Брендан О’НИЙЛ Spiked-online.com
Преди две години Киър Стармър влезе на Даунинг Стрийт под възторжените излияния на либералните коментатори, а сега се измъква. Той и неговите безкритични поддръжници обещаха ера на блажена, макар и скучна стабилност. Това, което ни дадоха, бяха бунтове, разделение, предателства и безпрецедентна атака срещу древните свободи на нашата нация. Урокът от епохата на Стармър? Никога не вярвайте на технократ.
Малко сълзи ще се пролеят за края на неговото блудкаво премиерство. Той ще бъде запомнен като адвокатът по човешки права, нанесъл удар по свещеното право на съдебен процес с жури. Самопровъзгласилият се поклонник на компетентността, който беше поразително некомпетентен. Човекът с велика работна етика, който често изчезваше за целия уикенд, оставяйки министрите в недоумение. „Човекът на детайлите“, който не знаеше, че Питър Манделсън не е преминал проверката за посланик в САЩ. Стармър беше мираж. Холограма на компетентността, управлявана от армия от некомпетентни хора.
Струва си да припомним медийното подмазване след изборната му победа през юли 2024 г. „Стармър ускори до турбо нивото на възбудата ми“, заяви Кейтлин Моран от Times. Тя твърдеше, че всяка жена на средна възраст се е почувствала „малко възбудена“, виждайки как сър Киър влиза в Даунинг Стрийт 10. Други тъжни центристи искаха не толкова да бъдат обладани, колкото успокоени – превърнаха неговата скучност в добродетел. След войните около Брекзит, годините на Борис Джонсън и миналата като миг ера на Лиз Тръс ние сме се наситили на „фойерверки и политически цирк“, обяви BBC – сега е време за „неопределена, дори досадна политика“.
Невероятно е до каква степен превърнаха в свещена безличността на Стармър. Неговата липса на харизма беше фетишизирана. „Не сме ли имали достатъчно харизматични лидери – попита един колумнист. – Сега се нуждаем от някой, който ще управлява хладнокръвно и спокойно“. „Скучната обикновеност“ на сър Киър е най-доброто оръжие срещу „отвързаните сили на хаоса“ в британската политика, написа Politico. Ето защо паднаха в краката на тази аденоидна личностна пустота – те вярваха, молеха се, че самата му сивота ще задуши огъня на несъгласието.
Проектът „Стармър“ беше безкръвен преврат на бюрократично отмъщение, институционализиране на скуката като антидот срещу духа на Брекзит. Бърборещите припадаха по безжизнения и безвкусен стил на Стармър, защото беше сладко облекчение от непредсказуемите човешки страсти. Технокрация в най-чист вид: политиката като пожарогасител, предназначена не толкова да представлява хората, колкото да ги укроти. Голямата надежда на елитните поддръжници на Стармър беше, че той ще „понижи температурата“.
Не мина много време, преди този кръстоносен поход за „прочистване“ на обществения живот да се разбие в бреговете на реалността. Първи проблем бяха недостатъците на Стармър. С 33,7% от вота той нямаше морален авторитет. Някои твърдяха, че е спечелил изборите благодарение на четири думи: „Аз не съм като тях“. Победата се дължеше повече на изтощение след 14 години лошо управление на консерваторите, отколкото на ентусиазъм към възхваляван човек без харизма.
Освен това „Г-н Компетентен“ се оказа не толкова компетентен. Постоянно обръщаше позицията си. Правителството се луташе в скандали – от данъчната глупост на Анджела Рейнър до назначаването на приятел на извратеняк за посланик в САЩ. Стармър беше изумително нелюбознателен. „Пасивно премиерство“, както го описа Sunday Times. Хората бяха поразени от „неестественото, смазващо мълчание“ на Даунинг Стрийт, докато премиерът и неговите миньони работеха „безмълвно зад затворени врати“.
Нека падането на Стармър бъде урок за западните елити: мениджърският подход може да е подходящ за банка в малък град, но е самата смърт в сфера, където аргументи, спорове, морал и шум трябва да бъдат норма.
По-големият проблем беше катастрофално противоречие с общественото настроение. Хората не искаха да бъдат упоявани, успокоявани до инфантилно състояние от тъпаците от Уестминстър. Не искаха да виждат сивото убиване на това, което медийните сноби наричаха „необузданите сили на хаоса“, а ние наричаме демокрация.
Далеч от „оазис на мир и стабилност“, Британия на Стармър се превърна в огнище на социални конфликти. Бунтове в Саутпорт, Саутхемптън, Белфаст. Яростни спорове относно двустепенната полицейска система и политиката на идентичност. Английското знаме бе издигнато из цялата страна в знак на съпротива срещу надменността. Скандалът с бандата изнасилвачи изби под капака на цензурата. Гневът от пробитите граници избухна в улични протести. Стармър стана най-непопулярният премиер. Понякога отвращението изглеждаше несправедливо, но след възхвалата като спасител неизбежно омразата към Стармър стана хляб и масло за привържениците на популистките идеи.
Всички сторено от премиера беше насочено към „понижаване на температурата“. Лъсна калкулираният авторитаризъм на една управляваща класа, за която менажирането на масите е най-висша цел. От атаката му срещу съдебните процеси с жури, през безумното настояване за нова дефиниция за „ислямофобия“, до алергичната му реакция към гнева от убийството на Хенри Новак – Стармър винаги беше движен от аристократичен импулс да подчини народната воля; да неутрализира политическото оспорване, за да може митичната компетентност на неговия вид да се радва на пълна свобода на действие. Гражданските вълнения в последните две години са бурна реакция срещу властта на скучните и тяхната мрачна мечта за лишаване на обществото от права.
Пред нас е перспективата за премиер Анди Бърнам. Елитите искат той да направи това, в което Стармър се провали. Опитаха се да ни подчинят чрез скука, а сега ще пробват чрез прехвалената харизма на Бърнам. Не са научили нищо. Десет години след Брекзит все още сме затрупани с класа от експерти, която е зашеметяващо глупава.