Димитър Стоянович влезе в поредна роля – оглави екипа, който възражда във Варна Международния кино фестивал „Любовта е лудост“. След 33 години история започва летоброене, стъпващо върху традициите, наложени от професор Александър Грозев, създател на престижния форум. 34-ото издание, което ще се проведе между 26 и 30 август в НДК-то на морската столица, отваря нова глава. Шеф на журито е Владимир Пенев, филмите в конкурса ще оценяват актрисите Ани Пападопулу и Жана Яковлева в компанията на режисьора Станислав Тодоров-Роги. Димитър Стоянович не крие, че рискът не е малък, въпреки опита му като съосновател, програматор и директор на форума за историческо документално кино в Бургас. Споделя, че след броени дни във Варна ще пристигнат интересни гости от Европа, с които ще празнуват заедно магията на седмото изкуство и ще аплодират страхотните и завладяващи филми, премиерите, изненадите.
– От къде събрахте хъс и енергия, господин Стоянович, за да се захванете с „Любовта е лудост“?
– Най-вече от отговорността пред наследствеността. Първостепенна задача е винаги да спазваме малкото останали смислени традиции в обществото и общността ни, свързани с културата. В крайна сметка това е и една от най-важните житейски задачи, които сам съм си поставил – да се опазват историята и паметта. Колкото е възможно по-добре. И когато стана ясно, че фестивалът е изправен пред унищожение и някой трябва спешно да се захване със спасението му, се хвърлих на секундата. В интерес на истината го направих с нескрит ужас, защото „Любовта е лудост“ е от най-старите, най-уважавани и много обичани събития. Изпитвам огромно уважение към създателя му – професор Александър Грозев, който по абсолютно неясни за мен причини и по абсурден начин беше отстранен заедно с цялата група около него. Разбрах го случайно и бях истински втрещен. Не знам подробности от кухнята, навярно става дума за някакви вътрешни колизии. Веднага обаче уточнявам, че концепцията „спасяване“ не ми допада. Предпочитам „възстановяване“ – в много смислен вариант и откровена амбиция. Не просто фестивалът да съществува, а да бъде фактор.
– Обозримо ли е, според вас, времето, в което българската култура все така ще трябва да бъде спасявана?
– Очевидно е, че тя ще има нужда от перманентно спасяване и през следващите десетилетия поради всеобщо неглижиране на процесите и мъчителното вървене в неизвестна посока. Като че ли никой не знае накъде води тя. Проблемите са предвидимо огромни. Предвидимо не е ясно кой, защо, как. Но се надявам, че сегашният министър и тези, които ще го последват, ще намерят силата, акъла и административния опит, който е много важен, за да направят смислена стратегия за повече от един мандат. За да знаем какво искаме да се случва в българската култура след 10, 20, 50 и 100 години.
– Само че абсурдът е факт: всеки следващ министър се тюхка, че няма стратегия за култура, но си тръгва от министерството без да е променил ситуацията.
– Феноменът на нищоправенето. Толкова много кабинети и толкова изгубено време, в което всеки обвинява някой друг, че не е направил това, което и самият той е можел да направи. Не съм министър и нямам амбиция да бъда, но не разбирам и отказвам да разбера тази трагедия – не толкова в Шекспиров, колкото в постмодерен размах. Казвам го с тъга. И с надежда, че рано или късно всичко това ще се промени. Въпреки че секторите, затормозени и почти нефункциониращи, крайно несигурни и постоянно орязвани, са много. Работата е трудна, но надеждата умира последна, затова да гледаме напред.
– Колко драми и романтични комедии изгледахте, за да изберете заглавията за издание № 34 на „любовния“ форум?
– Над стотина. Светът не спира да произвежда филми – изненадващо приятни и интересни. Много от тях по ред причини няма как да стигнат до българската публика. Затова и съществуват подобни фестивали – да разширят нашия кръгозор, да ни покажат много хубави творби, които могат да бъдат гледани само тук и сега.
– Какви са тенденциите в международното кино?
– В него отдавна има объркване. То идва от невъзможността да бъде разбрано защо се прави киното. Иначе продукция бол. Но европейското кино е разкъсано в своя опит да произвежда много оригинални, много авторски филми, строго насочени към специализирани фестивали. В арт хаус творбите, изразяващи художествено-творческа позиция, разбира се, няма нищо лошо, но понякога те се случват за сметка на публиката. А „Любовта е лудост“ е фестивал за ЗРИТЕЛЯ. И затова сме избрали филми, в които има хем изкуство, хем чудесен разказ, хем нещо, което да радва. Да забавлява и да предизвиква размисъл. Кино и любов – всичко е пределно ясно. Защо да не се отпуснем в сложните и неприятни времена, в които живеем не само ние. Светът е твърде разклатен. А киното остава убежище, бягство от битовизма, който ни заобикаля, от геополитическата смазваща тежест на ежеминутните новини, изпълнени с ужаси.
– Явно държите Варна да е контрапункт на онези фестивали, които стигат до маниакалност в показването на „сложни“ произведения.
– Това също е стара тенденция. Но ако тръгна да се изказвам по-остро за фестивалните политики, ще е малко срамно, защото самият аз съм от тези среди. Но категорично не ми харесва в какво са се превърнали много от най-уважаваните фестивали по света. Не ми харесва тази маниакалност, тази самозадоволеност на артистите. Продължавам да вярвам, че киното трябва да изразява авторите си, но за какво е то, ако няма зрители, които да го гледат… Златната среда е най-добра. Да, нека има авторско кино, но и филми, които носят наслада на зрителите, защото иначе, както е тръгнало, окончателно ще ги изгубим. Вижте как постъпи Кристофър Нолан с „Одисея“ – хем е епос по класиката, хем побърка целия свят. Той е едноличният спасител на киното и на смисъла за неговото съществуване – хем ограмотяване, хем забавление. Това е формулата, която много ми харесва. И нека никой да не ми казва, че вече няма кой да ходи на кино. Не, не е вярно. Когато се появи нещо хубаво, което си заслужава – и то без простотия, винаги ще има публика. Това е най-голямата и най-важна битка за всеки творец.
– Кинодейците в България имат ли представа къде е златната среда, за която говорите?
– Не. И като при всички други културни процеси у нас, киното ни няма идея защо съществува и към кого е насочено. Никой няма идея защо държавата го финансира, за да функционира. Затова понякога се получава нещо качествено, друг път – не. Поради ред причини гледам всички български филми – някои от тях са толкова посредствени, толкова лишени от фантазия точно заради това разклащане в изгубената посока. Много бих се притеснявал и срамувал, ако имам нещо общо с подобен проект. Надявам се никога да не се стига до там. Затова и не снимам често. Когато се реша, се подготвям дълго и внимателно.
– Какво за кога замисляте?
– Не бързам. Следващият ми филм ще бъде комедия или романтика. След „Плът“ – тежък като концепция и не само, си дадох почивка. А и понесох някои, да кажем, мои лични опарвания в българския кино живот.
– Нима още си позволявате да се опарвате?
– Ами да, учудващо раним съм все още. Затова реших, че не си заслужава да изпиля нервите си докрай. Когато, живот и здраве, всичко се подреди, ще подновя битката, която дори не знам за какво е.
– Както се знае, майка ви е голямата актриса Ани Бакалова, а баща ви е легендарният кино критик Иван Стоянович – как избрахте своя път между тези две толкова силни личности?
– Израснал съм в театър „Сълза и смях“, но от дете съм влюбен в киното. Обременен съм по рождение от него. Още преди пубертета изгледах тонове филми на открити и закрити прожекции. Ходих на кинолекториите, слушах Тони Андрейков и всичките другари на баща ми. Но никога не съм имал план да се занимавам с кино. Кандидатствах история. Бях студент в Софийския университет, тъкмо си пишех магистратурата, когато Влади Люцканов ми звънна, че ще прави предаване по БНТ. Ей така, абсолютно по случайност влязох в занаята. Започнах да пиша сценарии, извиках Лъчезар Аврамов – единственият режисьор на моята възраст, с когото общувах, и започнахме. Самоук съм – проба-грешка, проба-грешка. Лъчо ме научи на режисура, аз го научих на писане. Той е този, който с шутове ме накара да направя „Плът“. И понеже за мен това е най-естественото нещо на света – не се изживявам, не късам ризи, не режа вени, заснех „Плът“ с лекота за десет дни в прекрасна атмосфера, но след много репетиции. Рекорд. Когато знаеш какво правиш, е лесно.
– Вашите драматизации на „Парижката Света Богородица“ по Юго и „Последното изкушение на Христос“ по Казандзакис са брилянтни, но не мислите ли за авторски спектакъл?
– Бях тръгнал, но някои обстоятелствата ме отдалечиха от целта. Отдавна се каня да поставя мой текст. Написах шантава трактовка по „Барон Мюнхаузен“, дойде ковидът и всичко пропадна. В театъра винаги е имало по-интересни събития в сравнение с киното. Въпреки приливите, отливите, кризите, различните поколения… Територията е сложна, а старата реформа е за подмяна – крайно необходимо е да се измисли съвсем нов начин, по който да се финансира театърът. Иначе няма да се завърне към корените си. Все така ще се вкарват всякакви зрители с всички средства на всяка цена. И никога няма да се отървем от халтурата.
– Няма как да не питам за Любен Дилов, един от най-близките ви приятели и съмишленици в правенето на прочутото списание L’Europeo. Мислите ли, че той предчувстваше бедата?
– Неее, Любо нямаше намерение да умира. Абсолютно никакво. Не му й приличаше. Бях убеден, че ще надживее всички ни. Човек с дивна енергия като неговата, с толкова огромна любов към живота… Дойде ни като гръм от ясно небе. Но вие предполагаме, Господ разполага.
– В така нареченото публично пространство се понесоха всякакви приказки за прекаляване с кафета, уиски и какво ли не още.
– Кафе пиеше колкото всеки от нас – при това безкофеиново. Почти денонощно бяхме заедно и ви уверявам, че към алкохол посягаше един път в месеца. Харесваха му някакви ликьори и диджестиви. Но много пушеше. Цигарите бяха единственият му порок. Хабеше и страшно количество нерви, свързани със съществуването ни, а дори не мога да си представя и не искам да си мисля какво му е струвало участието в политиката. Ужасно ми е мъчно за Любо, имам чувството, че всеки момент ще влезе през вратата. Не минава ден, без с приятелите да говорим за него. Тежко ни е, сънуваме го… Прелестен човек. А се изсипаха и се сипят всевъзможни глупости и гадости. Някакви го кълнат, други го наричат мръсник и продажник. Не знаят каква работа свърши той за културата, за хората – отвъд всякакви политически пристрастия. И за просяка, и за краля. Който не го беше помолил, на него не беше помогнал. Хвърляше се в боя за всеки и за всичко, което имаше смисъл. Малко преди Любо си отиде и Мишо Заимов. Кървава сеч на смислени и важни личности за обществото ни. Като тях не се повтарят. Мантрата за незаменими хора е пълна глупост.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg