда спорът дали тази дата трябва да бъде нашият национален празник. Вие на какво мнение сте?
– Винаги съм казвал, че 24 май е най-красивият и трогателен български празник, уникален в целия свят.
– Тази година, покрай 150-ата годишнина от Априлското въстание, се лансира идеята и 20 април да честваме като национален празник. Като историк какво ще кажете за това предложение?
– Учудващо е, че датата на Априлското въстание все още не е станала национален празник в България. Със сигурност това събитие е онова начало на XIX век, което полага основата на нашето окончателно освобождение. Инициативата, подета от Сергей Игнатов като министър на културата, е не само достойна, но задължително трябва да бъде подкрепена надпартийно и веднага. Вече е късно това да стане тази година, но догодина 20 април трябва да го отбелязваме не просто като неприсъствен ден, а като празник на нашата планирана и предварително заплатена свобода.
– Вие сте били министър, наблюдавате и сте свързан с културните процеси у нас. Как се развива тази сфера през годините?
– Прочитът на процесите може да бъде и с положителен, и с недотам положителен знак. Постигнатото е немалко, даже е завидно на фона на това, което българската държава успя да финансира, подпомогне и вдъхнови. Българската култура, в голяма степен и българското просвещение въобще, все още следва един допотопен принцип, който през XXI век е изживял времето си. Поради това са и непрестанните проблеми, които имаме и с управлението, и с финансирането на българска културно-просвета сфера. Този принцип е остарял и абсолютно неадекватен през новия век. Така е и по отношение на сценичните изкуства, и на възможностите за реставрация, консервация и излагане на недвижимите културни ценности. Като човек, който е бил вътре в системата и е представител на тази гилдия, съм лишен от всякакви илюзии, че това нещо може да бъде променено, ако не започнат основополагащи, сериозни и жестоки реформи. Боя се обаче, че поради логиката на политиката и на желанието на всяка политическа сила за повече гласове на всеки следващ избор, че тези реформи няма да се случат.
– Казвате реформи, те трябва ли да включват по-малко участие на държавата във финансирането на културата и повече частни пари?
– Най-важно е да се направи много сериозен анализ – каква култура произвеждаме, за кого я произвеждаме, как е разпределена териториално, кое и по какъв начин трябва да се финансира.
– Според вас културните институции в малките населени места трябва ли да се запазят на всяка цена, или икономически това не е обосновано?
– Когато дойде моментът да се мисли по този въпрос, с удоволствие бих казал своето мнение. В момента да говорим дали трябва да има симфониета в село Каскетево, е безсмислено. Въпросът не е в това да лишим големия, средния, малкия град и селото от култура. Трябва да се види коя форма, с кой състав и какво финансиране е най-добре за териториалната и демографска специфика на България. В момента се работи по принципа – на калпак и един век назад. По същия начин е и с българските културни институции зад граница. Ако някой може да ми обясни защо в рамките на стотина километра трябва да има четири български културни института в бившата Австро-Унгария, шапка ще му сваля. Това е наследство от времето на Източния и Западния блок, когато е било важно да има български културен институт и във Виена, и в Братислава. Те са на 65 километра една от друга. Следващ момент е дали всички тези културни посолства да не бъдат обединени с културния институт в Министерството на външните работи, с дирекцията, която отговаря за задграничното обучение по български език и литература. И всичко това да се изнесе в национална агенция, каквито са „Гьоте институт“, институтът „Севрантес“ или „Бритиш Кансъл“. Това са ефективни методи, които в момента никой не иска да приложи, защото ще се скара с министерствата и ще развали феодалния принцип на тяхното управление. От друга страна, изисква прекалено много напъване, а от него нито можеш пари да изкараш, нито да постигнеш по-голям електорален успех. Затова нещата си остават като по времето на късния Брежнев.
– Покрай съставянето на новия кабинет отново се заговори за сливането на министерствата на културата и туризма. Това не се случи, но смятате ли че има резон в такова обединение?
– Всякакво съединение, обединение и разединение на държавни институции теоретично може да бъде направено, стига на практика от това да следва нещо положително. Могат да бъдат обединени всякакви министерства. Спомням си, че по времето на ранния Орбан имаше 5 министерства, които обединяваха всички ведомства в себе си. Културата беше под шапката на Министерството на икономиката на Унгария. Въпрос на гледна точка. Лично аз и като гражданин, и като човек от културните среди, нямам нищо против сливания, стига да може някой да излезе и да обясни смисъла. А не да се прави автоматично, защото можело да се ползва почивната станция в Китен, примерно. Ако нещо може да донесе добавен продукт на българската икономика и духовна сфера, нека се обединяват.
– Вие преподавате ли в момента на студенти?
– Не, отказах се преди 5 години, защото престанах да виждам смисъл. Нямам нито мотивацията, нито нервите да го правя. От страна на младото поколение виждам, че получаването на висше образование в духовната сфера е формален процес, търсещ грамота, а не грамотност.
– Смятате ли, че българската култура и образование успяват да излязат от своя провинциализъм, каквито упреци се чуват често напоследък?
-Вече казах, че голяма част от нашето просветителство и културна сфера са по възрожденски умилителни. Имаме прекрасни хора на духа, на перото, на сцената, на танца, да не изброявам. Въпросът е обаче как успяваме да ги лансираме на световния пазар, как успяваме от отделни и блестящи единици да създадем златна среда, в която да възпитаваме и бутаме напред младите българчета. В XXI век те се намират в жестоко конкурентната среда на глобалния свят. Дали обаче са готови, дали съзнават своята принадлежност към българското образование и култура? Дано да са готови, аз малко се съмнявам.
– Глобалният свят върви с изкуствения интелект. Каква е вашата прогноза за влиянието му върху образованието и културата?
– Много съм говорил по тази тема и с моите деца, и с хора, които повече от мен са наясно с темата. Виждам, че младите употребяват изкуствения интелект, както домакинята ползва робот, за да не се навежда да мие плочките. Тоест неговата употреба е изключителна елементарна и незадълбочена. Когато изкуственият интелект навлезе в онези сфери, в които наистина може да бъде полезен, включително и в здравеопазването, ще е прекрасно. Тогава можем да се замислим как той може да бъде ползван и в духовната сфера. Скоро се смяхме с моите деца, че изкуственият интелект не може да ми вземе хляба. Тоест в него не виждам две много важни неща – оригинално творчество и хумор. Това са двата крайъгълни камъка на духовната сфера и докато роботът не проникне в тях и не ги превърне в своя втора същност, можем да сме спокойни за себе си.
Разговор с Петър Стоянович и Кристина Патрашкова може да гледате ТУК