Местните избори все повече се коментират като предизвикателство за управляващото мнозинство. Причината е, че правителството се крепи най-вече от политически опоненти, каквито са ГЕРБ-СДС, от една страна, и ПП-ДБ, от друга. Двете формации ще се изправят като основни противници на местните избори. Със сигурност резултатът от тях е важен и за определяне на стратегията, с която ГЕРБ и ПП ще действат на политическото поле в бъдеще.
Големият въпрос не е дали правителството „Денков – Габриел“ ще оцелее, а дали мнозинството в парламента ще е достатъчно гъвкаво, за да реагира адекватно на новите реалности. В момента със своите 36 депутати ПП е в позицията на основен субект на изпълнителната власт. Това е не просто нестандартна, но и нелогична от гледна точка на политиката ситуация, от която няма как да се очаква да бъде устойчива. Още с избирането си самото правителство не се ползва с високо доверие. В същото време приемането на реформите и законодателството, които предлага то, зависят изцяло от добрата воля на ГЕРБ-СДС, а все по-често и на ДПС. В политиката, която е преди всичко структурирана върху естествените инстинкти на големи групи от хора трудно може да се разчита, че добрата воля би се превърнала в основен или единствен елемент на политическото взаимодействие.
През последните 33 години, в които България се структурира като либерална демокрация, местните избори са играли важна роля най-вече за утвърждаването на определени политически тенденции, а не толкова за тяхната промяна. През 1991 година СДС, носен от вълната на състоялата се революция, печели местните избори в почти всички големи градове на страната. Тази победа утвърждава синята формация като основен субект на политическия терен. По това време СДС не е партия, а коалиция от множество партии и движения. Поради важността на националните теми по онова време и в тресавището на тежката икономическа криза местната власт има по-скоро символно, отколкото реално измерение. Първата местна победа не е използвана за структурирането на СДС като единна формация и по-късно този факт ще доведе до категорична победа на БСП на парламентарните избори през 1995 година. Този вот, който носи пълно парламентарно мнозинство на социалистите, е последван от местни избори в края на същата година. Те утвърждават надмощието на червените, които печелят почти навсякъде с изключение на сините крепости София, Пловдив и Варна. В изборната нощ говорителят на партията Клара Маринова размахва червена карта, която подобно на синята победа четири години по-рано има повече символно, отколкото реално значение. Победата на БСП по време на местните избори не спасява партията от политическия крах, който ще претърпи година по-късно в разгара на Виденовата зима.
След невъзможността на социалистите да се справят с управлението на страната идва ред на нова синя вълна, която през пролетта на 1997 година осигурява на СДС пълно мнозинство в парламента. Две години по-късно тази тенденция се утвърждава като СДС печели категорично местните избори, но губи Варна и Бургас, което е възприето като загуба от сините. От този момент нататък започва спадът в подкрепата за сините, който впоследствие е катализиран от множество разцепления. Те ще доведат до трансформирането на партията от основен политически играч в малка формация.
Поради липсата на реална партийна структура на управляващото на национално ниво през 2003 година НДСВ, местните избори са доминирани най-вече от независими кандидати подкрепяни от БСП и от действащи кметове на СДС. НДСВ успява да постигне само няколко победи и с това пропуска да се позиционира като дългосрочен политически проект. Вакуумът от отсъствието на НДСВ е компенсиран от масирано присъствие на местни бизнес формации, част от които остават действащи и до днес.
През 2007 година отношението към местните избори се променя радикално по много причини. Най-видимата е, че за пръв път чрез тях се структурира нов политически субект в лицето на ГЕРБ. Две години по-рано, по време на частични местни избори, лидерът на новосформираната партия Бойко Борисов е избран за кмет на София. Заемането на множество важни позиции в местната власт структурира ГЕРБ отдолу нагоре и превръща партията в дългосрочен политически проект. По същото време в България тече икономическо оживление, а страната вече е приета за член на ЕС. Това гарантира европейски пари, които потичат най-вече към местната власт. Оттук нататък тя вече не осигурява само символно надмощие, но и мощни инструменти за правене на политика. Тази тенденция продължава и до днес.
Още при сформирането на коалицията между ПП и ДБ заявената основна политическа цел беше спечелването на местните избори. Към момента двете формации са издигнали общ кандидат само в София. В останалите големи градове по-скоро се наблюдава вътрешно напрежение, отколкото взаимодействие. Към това трябва да прибавим и факта на загубата на парламентарните избори от лятото на тази година, за която не е поета реална отговорност. ПП и ДБ отлагат разговора с членовете и избирателите си вече няколко месеца. Надеждата, че евентуална победа на местните избори е в състояние да компенсира загубата на парламентарните, е илюзия.
А най-интересният въпрос е как ще реагират тези две формации при евентуална нова изборна загуба. Дали няма да се наруши взаимодействието им, а това, от своя страна, да преформатира мнозинството и правителството? Подобна ситуация би представлявала прецедент в новата българска история, защото за пръв път местните избори биха предизвикали промяна на управляващото мнозинство. Към това трябва да прибавим и редицата събития, които също се случиха за първи път през последните две години – парламенти не успяха да излъчат правителство, беше прекратен мандатът на главен прокурор, съставено бе правителство с втория мандат, председател на парламента се избираше няколко дни. Дали отново нещо в политиката отново няма да стане за първи път?
