4.9 C
София
сряда, 21 февруари 2024 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
Категории:

Изкушението да живееш по-дълго, или България като линейка – от Калин ТЕРЗИЙСКИ


Калин ТЕРЗИЙСКИ

Аз съм нещо като исихаст, но не мълча, не обичам и да премълчавам (значи Лукавият ме дърпа за опашката; или пък аз него?!), не гледам само в пъпа си и не повтарям само Господи, помилуй мя! Просто докато си вървя – до магазинчето за един лев или до супера, или до аптеката – моля се на Господ и така, някак си, си говорим с Него.
Майка ми тия дни си счупи бедрената кост. На нетипично място. В медицинския смисъл. Иначе падна на съвсем типично място – пред А вход на нашия стар блок, станал блестящ сред другите, потъмнели и безрадостно нашарени с различни дограми и изолации и сателитни антени, защото беше „реновиран“ (ах, каква думичка само!) от голяма група цигани работници, богато възнаградени с парите на голяма група европейски администратори, които те са взели от нас.

Поледица имаше пред А вход – нормално. А нетипично казах, защото разломът на костта минаваше през най-дебелата и част – през трохантерите – горе, под шийката, която е най-тънка. Странно. Така било писано. Аз съм детерминист, поне така каза брат ми. А аз му казах, че просто ми е омръзнало да смятам, че хората винаги са отговорни и виновни за всичко, което им се случва. Майната му на екзистенциализма, майната му и на детерминизма. Просто искам да си почина – да кажа: не съм виновен аз, не са виновни хората! Така е било писано! Което трябва да стане, ще стане!
Но аз си повтарям тази част от „Отче наш“ – за изкушението, защото, вървейки, си мисля – кое е изкушение? Не е ли изкушение – най-велико и най-страшно – изкушението да живееш дълго, по-дълго, а ако може, и вечно? Щом и от рекламата по телевизията ти казват непрекъснато, че така трябва, че едва ли не си длъжен да живееш възможно най-дълго… веднага те приканват настойчиво да си купиш лаксативи, антитусиви, колагени и хиалуронови киселини, за да си осигуриш вечен живот?! Пожелаеш ли силно и наивно да живееш колкото се може по-дълго – ясно е, щеш не щеш, ще трябва да си платиш за това: дългият живот е винаги свързан с повече страдания. А и чуйте Буда: Всяко желание води до страдание.

Но – всичко е Божа работа.

Някои даже не искат да живеят особено дълго, но живеят и страдат – така Господ е наредил. И на всичкото отгоре някои от тях понасят страданията си с героизъм, който понякога ме кара да се гордея от Човека.

И така. Лежи си майка ми, стене си, боли я сигурно страшно – но кой ли на тоя свят е изпитвал чужда болка? – а ние, семейството, се чудим какво да правим. Баща ми е слабичък, и той се бори с неговите си болки и болести, но корав – не по-малко корав от майка ми, а на моменти и повече. Такова поколение бяха, си казвам, тихи, упорити и жилави хора, скромни и инатливи в желанието си да живеят „човешки“, и особено много – децата им да „живеят човешки“… което не изключваше в никакъв случай почтеността. При тях тя беше Бог.

Брат ми е здрав и силен като бик, богат бизнесмен, но пък на главата му танцуват тарантела петдесетина работници, огромно негово си семейство и кой ли не още. Оставаме аз и дъщеря ми, която също е лекарка, но е в Берлин и не може да помага при вдигането на баба си до стола тоалетна, който сме намерили по спешност. Обажда се и дава съвети – много уместни, апропо. Иначе – справяме се с татко ми. Той не чува хич, но пък въпреки костеливите си шейсет килограма и въпреки изрязано половин дебело черво вдига завидно майсторски; и пъхти, и силите му свършват, но волята – никога.

Но как да закараме майка ми до травматологията? Как?
България е една въпросителна, пред която стои въпросът Как?

Тя е и много други неща, но и това. Как… е възможно това? Как да заживеем човешки? Как да живеем с такава заплата? Как… да закараме майка си до болница, след като тя не може дори и да седне, камо ли да слезе по стълбите? Неразбория, инат, нежелание за човешко съдействие, навсякъде обърканост и немарливост и бездушно блокиране на всяко човешко действие, безчовечна чиновническа студенина; администрация, която повече пречи, отколкото помага, хора, овластени с микроскопична власт, казващи винаги „НЕ“, дори преди да са чули за какво става въпрос…

Тогава жена ми, милото Иванче, която работи сутрин от шест и половина вечер до осем и половина – лекува неврозите на хора, които често видимо са по-добре от нея, но имат излишни пари… Милото Иванче намира телефон на някаква фирма: Частни линейки – от легло до легло!

И аз се обаждам. Майка ми стене на леглото в центъра на малката спалня, превърнала се сега в болезнен, изнемощял от болка Център на Света. А отсреща ми отговаря мил, приятен, някак спасителен глас. Не може да бъде, Господи! – казвам аз на Господ – а къде е бездушието, къде е проклетата, опърничава и злорада студенина на българина, на чиновника, на дребосъка, който те малтретира, защото зависиш от него? Няма ги, Господи! Тази жена говори човешки – даже топло и съвсем отзивчиво, и даже – дружелюбно… може би, когато си измъчен, дори обикновеният, спокоен глас ти звучи като спасителна песен… Но тя е разбрана, разбира, отговаря бързо и точно, и – Боже, не вярвам на ушите си – ми казва, че до час могат да пратят линейка и момчетата от линейката ще се погрижат за всичко! За Всичко! „А сваляне до линейката и качване до травматологията?“ – питам с разтреперан от плахо съмнение глас. „Разбира се! – казва благо милата дама. – Че как иначе! Вие не се грижете за нищо, моите момчета са професионалисти!“

И след час те идват. Аз щъкам около тях. Майка ми им хвърля замаян от болката поглед и извръща глава. „Ще се страда“ – сигурно си казва тя. Но момчетата, единият същински Портос – голям, мощен, способен да изкорени млад дъб, другият – на моите години, прошарен, с вид на доцент по биофизика, строен и тих мъж, извънредно ловко, бързо, чисто и без суетене вдигат майка ми, тя простенва, изскърцва с измъчен гласец, но те я успокояват жизнено и уверено и я слагат на стола – и тя тихо си писука и проплаква, боли я – ясно е, но в присъствието на такива силни, уверени, смели и пъргави мъже тя се чувства със сигурност по-спокойна… И след двайсет минути сме пред вратата на травматологията, аз вече съм уговорил приемането й с докторите, доктор Лилянов ме посреща, държи се спокойно, приветливо, обяснява ми всичко, казва: „Аз ви помня, учехме в съседни групи“, аз кимам с глава, усмихвам се: „Беше отдавна“, той казва: „Утре ще оперираме, това е единствената алтернатива, след това ще следва раздвижване, дълго ще е, но така… трябва“.

И отивам при момчетата чакащи ме в коридора, излизаме заедно, аз им давам парите: горе-долу колкото за един по-дълъг курс с такси, те се усмихват някак стеснително като този вид изчезващи добри хора, които взимат пари винаги със стеснение, а аз си казвам: Обичам такива хора!

И им казвам: „Момчета, ако всички в България работеха като вас – България щеше да бъде рай!“.

А те се усмихват още по-стеснително и казват: „Благодарим! И ако има нещо – звънете пак!“

„Бъдете здрави и Бог да ви поживи!“ – казвам аз и си тръгвам, повтаряйки си наум „Отче наш“.

Последни новини

- Реклама -