По телефона прозвуча ведър мъжки глас. Реших, че съм объркала номера, защото очаквах да чуя възрастен човек, който ме чува трудно и говори бавно. Не бях сбъркала и когато 84-годишният Ивайло Трифонов разбра, че го търся, за да пиша за него, с готовност се съгласи да се видим. Отклони обаче желанието ми за обяд в някой ресторант и ме покани у дома. С радост приех, защото ми беше интересно да видя къде живее бившият началник на канцеларията на президента Желю Желев, бивш служебен заместник министър-председател и бивш посланик в Белград. Точно в 10 сутринта натиснах звънеца на красива метална врата на къща на ул. „Янтра“. Уличката, на която живее Ивайло Трифонов, се намира в квартала около ул. „Иван Асен“, на две крачки от Военната академия. Къщата е строена в началото на миналия век от бащата на неговата съпруга, който е бил електротехник в двореца на Фердинанд.
Виждам слабата фигура на Трифонов. Той прекосява енергично двора и отваря вратата. След секунди попадам в дом на повече от век, покрит с патината на царска България, отрупан с книги, снимки и вещи на хора на духа.
Нося кутия с банички, кифлички, бухтички и още вкусотии, които купих от прословутата кюрдска пекарна „Лилан“ на ул. „Иван Асен“. „Защо сте взели всички тези неща? Аз трябва да почерпя, вие сте ми на гости“, казва веднага Ивайло Трифонов и вади кутия „Мерси“. След час, когато си тръгвах, ме подкани да взема повече бонбони и да ги занеса на колегите в редакцията.
Ивайло Трифонов ме кани да седна на канапето в просторния хол, а той се настанява в едно от креслата. Подреждаме закуските и кафето, което домакинът приготвя, и в следващия час потъваме в интересен разговор за живота, политиката, миналото и променящия се свят, в който живеем днес.
Поглеждам през прозореца на гостната и съзирам уютен двор. „Сами го поддържаме. Сега е зима и не е красив, но когато се раззелени, е чудесно. Тогава трябва да дойдете. Това там е дюля и когато цъфне, е много красива“, обяснява домакинът.
Казвам му, че съм впечатлена от красивата къща и съм учудена как един електротехник в началото на ХХ век може да притежава такъв дом. „Все пак той е бил на почетна длъжност в двореца и уважаван от Фердинанд“, отбелязва Трифонов.
Бившият шеф на канцеларията на президента Желев живее в наследствен дом на своята съпруга.
Интересното е, че вторият етаж се обитава от тъща му, която преди месец е навършила 100 години. „Не й личи възрастта, нито по приказка, нито по вид. Само дето не може да тича, а ходи бавно“, казва с усмивка бившият политик.
Разговорът ни е прекъснат от обаждането на члена на Комисията по досиетата Екатерина Бончева. Тя му съобщава, че пише книга за журналистката, писателка и легенда от радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова и го кани да разкаже спомени за нея. Ивайло Трифонов с готовност откликва на поканата и се уговарят за среща.
Аз пък го питам как ще коментира смутните политически процеси у нас напоследък, има ли мнение за трагедията в Петрохан. „Кое му е смутното? – пита той. – Това са объркани млади хора. Къде са нагазили, Бог да ги прости. Жалко за тях, жалко за родителите им, това е животът“, отговаря ми лаконично.
С Ивайло Трифонов свързваме зората на демокрацията у нас. За младите поколения името му е непознато, но за хора, живели в първите години след 1989 г., той е човекът, стоял изключително близо до Желю Желев.
През 1990 г. доктор Желев става президент, а Трифонов началник на канцеларията – позиция, която в България никога не е била напълно разбрана, но всъщност е ключова за институцията. Ако Желев е моралният глас, Трифонов е механикът на държавния мотор.
Той организира апарата, протокола, кадровата политика, връзките с правителството
и парламента. По думите на негови съвременници кабинетът на Желев е бил интелектуален, хаотичен, понякога наивен и именно Трифонов е човекът, който го е „приземявал“ към реалната политика.
Когато влиза в президентството, България прави първи стъпки в демокрацията. Думата звучи като лозунг, институциите са без съдържание, а историята се пише в движение. Трифонов стъпва на бул. „Дондуков“ 2 като инженер, повикан да сглоби машина, която още не съществува. „Правехме държавата на коляно. Нямаше нищо – нито процедури, нито хора, нито опит“, спомня си той години по-късно.
Днес Ивайло Трифонов признава, че участието му в политиката у нас се дължи на проф. Николай Генчев. Двамата са много близки, историкът дори става негов кум.
Роден през 1941 г. в плевенското село Горни Дъбник, Трифонов принадлежи към онова поколение българи, което е възпитано в култ към знанието. На 9 септември 1944 година баща му идва в София, работи като кооперативен деятел, става главен счетоводител на „Студентски столове“. Ивайло живее при баба си и дядо си, докато майка му и по-малкият брат идват при баща му в столицата. Семейството се събира, след като купуват апартамент на ул. „Раковски“ от изселваща се в Израел еврейка. Трифонов е 6-и клас, когато започва да учи в Първо училище на ул. „Стара планина“ и го завършва със златен медал. Още в 9-и клас в гимназията става близък приятел с Николай Генчев, който по това време е завеждащ образованието в район „Левски“.
Бъдещият политик изкарва 3 години служба във Военноморския флот, след което започва да учи в МЕИ.
След втори курс се прехвърля в Московския енергиен институт
със специалност микровълнова радиофизика. „Родителите ми ме издържаха в Русия, не беше скъпо, всеки месец ми превеждаха по 55 лева. Тези пари бяха предостатъчни да живея нормално. За общежитието давах по 1–2 рубли на месец“, връща лентата бившият посланик в Белград.
През 1968 г. Ивайло Трифонов се връща в България. „И в казармата, и в института бях много обществено активен. По линия на младежката организация все бях в ръководството.“
Още в края на 60-те години влиза в кръга около Желю Желев, Николай Генчев и други интелектуалци, които се отнасят критично за системата. Желев и Генчев са в една катедра на Историческия факултет в Софийския университет. „Желю Желев беше човек, който бързо се отваряше към запознанства, без всякакви формалности. Аз, като по-млад, му говориха на „Вие“, той на мен на „ти“ – спомня си шефът на канцеларията му. – Желев и Генчев бяха доценти в Историческия факултет. И двамата бяха категорични антикомунисти по убеждения, познаваха се още от студентските си години и бяха много близки. Около тях се оформи компания от опозиционно настроени историци и философи.“
Идва времето, в което в Полша започва да ври и кипи. Ражда се „Солидарност“ и така се дава сигнал на тогавашния соцлагер, че нещата отиват към промени. След това пламва Прибалтика, където се създават народни фронтове. „Ние следяхме процесите, Желю
написа статия за мястото на интелигенцията в промените в Източния блок.
Там той казва, че българската интелигенция трябва да се присъедини към своите колеги от останалите соцдържави и публично задава въпроса „Докога ще мълчим“, спомня си Трифонов, който става член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Заедно с Обществения комитет за екологична защита на Русе са първите дисидентски организации у нас. През 1988 година в Дома на киното Ивайло Трифонов ръководи събранието, на което се избира ръководството на Русенския комитет. В залата е и Соня Бакиш – журналистка, общественичка и съпруга на члена на ЦК на БКП и министър-председател по соца Станко Тодоров. От трибуната Трифонов се обръща към нея с въпроса: „Другарко Бакиш, имате ли нещо против да ви предложим в ръководството на Русенския комитет?“. Отговорът й е: „С удоволствие“. Това коства нейното изключване от БКП и кариерата на мъжа й.
По-късно шефът на канцеларията на Желю Желев ще разказва, че дисидентството в България не е било героично, както в Полша или Чехословакия. „Беше повече морално несъгласие, отколкото улична революция“, обобщава той.
10 ноември сварва Ивайло Трифонов в заведението „Яйцето“ в ректората на алма-матер.
По това време той е преподавател по физика в СУ „Св. Климент Охридски“ и обядва с Николай Генчев,
Желю Желев и други колеги. Компанията чува по радиото вестта за падането на Тодор Живков, започват ръкопляскания, чуват се викове „ура“. Остава само крачка до създаването на СДС, като през 1990 година Трифонов става член на Координационния съвет на партията и негов секретар. Желю Желев му предлага да се включи в депутатските листи за изборите. Ивайло отказа с мотива, че не му се занимава със законодателна политика, а иска да види как вървят работите в обществените организации. През 1990 г. Желев е избран за президент. Влиза в кабинета си на „Дондуков“ 2 и споделя с Трифонов, че трябва да смени началника на канцеларията в президентството. Иска съвет кого да назначи на това място. „Защо ме питаш, знаем си и кътните зъби в политиката, аз ще върша тази работа“, отзовава се Ивайло Трифонов. „Вярно, бе. Какво съм се замислил и аз“, казва Желю и първият указ, който подписва, е за назначаването на Трифонов за шеф на канцеларията му. На този пост остава в периода 1990–1996 година. За кратко през 1994 г.
става заместник министър-председател в служебното правителство на Ренета Инджова.
Като вицепремиер отговаря за връзките с политическите сили, силовите министерства и провеждането на изборите. Това е време на политически хаос и брутални битки. Трифонов обаче остава чужд на партийната суета. „Политиката у нас бързо се превърна в професия, а не в призвание“, обобщава той години по-късно.
„Изкарах с Желев 6 години, докато се получи разминаване между него и СДС. В основата на разрива стоеше Йордан Василев, съпругът на вицепрезидента Блага Димитрова. Той я настрои срещу Желю и тя си подаде оставката“, връща лентата Трифонов. На 30 юни 1993 г. Блага Димитрова напуска поста заради несъгласие с Желев след „Боянските ливади“, когато започва и разривът му със СДС.
Като шеф на канцеларията на президента, Ивайло Трифонов обикаля с него цяла България. Определя това време като годините на митингите, на които се стичат десетки хиляди хора. Площадите се препълват, а емоцията и надеждата за промяна са невероятни. Желев е толкова популярен, че хората постоянно скандират „СДС, Желев!“.
С малки изключения като Бразилия и Африка, Ивайло Трифонов пътува навсякъде с президента. „Мисията на Желев в чужбина беше да популяризира опозицията в България. Искаше да покаже, че страната ни се променя.“
Идва обаче 1996 година и Ивайло Трифонов и Юлия Гурковска си тръгват от „Дондуков“ 2. Двамата реално си поделят ръководството на президентската администрация. Днес Трифонов не помни конкретната причина за напускането им. „Реално с Желю нямах конфликт. Един ден Юлия влезе при него в кабинета, аз чаках отвън при секретарката. На излизане тя му каза: „Желю, подавам си оставката“, спомня си шефът на канцеларията му. Трифонов веднага влиза при президента с въпроса какво се случва. „Джуто каза, че си подава оставката, и аз я приех“, отговаря лаконично Желев.
„В такъв случай и аз подавам своята“, изстрелва Ивайло. „Нямаш проблеми. Хубаво изкарахме тук, сближихме се, сега всеки поема своя път“, отговаря Желев. След раздялата двамата не се виждат цяла година. Някак от само себе се сближават отново, като Юлия Гуркова е инициатор за подновяване на отношенията им.
Една от запомнящите се истории за Ивайло Трифонов е посещението на Борис Елцин в България. Като шеф на президентската канцелария той трябва да придружава чуждия гост и пътува навсякъде с Елцин. Като московски възпитаник, Трифонов знае добре езика на Пушкин и контактува свободно с руския президент. „Спомням си изпращането му. Бяхме се строили на летището, той протегна ръката си и с пръст ме боцна в гърдите, след което каза на Желю за мен: Умно момче.“
Въпреки едногодишната раздяла Трифонов не се дистанцира от Желев. Връзката им е повече от политическа. Тя е интелектуално партньорство между
хора, които вярват, че демокрацията е преди всичко нравствен проект.
През годините двамата си гостуват семейно, още повече че са съседи. Често споделят общи трапези и запазват приятелството си.
Година след като напуска президентството, през 1997 Трифонов заминава като посланик в бивша Югославия. Предлага го Петър Стоянов, а задачата е да се оправят отношенията със сърбите и македонците. Белград е под санкции, Балканите са на ръба на война. Ивайло Трифонов следи историческите събития отблизо и пише анализи, които днес звучат пророчески. „Балканите не са география. Те са психология“, изтъква той. Трифонов е сред хората, които защитават ранното признаване на Македония от България, виждайки в това геополитически ход срещу сръбската доминация. „Политиката не е сантимент. Тя е избор между лошо и по-лошо“, пише той в един от анализите си.
Ивайло Трифонов изкарва един мандат като посланик и създава близки отношения със сръбската опозиция. След края на мандата остава още три години в Белград и създава фирма на металургичния комбинат „Кремиковци“ там.
За да разчупя историко-политическия разговор, любопитствам за семейството на Ивайло Трифонов. Шегувам се, че е заврян зет във фамилната къща на съпругата си. Той приема с усмивка думите ми и споделя, че жена му е с 12 години по-млада от него. Синът им Петър е на 37 и работи в технологична фирма.
Самият той и до днес остава сред критичните свидетели на българския преход. През годините често повтаря, че България е изпуснала историческия си момент през 1990 г. „Трябваше да направим лустрация, да отрежем стария апарат, да наложим шокова икономическа терапия. Вместо това се колебаехме.“
Днес Трифонов следи активно политическия живот. Архивът му от статии и изрезки от вестници е внушителен. Записва и предавания, които го интересуват. „Не съм във възторг от управляващата гарнитура в България. Слаба ракия са, както казваше Желю“, обобщава той в края на срещата ни. Преди да се разделим, ми съобщава, че задължително гласува за СДС, както ще го направи и на предстоящите избори. След това кавалерски ме изпраща до входната врата, а аз обещавам да му отида на гости, когато дворът им се раззелени.
МЕНЮ
Пекарна „Лилан“, ул. „Цар Иван Асен“ 28
Банички със сирене
Банички с шоколад
Банички с мармалад
Бухти
ОБЩО 15,56 евро
Петя БАХАРОВА